Сестра

— Какво е направил, за да заслужи това?

— О, не знам. Може би секс с малката ми сестра, в резултат на което тя е забременяла, а после той си е плюл на петите и е избягал от всички отговорности.

— Говориш така, сякаш съм напълно некомпетентна да направлявам собствения си живот.

Оставям думите ти да увиснат някъде по жицата между двата телефона. Почти чувам кикота в гласа ти:

— Пропусна да споменеш факта, че е мой преподавател и следователно се е възползвал от служебното си положение.

Ти никога не приемаше сериозността ми на сериозно.

Е, открих къде живее и се оказа, че не е в Хокстън или Брикстън, или в някое от онези места, където модерните средни класи пристигат, веднъж щом там се отвори кафене, предлагащо нискокалорично лате. Емилио Коди живее в Ричмънд; красивият разумен Ричмънд. А къщата му не е сграда от урбанистичния тип, налаган от Ричард Роджърс, а перла от епохата на кралица Ан, чиято огромна градина само може би струва колкото една-две улици в Пекъм. Прекосих внушително дългата предна алея и почуках по вратата с оригиналното чукче-антика.

Не можеш да повярваш, че съм го направила, нали? Действията ми изглеждат прекалени, но прясната скръб отхвърля всякаква логика и уравновесеност. Емилио отвори вратата и аз си помислих, че към него могат да се приложат дежурните фрази от романите: той е дяволски красив; притежава животински магнетизъм — все прилагателни, зад които прозира заплаха.

— Вие ли я убихте? — питам го. — Миналия път не отговорихте на въпроса ми.

Той се опита да ми затвори вратата, но аз я задържах. Никога преди не бях използвала физическа сила срещу мъж и се оказах удивително жилава. В крайна сметка всичките онези прецизно следвани тренировки с личен треньор не са били безсмислени.

— Казала е на хазяина си, че е получавала плашещи телефонни обаждания. Вие ли бяхте? — попитах.

Тогава чух женски глас откъм коридора зад гърба му:

— Емилио?

Жена му застана до него на прага. Все още пазя нашите имейли, посветени на нея.

Бях си представяла някоя жена над четиридесетте, чиято красота несправедливо е повехнала, докато тази на съпруга й беше в апогея си. Бях си представяла равностоен брак на двадесет и пет и неравностоен — петнадесет години по-късно. Но жената в коридора бе на не повече от тридесет. Имаше нервиращо бледи сини очи.

— Емилио? Какво става?

Остър, аристократичен глас; къщата трябва да беше нейна. Не я погледнах, отправих въпроса си към Емилио:

— Къде бяхте миналият четвъртък, двадесет и трети януари, денят, в който сестра ми беше убита?

Емилио се обърна към жена си:

— Една моя студентка, Тес Хеминг. Снощи говореха за нея по новините, сещаш ли се?

Къде бях аз, когато новината се бе разпространила? Все още в моргата, с теб? Или край кревата на мама? Емилио прегърна жена си през рамо, гласът му звучеше премерено:

— Това е по-голямата сестра на Тес. Преживява ужасно травмиращ момент… и нервите й не издържат.

Обясняваше за мен. Обясняваше за теб.

— За бога, та Тес ти беше любовница! А мен ме познаваш, защото снощи те хванах да събираш картините си от апартамента й.

Жена му се втренчи в него, изведнъж изражението на лицето й стана уязвимо. Ръката му я обви още по-плътно.

— Тес си падаше по мен. Това е всичко. Беше просто продукт на въображението й. Фантазията излезе извън контрол. Исках да се уверя, че в апартамента й няма нищо, което да е изфабрикувала за мен.

Знаех какво би ти се искало да му кажа в този момент:

— И бебето ли беше продукт на въображението й?

Ръката му продължаваше да прегръща жената, замръзнала на място и онемяла.

— Няма бебе.

Съжалявам. Съжалявам и за следващото.

— Мамо?

По стълбите слизаше малко момиченце. Жената хвана ръчичката на детето.

— Време е за лягане, скъпа.

Веднъж те попитах дали има деца и ти не можеше да повярваш, че изобщо съм ти задала подобен въпрос.

— Разбира се, че няма, Бий.

Подтекстът беше: Разбира се, че няма, защото ако имаше, аз нямаше да спя с него, за каква ме взимаш?

Моралното ти въже може да беше много по-широко от моето, но това е твоята граница и ти никога не би я преминала. Не и след татко. Така че ето какво се беше опитвал да скрие той у дома.

Емилио затръшна вратата в лицето ми, този път силата ми не можеше да конкурира неговата. Чух го как слага веригата.

— Остави мен и семейството ми на мира.

Озовах се сама на прага, закрещях пред вратата. Някак си се бях превърнала в изпаднала в криза луда, докато той бе запазил образа си на невинна жертва, част от преследвано малко семейство, нападнато в прекрасния им старинен дом. Знам, вчера бях използвала реплики от телевизионно шоу за ченгета, днес превключих на вълна Холивуд. Но истинският живот, или поне моят истински живот, не ме беше подсигурил с какъвто и да е модел за онова, което се случваше.

Зачаках в предната градина. Стана тъмно и много студено. В този заснежен двор на непознат, в който нямаше нищо познато за мен, в главата ми беззвучно се въртяха коледни песни. Ти винаги беше харесвала радостните мелодии за празнуване, подаръци и добро настроение. Аз винаги предпочитах по-бавните: „Тиха нощ, свята нощ“ и други подобни. Този път беше:

Допреди това не бях осъзнавала, че това е песен на опечалените.

Жената на Емилио излезе от къщата, прекъсвайки нямото ми соло. Една лампа автоматично се включи и освети пътя й към мен. Предположих, че идва да успокои лудата маниачка в градината, преди да е изпаднала в истерия.