Диамантите на Рурк

Нол обърна по сухата трева и потегли по обратния път.

— Мисля, че ми трябват още малко пари и че е по-добре да се заема с работа, ако искам да ги спечеля.

13.

Анди Попс не повярва на очите си, когато вдигна глава от бюрото си и видя един наркоман, застанал пред него с купчина откраднати вещи в ръце.

От пръв поглед се виждаше, че този тип се друса. Носеше радио с часовник, китара, радиокасетофон с провиснали жици… Анди Попс си направи съответния извод относно произхода им.

— Купуваш ли? — попита младежът.

Анди Попс не отговори веднага, а посегна към бутона на вътрешния телефон върху бюрото си.

— Къде е охраната ми? — попита той. — Моментално да дойдат тук.

— Искам да говоря с прекупвача — рече наркоманът.

Той имаше изпито и бледо лице, като на мъртвец. Кокалчетата на ръцете му стърчаха. Беше вече смъртник и само лошите навици го държаха на крака и го караха да действа.

— Няма такъв — отговори Анди Попс. — Как влезе тук?

— Един камион минаваше, вратата беше отворена и влязох. Слушай, нося хубави неща — каза младежът и тръгна към Анди.

Преди гъркът да успее да го спре, онзи стовари нещата върху бюрото му.

— Да дойде охраната — изкрещя Анди Попс по вътрешния телефон.

— Погледни само — настоя наркоманът.

— Не искам да гледам. Боклуци. Не те искам тук. Правиш грешка. Ние не купуваме крадени вещи.

— Не съм ги откраднал.

— Не ме обиждай. Взимай се партакешите и изчезвай.

— Виж — повтори онзи и започна да рови в джоба на панталона си.

Извади нещо лъскаво и го сложи на бюрото.

Анди Попс видя, че двама души от охраната му бързат през тъмния склад. Съзря обаче и онова, което младежът сложи на бюрото му. Златна пеперуда със скъпоценни камъни, разтворила криле на цели седем-осем сантиметра. По всяка вероятност изработена през 30-те години.

Анди Попс й хвърли един поглед и бързо вдигна очи. Но не пропусна да забележи, че пред него лежи истинско съкровище.

— Погледни това — рече наркоманът.

Анди Попс задържа погледа си върху него, но пред очите му още беше пеперудата. Тялото й — удебелено в средата и изтънено в двата края — беше направено от овални диаманти, които се съчетаваха идеално с тънката златна обковка. Най-големите диаманти бяха близо до отличителния знак. На крилата се редуваха кръгли смарагди и овални диаманти. Страхотна брошка.

— Виж — каза пак младежът.

Анди Попс се подчини с огромна досада и побутна пеперудата. Отдолу имаше маркировка за каратите.

Очите на гърка виждаха по-добре, отколкото изглеждаше. Той хвърли пеперудата на бюрото и бързо каза:

— Още един боклук.

— Ами това е супер.

Двамата пазачи се приближиха и хванаха наркомана за лактите.

— Петдесет долара за всичко — отсече Анди Попс. — Защото те съжалявам. И то при условие, че няма да ми се мяркаш пред очите и ще забравиш, че си бил тук.

— Само петдесет. Това нещо е толкова красиво.

— Четирийсет. Пък ако искаш, задръж си боклуците. Все ми е едно. И без това трябваше да извикам полицията.

Наркоманът взе пеперудата. Поколеба се. Анди протягаше ръка към портфейла си. В бюрото имаше само петдесетачки. Намери две по двайсет и едно десет. Сложи банкнотите на бюрото. Идеята му беше онзи да остави десетте долара.

Дали наркоманите се вглеждаха в щампите на златните предмети?

Едва ли. Те си мислеха за съвсем други неща.

— По дяволите — изруга младежът.

Той сложи пеперудата на бюрото и прибра трите банкноти.

В същия миг пазачите го хванаха и го отведоха.

След по-малко от минута единият се върна, но пеперудата вече не беше на бюрото.

— Разкарай тези боклуци оттук — рече Анди Попс. — Не ги искам в склада.

— Да, сър — отговори пазачът. — Съжалявам. Вратата беше отворена само за десет секунди и не сме го видели.

— А трябваше.

— Не знам как е станало. Лоша работа.

— Хайде, не се тормози — успокои го Анди Попс. — Ставали са и по-лоши неща.

14.

Хейс научи лошите вести, докато пиеше кафе и хапваше кроасани. Седеше на задната тераса в огромния си осмоъгълен дом, където обикновено закусваше, когато времето беше хубаво.

Прекарваше дълги часове на това място. Кейтлин мислеше, че е привързан прекомерно много към терасата. И той наистина я обичаше. Предимно заради гледката. Оттам се виждаше по-голямата част от залива, целият мост Голдън Гейт, Оукланд и Сан Франциско от двете страни.

Но според Кейтлин това му занимание беше опасно. Седеше си на терасата, възхищаваше се на гледката и мислеше, че е щастлив. Беше напълно доволен.

Кейтлин си сложи трикото и направи няколко упражнения. Хейс не я погледна. Тя се приближи до него и застана зад стола му. До подноса със закуската му имаше портативен телефон и компютър. Това не беше необичайно, защото Хейс обичаше да е в течение на съобщенията, пристигнали във фирмата му.

— Кафето ти е с кофеин — отбеляза Кейтлин.

— Днес е така.

— Аха. Значи ще се катерим по стените. Не очаквай, че ще те сваля на земята.

Той не отговори.

— Кроасани и конфитюр. Масло. Сметана. А линията, скъпи? Холестеринът? Тлъстините? Ще пукнеш преждевременно от ядене.

— И без това съм свършил.

Кейтлин реши да не му обръща внимание. Това беше единственият изход, когато беше настроен да се кара.

Тя се отдалечи на няколко крачки и започна всекидневната си гимнастика. Срещнеше ли съпротива, Кейтлин се отдръпваше. Тези настроения на Хейс обикновено не продължаваха дълго. Трябваше да го глези от време на време.

Въпреки това Кейтлин се зачуди какво му има. Хейс беше нервен — нямаше никакво съмнение.

Той блъсна настрана подноса със закуската, придърпа компютъра към себе си и го включи.

Натисна няколко клавиша и влезе в системата на компанията. Започна да преглежда електронната поща — няколко съобщения и два дълги документа. После някакви колони от цифри.

Точно те му трябваха. Хейс ги прегледа и стигна до края — заветния последен ред.

Онова, което видя обаче, не му хареса. Кейтлин го познаваше добре и разбра това.

— Някаква неприятност ли, скъпи? — попита тя.

Дори и да чу въпроса, Хейс не го показа с нищо. Той протегна ръка към телефона и започна да натиска копчетата.

Евън Рурк караше към Сан Рафаел, когато телефонът в колата му изчурулика.

Намираше се в средата на един завой. Телефонът отново изчурулика и когато пътят стана прав, Рурк вдигна слушалката.

— Евън — чу се гласът на Хейс. — Трябва да поговорим.

Хейс беше нервен.

— Добре — отговори Рурк. — Говори.

— Пред мен е годишният отчет. Видя ли го?

— Не.

— Никак не е приятен.

— Не съм изненадан — каза Рурк.

Налагаше се да вика, защото двигателят боботеше и вятърът плющеше на предното стъкло.

— Евън, нямаме никакви дивиденти.

— Не съм изненадан — изкрещя отново Рурк.

— Аз пък съм.

— Не би трябвало. Тенденциите са неблагоприятни. Всичко, което спечелим, се изяжда от търговията на дребно.

Веригата от магазини беше идея на Хейс. Той бе настоявал да я създадат.

— Това е неприемливо.

— Не знам какво да ти кажа, приятелю. Цифрите не се вълнуват от това дали ги приемаш или не. Те са си там.

— Дивидентът ми е необходим.

— А откъде да го имаш? Ако искаш дивидент, трябва да печелиш пари. А ние не печелим много. Няма да се учудя, ако ми кажеш, че имаме загуби.

— Сто и четирийсет хиляди долара.

— Не съм изненадан.

— Нима? Само това ли имаш да ми кажеш?

— Не се плаши.

— Винаги сме имали дивидент.

— Нищо не е вечно. Особено в бизнеса.

— Парите ми трябват.

Рурк застигна едно волво, което взимаше бавно завоя. Мустангът на Рурк почти се допря до задния му калник. Щом пътят стана прав, Рурк включи на трета, изфуча и го задмина.