Предателят

Докато се правеше размяната, другите два хеликоптера забоботиха от запад. За разлика от първия, те не профучаха, а закръжиха точно над главите им. От корпусите им се спуснаха въжета и в следващия миг командоси в черни дрехи се заспускаха бързо по тях сред дърветата. Габриел чу звука от тупкащи в снега оръжия и видя да се вдигат ръце в знак, че се предават. Зърна двама облечени с палта мъже да тичат тромаво към тях. Видя Олег Руденко отчаяно да се опитва да изтръгне пистолета от ръката на Иван. Но Харков не го пускаше. Той искаше кръв.

Иван нанесе силен удар в гърдите на шефа на охраната си, с който го повали на снега. После насочи пистолета си към лицето на Габриел. Обаче не натисна спусъка. Вместо това се усмихна и каза:

— Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.

Дулото на пистолета се отмести вдясно. Габриел се хвърли към Харков, но не можа да го стигне, преди оръжието да изгърми оглушително. Като падна по лице на снега, двама командоси от „Алфа“ се метнаха на гърба му и го притиснаха към замръзналата земя. В продължение на няколко мъчителни секунди той се бореше да се освободи, но руснаците не му позволиха да помръдне, нито да вдигне глава.

— Жена ми! — крещеше им той. — Той уби ли жена ми?

Не разбра дали му отговориха. Гърмежът го беше оглушил. Даваше си сметка единствено за титаничната борба, която се водеше досами рамото му. Миг по-късно зърна да отвеждат Иван между дърветата.

Едва тогава руснаците помогнаха на Алон да се изправи. Като извърна бързо глава, той видя Киара да плаче над нечие тяло. Беше Григорий. Габриел коленичи до нея и се опита да я утеши, но тя сякаш не забеляза присъствието му.

— Те не са я убили — крещеше Киара. — Ирина е жива, Григорий! Ирина е жива!

Пета част

Разплата

73. Йерусалим

В дните след края на срещата на върха на Г-8 в Москва три на пръв поглед несвързани статии излязоха скоро една след друга. Първата се отнасяше за несигурното бъдеще на Русия, втората — за нейното тъмно минало. Последната успя да засегне и двете и в крайна сметка се оказа най-полемичната. Но пък това трябвало да се очаква, мърмореха ветераните от британското разузнаване, тъй като героят на статията не бе някой друг, а Григорий Булганов.

Първата статия се появи точно седмица след срещата на върха и бе свързана с руската икономика, а по-специално с нейния най-важен отрасъл — енергийната промишленост. Тъй като бе добра новина, поне от гледна точка на Москва, руският президент реши да я съобщи лично. Той го направи на пресконференция в Кремъл, заобиколен от няколко от най-близките си съветници — всичките ветерани от КГБ. В лаконично изявление, придружено с неговия специфичен триумфиращ поглед, президентът съобщи, че Виктор Орлов — бившият олигарх дисидент, който сега живееше в Лондон, най-сетне е бил заставен да се подчини. Всички акции на Орлов в сибирския нефтен гигант „Русойл“ щели незабавно да преминат под контрола на „Газпром“ — руския държавен нефтено-газов монополист. В замяна на това, каза президентът, руските власти се съгласили да свалят всички углавни обвинения срещу Орлов и да оттеглят искането си за неговото екстрадиране.

От Даунинг Стрийт в Лондон приветстваха жеста му като „държавнически“, докато ветераните от Министерството на външните работи, занимаващи се с въпросите на Русия, и политическите институти открито се запитаха дали не е задухал нов вятър от Изтока. Виктор Орлов сметна подобна спекулация за безнадеждно наивна, но репортерите, които присъстваха на спешно свиканата от него пресконференция в Лондон, си тръгнаха с чувството, че той вече е бита карта. Решението му да предаде акциите от „Русойл“, обясни той, се основавало на реалистичната преценка на фактите. Сега Кремъл бил управляван от хора, които нямало да се спрат пред нищо, за да получат това, което желаят. В борбата с такива хора, призна той, не можело да се постигне победа, а само смърт. Или може би нещо по-лошо от смъртта. Виктор обеща да не мълчи, после изведнъж съобщи, че няма какво повече да каже.

Два дни по-късно на малък прием на Даунинг Стрийт № 10 на Виктор Орлов дискретно бе връчен първият му британски паспорт. Беше му предоставена и възможността да направи обиколка из Бъкингамския дворец, воден лично от кралицата. Той направи много снимки на личните покои на Нейно величество и ги даде на своя декоратор: скоро на Чейни Уок бяха забелязани камиони за доставка и минувачите понякога можеха да зърнат Виктор, работещ в кабинета си. Очевидно той най-сетне бе решил, че е безопасно да дръпне завесите и да се порадва на прекрасната гледка към Темза.

Сюжетът на втората статия също водеше началото си от Москва, но за разлика от първата, тя като че ли остави руския президент без думи. Статията се отнасяше за разкриването в една брезова гора във Владимирска област на няколко масови гроба, пълни с жертви на сталинския Голям терор. По предварителни изчисления броят на труповете възлизаше на около седемдесет хиляди. Руският президент подмина находката като „маловажна“ и се противопостави на призивите да я посети. Подобен жест щеше да бъде политически риск, тъй като Сталин, починал преди повече от половин век, все още беше сред най-популярните личности в страната. Той неохотно се съгласи да нареди да бъдат прегледани архивите на КГБ и НКВД и даде разрешение на Руската православна църква да построи на мястото малък мемориал — разбира се, след като бъде одобрен от Кремъл. „Но да оставим угризенията на германците — каза той при единствения си коментар. — В крайна сметка не трябва да забравяме, че Коба е извършил тези репресии, за да подготви страната за наближаващата война срещу фашистите“. Всички присъстващи бяха потресени от безпристрастния тон, с който президентът говореше за масовото убийство. Както и от факта, че той спомена Сталин със старото му партийно военно прозвище — Коба. Обстоятелствата около откриването на мястото за екзекуции никога не бяха разкрити, нито самоличността на собственика на имота. „Това е заради неговата собствена сигурност — настоя говорителят на Кремъл. — Историята може да бъде опасно нещо“.

Третата статия се появи не в Москва, а в руския град, наричан понякога Лондон. Тя също се отнасяше за смърт, но не за смъртта на хиляди хора, а само на един човек. Споменаваше се, че тялото на Григорий Булганов, дезертьор от ФСБ и много популярен дисидент — очевидно жертва на самоубийство, — е било намерено на един пуст док на река Темза. Скотланд Ярд и Министерството на вътрешните работи се скриха зад претенциите, че това касае националната сигурност, и дадоха оскъдна информация по случая. Все пак те признаха, че Григорий е бил в известна степен психически нестабилен човек, който не е успял да се приспособи добре към живота в изгнание. Като доказателство изтъкнаха, че Булганов се е опитвал да поднови отношенията си с бившата си съпруга, макар че пропуснаха да споменат, че същата тази съпруга вече живееше в Обединеното кралство под нова самоличност и правителствена защита. Беше разкрит и доста любопитният факт, че неотдавна Григорий не се е явил на финалната среща от турнира по шахмат на Централния лондонски шахматен клуб — среща, която се е очаквало да спечели с лекота. Противникът на Григорий — Саймън Финч, се появи за кратко пред пресата, за да защити решението си да приеме служебната победа и титлата. След това той се възползва от шума около него, за да пропагандира най-новата си кауза — унищожаването на противопехотните мини. Издателите на Булганов — „Бъкли и Хобс“, съобщиха, че Олга Сухова — приятелка на Григорий и също дисидент — любезно се е съгласила да довърши „Убиец в Кремъл“. Тя се появи за малко на погребението на Булганов в гробището „Хайгейт“, преди да си тръгне, съпроводена от няколко въоръжени охранители, и да се върне към своя потаен живот.

Мнозина в британската преса, в това число и репортерите, които бяха общували с Григорий, отхвърлиха правителственото твърдение за самоубийство като пълни глупости.