Предателят

— Хвърчат трески.

— Точно така. Хвърчат трески.

Иван преведе част от разговора на руски заради телохранителите си. Те се разсмяха. Харков също.

Накарай го да говори…

— Как е функционирало това място, Иван?

— Ще разбереш след една-две минути.

— Кога се е използвало? През хиляда деветстотин тридесет и шеста? През тридесет и седма?

Харков спря да върви. Спряха и всички останали.

— Било е през хиляда деветстотин тридесет и седма, и по-точно през лятото на тридесет и седма. Времето на руските Тройки. Знаеш ли за Тройките, Алон?

Габриел знаеше. Предаде информацията преднамерено бавно:

— Сталин се ядосвал от бавния темп на убийствата. Той искал да ускори нещата, така че създал нов начин за изправяне на обвиняемите пред съда: така наречените Тройки. Те се състояли от един партиен член, един човек от НКВД 31 и един обществен прокурор. Не било необходимо обвиняемият да присъства по време на процеса. Повечето били осъждани, без дори да знаят, че са разследвани. Повечето процеси траели по десет минути. Някои и по-малко.

— И не се е позволявало обжалване — добави Иван с усмивка. — И сега няма да е разрешено.

Той кимна към двамата пазачи, които държаха Григорий изправен. Шествието отново потегли.

Накарай го да говори. Лоши неща се случват, когато Иван спре да говори.

— Предполагам, че убийствата са се извършвали в дачата. Затова тя има изба със специално помещение в нея — килия с отводнителен канал в средата на пода. Затова пътят не е прав, а лъкатуши. Сталинските главорези не са искали съседите да знаят какво става тук.

— И никога не са узнали. Осъдените винаги са били залавяни след полунощ и са били докарвани тук в черни автомобили. Отвеждали са ги направо в дачата и са им хвърляли хубав бой, за да бъдат лесно манипулирани. После са ги сваляли в избата. Седем грама олово в тила.

— А след това?

— Натоварвали ги в колите и ги докарвали тук, до гробовете.

— Кои са погребани тук, Иван?

— До лятото на тридесет и седма година голяма част от тежката сеч е била извършена. Коба е трябвало само да прочисти храсталака.

— Храсталака?

— Меншевиките. Анархистите. Старите болшевики, които били свързани с Ленин. Неколцина свещеници, кулаци и аристократи. Всички, които Коба смятал, че може да представляват заплаха, са били ликвидирани. После са били ликвидирани и техните семейства. Един истински революционен конгломерат е погребан под тези гори. В някои нощи човек почти може да ги чуе да спорят за политика. И най-хубавото е, че никой не знае, че те са тук.

— Тъй като ти си купил земята след падането на Съветския съюз, за да си сигурен, че мъртвите ще си останат погребани?

Харков спря да върви.

— Всъщност бях помолен да купя тази земя.

— От кого?

— От баща ми, разбира се.

Иван бе отговорил без колебание. Раздразнен отначало от въпросите на Алон, сега той сякаш се наслаждаваше на разговора. Габриел предполагаше, че сигурно е лесно да се освободиш от тайните си пред човек, който скоро ще умре. Той се опита да измисли друг въпрос, който да накара Иван да продължи да говори, но не бе необходимо. Харков поднови лекцията си без допълнително напомняне:

— Когато Съветският съюз се сгромоляса, настана опасно време за КГБ. Говореше се да бъдат разсекретени архивите. Да се извади на показ мръсното бельо. Да се назоват имена. Старата гвардия бе ужасена. Те не искаха КГБ да бъде влачено в калта на историята. Но имаха и други мотиви за запазване на тайните. Виждаш ли, Алон, те не смятаха да останат дълго извън властта. Дори и тогава крояха планове за завръщането си. И успяха, разбира се. КГБ под друго име отново управлява Русия.

— А ти владееш последния масов гроб от времето на Големия терор.

— Последния? Едва ли. Не можеш да забиеш лопата в земята на Русия, без да попаднеш на кости. Но този тук е доста голям. Както изглежда, под тези дървета има закопани седемдесет хиляди души. Седемдесет хиляди. Ако това някога стане обществено достояние… — Гласът му пресекна, сякаш за момент не намираше думи. — Да кажем, че това може да причини значителни затруднения на Кремъл.

— Затова ли президентът с такава охота толерира твоите занимания?

— Той си получава своя дял. Царете получават дял от всичко.

— Колко трябваше да му платиш за правото да отвлечеш съпругата ми?

Харков не отговори. Габриел го притисна, за да види дали може да предизвика нов пристъп на ярост.

— Колко, Иван? Пет милиона? Десет? Двайсет?

Харков се завъртя на пета.

— Уморих се от твоите въпроси, Алон. Освен това няма да ходим по-далече. Твоят безименен гроб те очаква.

Габриел погледна над рамото на Киара и видя купчина прясна пръст, покрита с тънък слой сняг. Той й каза, че я обича. После затвори очи. Отново чу нещо.

Хеликоптери.

72. Владимирска област, Русия

Полковник Леонид Милченко най-сетне видя имота: четири замръзнали потока, събиращи се в замръзнало блато, малка дача с дупка от взрив на вратата, колона от хора, които вървяха бавно сред брезовата гора.

Той включи микрофона си.

— Виждаш ли ги?

Скритата под шлема глава на пилота бързо се раздвижи нагоре-надолу.

— Колко близо можеш да стигнеш?

— До края на блатото.

— Това е на поне триста метра от тях.

— Това е най-близкото място, на което мога да приземя машината, полковник.

— А какво ще кажеш за бойците от отряд „Алфа“?

— Бързо спускане с въже. Направо сред дърветата.

— Никой не трябва да умира.

— Тъй вярно, полковник.

Никой не трябва да умира…

Кого заблуждаваше? Това беше Русия. Някой винаги умираше.

Още десет крачки в снега. После Иван също чу хеликоптерите. Той спря. Вирна глава като куче. Хвърли поглед към Руденко. След това отново тръгна.

Време… Ценно време…

Съобщението на Навот проблесна на екраните в подземната централа:

Картър закри слушалката на телефона и погледна към Шамрон.

— Екипът от ФСБ потвърждава, че вижда колона от хора, които вървят между дърветата. Изглежда, те са живи, Ари!

— Това няма да е задълго. Кога ще се приземят спецчастите от „Алфа“?

— След деветдесет секунди.

Шамрон затвори очи.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Гробът зейна пред тях като рана в плътта на Матушка Русия. Пепелявото небе ръсеше сняг, докато те бавно вървяха един зад друг към ямата, придружени от бученето на далечните ротори. Големи ротори — помисли си Габриел. Достатъчно големи да разклатят дърветата. Достатъчно големи, за да изнервят хората на Иван. За да изнервят и него самия. Внезапно той се развика на руски на Григорий, подтиквайки го да върви по-бързо към смъртта си. Обаче в мислите си Габриел се молеше той да забави крачка. Да се спъне. Да направи всичко възможно да осигури на хеликоптерите време да пристигнат.

Точно тогава първият прелетя над върховете на дърветата, предизвиквайки временна снежна вихрушка. Харков за кратко се изгуби в бялата мъгла. Когато отново се появи, лицето му бе сгърчено от ярост. Той блъсна Григорий към ръба на ямата и закрещя на руски на охранителите си. Повечето от тях вече не му обръщаха внимание. Някои от членовете на размирния му легион гледаха как хеликоптерът каца в края на блатото. Другите бяха насочили погледи на запад, където в небето се бяха появили още два хеликоптера.

Четирима телохранители останаха верни на Иван. По негова заповед те наредиха осъдените един до друг на ръба на ямата, с гръб към изкопа, тъй като Харков бе заповядал всички да бъдат застреляни в лицето. Габриел бе в единия край, Михаил — в другия, а Киара и Григорий — в средата. Отначало Григорий бе поставен до Алон, но явно така не ставаше. Като крещеше на руски, размахвайки диво пистолета си, Харков нареди на пазачите бързо да махнат Григорий и да поставят Киара до Габриел.