Предателят

— Колко старо?

— От трийсетте години, бих казал.

— От времето на Сталин?

— Нека почива в мир.

Габриел вдигна брадичка от гърдите си и попита на иврит:

— За какво говорите, по дяволите, вие двамата?

— За архитектура — отговори Михаил. — И по-точно, за архитектурата на дачата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Михаил?

— Нещо не е наред в това място. — Михаил премести крака си. — Защо има отводнителен канал в средата на този под, Габриел? И какви са онези падини зад къщата?

— Ти ми кажи, Михаил.

Младият мъж помълча за момент. После смени темата:

— Как е главата ти?

— Още чувам разни неща.

— Още ли чуваш звънчета?

Алон затвори очи и остана напълно неподвижен.

— Не, не звънчета.

Хеликоптери.

68. Владимирска област, Русия

Някъде по пътя на неговия възход, богатство и власт Иван Харков се бе научил как да се появява. Знаеше как да влезе в ресторант или във фоайето на луксозен хотел. Знаеше как да влезе в заседателна зала, пълна с конкуренти, или в леглото на любовница. И със сигурност знаеше как да влезе в усойна килия, където имаше четирима души, които възнамеряваше да убие със собствените си ръце. Любопитното бе колко малко се различаваше неговото изпълнение от едно място на друго. Всъщност, като го гледаше човек сега, можеше да си го представи застанал на входа на бившите му свърталища в Сен Тропе — „Гран Жозеф“ или „Вила Романа“. Макар да бе човек с много врагове, Иван не обичаше да пришпорва нещата. Той предпочиташе да огледа помещението и да позволи на присъстващите в него на свой ред да го огледат. Харков обичаше да парадира с облеклото си, както и с огромния си ръчен часовник, който той погледна сега по причини, известни само на него, сякаш ядосан на салонен управител, че го кара да чака пет минути за обещаната маса.

Иван свали ръката си и я мушна в джоба на палтото си. То беше откопчано, като че ли в очакване на физическото усилие. Погледът му бавно обходи килията, спирайки се първо на Григорий, после на Киара, на Габриел и най-накрая на Михаил. Присъствието на Михаил сякаш повиши настроението на Харков. Той беше бонус, неочаквана печалба. Михаил и Иван имаха общо преживяване. Михаил беше поканен в дома на Харков. И пак той бе имал любовна афера с жената на Иван. Поне така смяташе Харков. Малко преди краха на Иван двама от неговите главорези бяха нанесли побой на Михаил в едно кафене край Старото пристанище в Сен Тропе. Това беше само аперитив. Съдейки по изражението на Иван, беше приготвено богато угощение от болка. Той и Михаил щяха да участват заедно в него.

Погледът му бавно се местеше напред-назад, като прожектор над открито поле, и отново се спря на Габриел. После проговори за първи път. Алон бе прекарал часове наред да прослушва записите на гласа на Харков, но никога не го беше чувал на живо. Макар и безупречен, в английския на Иван прозираше акцентът на пропагандатор от някогашното Радио Москва от времето на Студената война. Богатият му баритон накара стените на килията да завибрират.

— Толкова се радвам, че успях да те събера с жена ти, Алон. Поне единият от нас изпълни своята част от сделката.

— И каква беше тя?

— Аз ще освободя жена ти, ти ще ми върнеш децата.

— Тази сутрин в девет часа Анна и Николай бяха на летището в Конаково.

— Не знаех, че си на ти с моите деца.

Габриел погледна Киара, после впери поглед в студените очи на Харков.

— Ако съпругата ми беше пред израелското посолство в девет часа, сега децата ти щяха да бъдат с теб. Но жена ми не беше там. И затова децата ти се връщат обратно в Америка.

— За глупак ли ме вземаш, Алон? Ти никога не си възнамерявал да пуснеш децата ми да слязат от онзи самолет.

— Беше въпрос на техен избор, Иван. Чух, че даже са ти изпратили бележка.

— Тя беше очевидна фалшификация, точно като картината, която продаде на жена ми. Което ме подсеща: дължиш ми два и половина милиона долара, да не говорим за двайсетте милиона долара, които твоята служба открадна от банковите ми сметки.

— Ако ми дадеш телефона си, Иван, ще уредя да ти ги преведат по банков път.

— Днес телефоните ми, изглежда, не работят добре. — Харков облегна рамо на касата на вратата и прокара ръка през острата си прошарена коса. — Колко жалко наистина.

— За кое, Иван?

— Хората ми смятат, че по време на сблъсъка сте били само на десет секунди от входа на имота. Ако бе успял да се справиш с пътя, щеше да успееш да се върнеш в Москва. Предполагам, че вероятно щеше да го направиш, ако не беше опитал да вземеш с теб предателя Булганов. Щеше да бъде по-умно да го оставиш.

— Ти така ли щеше да направиш, Иван?

— Без съмнение. Сигурно се чувстваш доста глупаво сега.

— И защо?

— Ти и твоята любима жена ще умрете, защото беше твърде почтен, за да изоставиш един ранен предател и изменник. Но това винаги е било твоята слабост, нали, Алон? Твоята почтеност.

— Бих разменил по всяко време моите слабости с твоите, Иван.

— Нещо ми подсказва, че след няколко минути няма да мислиш по същия начин. — Харков презрително се усмихна. — Само от любопитство, как успя да откриеш къде държа жена ти и изменника Булганов?

— Беше предаден.

Дума, понятна за Иван. Той сбърчи чело.

— От кого?

— От хора, на които смяташе, че можеш да имаш доверие.

— Както може би предполагаш, Алон, аз не вярвам на никого, особено на хората, които се очаква да бъдат близо до мен. Но след малко ще обсъдим тази тема в най-големи подробности. — Той огледа килията; на лицето му бе изписано недоумение, сякаш се бореше с някаква математическа теорема. — Кажи ми, Алон, къде са останалите хора от екипа ти?

— Пред теб.

— Знаеш ли колко души са умрели тук тази сутрин?

— Ако ми дадеш минутка, сигурен съм…

— Петнадесет, повечето от тях бивши членове на „Алфа Груп“ и ОМОН. — Харков погледна към Михаил. — Не е зле за компютърен специалист, който работеше за правозащитна организация с нестопанска цел. Моля те, Михаил, припомни ми името на организацията.

— Център за демокрация „Дилард“.

— А, да, точно така. Предполагам, че в „Дилард“ считат за нормално използването на груба сила, когато е необходимо. — Вниманието му се насочи обратно към Габриел и Харков повтори първия си въпрос: — Не си играй с мен, Алон. Знам, че ти и приятелчето ти Михаил сте много добри, но няма начин да сте извършили това сами. Къде са останалите хора от екипа ти?

Габриел игнорира въпроса му, като вместо това попита:

— Какво е причинило падините в гората, Иван?

Харков изглеждаше изненадан. Ала бързо се окопити, макар и като боксьор, който се съвзема от удар.

— Скоро ще научиш достатъчно. Обаче първо трябва да си поговорим повече. Да го направим горе, а? Това място вони на лайна.

Харков тръгна. Остана само ароматът на афтършейва му — сандалово дърво и дим. Мирисът на властта. Мирисът на дявола.

69. Гроувнър Скуеър, Лондон

Съобщението от сигурния джобен компютър на Узи Навот се появи едновременно в лондонската централа и на булевард „Цар Саул“ в 10,17 часа московско време.

Шамрон грабна телефона и позвъни в Тел Авив.

— Какво има предвид с това чакаме инструкции?

— Узи пита дали искаш да се върнат при дачата.

— Мисля, че дадох ясно да се разбере какво искам.

— Да продължат за Москва?

— Точно така.

— Но…

— Това не е обсъждане.

— Разбрано, шефе.

Ари затръшна слушалката. Ейдриън Картър направи същото.

— Съветникът по националната сигурност на президента току-що е говорил с руския си колега в Кремъл.

— И?

— От ФСБ наближават. Хора от спецотряда „Алфа“ и двама висши офицери от Лубянка.

— Очаквано време на пристигане?