Предателят

Естествено децата и майка им знаеха отговора заедно с американския президент и шепа от най-висшите му служители. Знаеха го също и членовете на малкия екип от израелски разузнавачи, които се събраха по залез-слънце през първия петък на август в древния град Тиберия. Поводът бе шабат, мястото бе вилата от варовик с цвят на мед на Шамрон, която гледаше към Генисаретското езеро. Присъстваше целият екип заедно със Сара Банкрофт, която бе решила да прекара августовската си отпуска с Михаил в Израел. Имаше съпрузи, които Габриел никога не бе срещал, и деца, които бе виждал само на снимки. Наличието на толкова много деца бе тежко за Киара, особено когато видя лицата им, озарени от светлината на празничните свещи. Докато Геула казваше благословията, Киара хвана ръката на Габриел и я стисна силно. Той я целуна по бузата и отново чу думите, които тя му бе казала в Умбрия: Ние скърбим за мъртвите и пазим спомена за тях в сърцата си, но продължаваме да живеем.

Лятото, прекарано край езерото, бе направило чудеса с външния вид на Киара. Кожата й бе силно загоряла и пищната й тъмна коса бе придобила златисти и кестеняви оттенъци. Тя с лекота се усмихваше по време на вечерята и дори избухна в смях, когато Бела се скара на Узи, че си взема втора порция от прочутото пиле с марокански подправки на Геула. Като я гледаше, Габриел почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случило в действителност. Че е било само сън, от който двамата най-сетне са се събудили. Разбира се, това не беше вярно и никакъв период от време нямаше да излекува напълно раните, които Иван им бе нанесъл. Киара приличаше на наскоро реставрирана картина, ретуширана и блестяща с новото си лаково покритие, но все още повредена. С нея трябваше да се отнасят много внимателно.

Алон се бе опасявал, че събирането ще бъде повод да преживеят отново ужасните подробности от случая, но той бе споменат само веднъж, когато Шамрон заговори за важността на това, което бяха постигнали. Като евреи, всички те имаха близки, чиито тленни останки бяха превърнати в дим в крематориумите или бяха заровени в масови гробове в прибалтийските страни или в Украйна. Споменът за тях се пазеше чрез възпоменателните огньове и в картотеката на Залата на имената в „Яд Вашем“. Обаче нямаше гробове, които да посетят, нямаше надгробни плочи, над които да поплачат. Чрез действията си в Русия екипът на Габриел бе дал такова място на близките на седемдесет хиляди души, убити в гората във Владимирска област. Бяха платили ужасна цена и Григорий не бе оцелял, но със своята саможертва бяха дали някаква справедливост, а може би дори покой, на седемдесет хиляди неспокойни души.

През останалата част от вечерята Ари ги забавляваше с истории от миналото. Той беше най-щастлив, когато бе заобиколен от семейството и приятелите си, и доброто му настроение като че ли смекчи дълбоките бръчки на състареното му лице. Но на него се четеше и тъга. Операцията бе травмираща за всички тях, но в много отношения тя бе най-тежка за Шамрон. С хладнокръвното си и творческо мислене той бе спасил живота им. Но повече от час през онази ужасна сутрин Ари се бе страхувал, че трима от агентите му, двама от които обичаше като свои деца, са изправени пред страшна смърт. Подобна операция изискваше висока емоционална цена и Ари я плати по-късно същата вечер, когато покани Габриел да се присъедини към него на терасата за разговор на четири очи. Двамата седяха на мястото, където Габриел и Киара се бяха оженили; Шамрон спокойно пушеше, а по-младият мъж се бе загледал в синьо-черното небе над Голанските възвишения.

— Тази вечер жена ти изглежда лъчезарна. Почти като нова.

— Външният вид може да бъде подвеждащ, Ари, но тя наистина изглежда прекрасно. Предполагам, че трябва да благодаря за това на Геула. Очевидно добре се е грижила за нея, докато ме нямаше.

— Геула умее да изправя хората на крака дори и когато не знае какво ги е съсипало. Трябва да кажа, че за нас беше удоволствие Киара да ни гостува това лято. Да можеше и моите деца да идваха по-често.

— Може би щяха да го правят, ако не пушеше толкова много.

Шамрон дръпна за последен път от цигарата си и бавно смачка фаса.

— В действителност изглеждаше, като че ли и ти също се забавляваш. Или просто си ме заблуждавал?

— Вечерта беше прекрасна, Ари. Всъщност точно от това се нуждаехме всички ние.

— Хората от екипа ти те обожават, Габриел. Биха направили всичко за теб.

— Те го направиха, Ари. Само попитай Михаил.

— Мислиш ли, че той наистина ще се ожени за тази американска девойка?

— Тя се казва Сара. Със сигурност, като евреин от Тиберия, не би трябвало да имаш проблем да запомниш това име.

— Отговори на въпроса ми.

— Ще бъде глупак, ако не се ожени за нея. Тя е забележителна жена.

— Но не е еврейка.

— Можеше и да бъде.

— Смяташ ли, че от ЦРУ ще я оставят при тях, ако тя се омъжи за един от нас?

— Ако не го направят, ти трябва да я наемеш. Ако не беше Сара, Антон Петров можеше да убие Узи в Цюрих.

Шамрон не отговори нищо, а запали друга цигара.

— Как е той? — попита Габриел.

— Петров? — Ари направи безразлична гримаса. — Не е много добре.

— Какъв е проблемът?

— Изглежда, е успял да избяга от институцията за задържане и разпити. Група бедуини намерили тялото му на осемдесет километра южно от Беер Шева. Но лешоядите вече се били добрали до него. Чух, че гледката не била приятна.

— Съжалявам, че не успях да поговоря за последен път с него.

— Недей. Докато беше в Европа, успяхме да изтръгнем още едно признание от него: че по заповед на Иван миналата година е убил двамата руски журналисти от „Московская газета“. Но имайки предвид деликатните обстоятелства около неговото признание, не сме в състояние да изпратим информацията на френските и италианските власти. Засега и двата случая ще останат официално неразкрити.

— Какво направихте с петте милиона евро, които Петров остави в „Бекер и Пул“?

— Накарахме го да ги прехвърли на Конрад Бекер, за да покрие щетите, които нанесохте в банката му. Впрочем той ти изпраща поздрави. Обаче ще бъде изключително благодарен, ако провеждаш своите банкови операции някъде другаде.

— Бяхте ли принудени да оправяте и други бъркотии?

— Всъщност не. Нашата дезинформационна кампания успя да отклони подозренията от нас и да ги насочи към Иван. Освен това хората, които убихте, не бяха съвсем добри и почтени граждани. Те бяха бивши главорези от КГБ, които се занимаваха с убийства, отвличания и изнудвания. Що се отнася до европейската полиция и службите за сигурност, ние сме им направили услуга.

Шамрон се загледа мълчаливо в Габриел.

— Помогна ли ти?

— Кое?

— Това, че ги уби.

Алон погледна към черните води на езерото.

— Извърших ужасни неща, за да си върна Киара, Ари. Извърших неща, които никога повече не искам да правя.

— Но?

— Да, помогна ми.

— Единадесет — каза Шамрон. — Иронично е, не мислиш ли?

— В какъв смисъл?

— Първата ти задача възникна, защото от „Черният септември“ убиха единадесет израелци в Мюнхен. А при последната ти задача двамата с Михаил убихте единадесет руснаци, които бяха отговорни за отвличането на Киара и смъртта на Булганов.

Между тях настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от смеховете на празничната трапеза.

— Моята последна задача? Мислех, че ти и премиерът бяхте решили, че е дошло време аз да ръководя Службата.

— Чете ли докладите за физическото ти здраве? — Шамрон бавно поклати глава. — Сега не си в състояние да поемеш отговорността да ръководиш Службата. Не и когато сме изправени пред задаващата се иранска заплаха. Не и когато жена ти се нуждае от твоето внимание.

— Какво искаш да ми кажеш, Ари?

— Казвам, че си освободен от обещанието, което ми даде в Париж. Казвам ти, че си уволнен, Габриел. Сега имаш нова мисия. Направи отново бебе на жена си, и то колкото се може по-бързо. Не си толкова млад, синко. Скоро трябва да имаш друго дете.