Любовникт на девицата

Филипа Грегъри

Любовникът на девицата

(книга шестаа от поредицата "Тюдорите")

Есента на 1558

Всички камбани в Норфолк звъняха за Елизабет, набивайки сякаш с юмруци звъна си в главата на Ейми: първо камбаната с тънкия, пронизителен звук, която пищеше като полудяла жена, а после — дългият, мъчителен, подобен на ридание общ звън, докато най-сетне голямата камбана избумтя като предупреждение, че цялата нестройна мелодия ще запищи отново. Тя издърпа възглавницата над главата си, за да заглуши звука, и въпреки това той още продължаваше, докато враните напуснаха гнездата си и се стрелнаха в небесата, като се мятаха и въртяха във вятъра подобно на знаме, вещаещо лоша поличба, а прилепите излетяха от камбанарията като валмо черен дим, сякаш за да кажат, че сега светът се беше обърнал надолу с главата, и денят би трябвало да се обърне във вечна нощ.

На Ейми не й беше нужно да пита за какво беше цялата тази глъчка: тя вече знаеше. Най-сетне бедната болна кралица Мери беше умряла, и принцеса Елизабет беше безспорната наследница. Хвала на Господа. Всички в Англия трябваше да ликуват. Протестантската принцеса се бе възкачила на трона и щеше да бъде кралица на Англия. Из цялата страна хората в радостта си щяха да бият камбани, да отварят бурета с ейл, да танцуват по улиците и да разбиват вратите на затворите. Англичаните най-сетне имаха своята Елизабет, и изпълнените със страх дни на Мери Тюдор можеха да бъдат забравени. Всички в Англия празнуваха.

Всички освен Ейми.

Звуците на камбаните, които събудиха Ейми със силното си бумтене, не будеха в нея радост. Ейми единствена в цяла Англия не празнуваше възкачването на Елизабет на трона. Звънът дори й звучеше фалшиво. Камбаните ехтяха в ритъма на ревността, с писъка на яростта, преминаващият в ридание вик на изоставена жена.

— Да я порази Господ — прокле тя, заровила лице във възглавницата, докато в главата й отекваше силният звън на камбаните за Елизабет. — Господ да я порази в нейната младост, в нейната гордост и красота. Господ да порази хубостта й, да стори тъй, че косата й да оредее, да направи тъй, че зъбите й да изгният и да я остави да умре изоставена и сама. Изоставена и сама, като мен.

Ейми нямаше вест от съпруга си: и не очакваше такава. Отмина още един ден, а после — и седмица. Ейми предполагаше, че той сигурно е препуснал с главоломна бързина от Лондон към двореца Хатфийлд още при първата вест, че кралица Мери е мъртва. Той щеше да е първият, както беше планирал — най-първият, който щеше да падне на колене пред принцесата и да й съобщи, че е кралица.

Ейми предполагаше, че Елизабет щеше вече да си е подготвила реч, някаква отработена поза, а от своя страна Робърт сигурно вече беше намислил каква ще бъде собствената му награда. Навярно дори сега той празнуваше издигането си към величието, докато принцесата празнуваше своето. Ейми, тръгнала надолу към реката да доведе кравите за доене, защото момчето беше болно и в Станфийлд Хол, фермата на нейното семейство, не достигаха работници, спря и се загледа в кафявите листа, падащи от един дъб и вихрещи се като снежна виелица: на югозапад към Хатфийлд, където съпругът й бе отлетял като самия вятър, към Елизабет.

Знаеше, че би трябвало да е щастлива, задето на трона се бе възкачила кралица, която щеше да удостои Робърт с благоволението си. Знаеше, че би трябвало да се радва за семейството си, на чието богатство и положение възходът на Робърт щеше да се отрази за добро. Знаеше, че би трябвало да се радва да бъде отново лейди Дъдли: отново господарка на земите си, удостоена с място в двора, може би дори отново удостоена с титлата на графиня.

Но не се радваше. По-скоро би предпочела да го има до себе си като опозорен предател, редом с нея в тежката всекидневна работа и в топлата тишина на нощта: всичко друго, но не и въплътен в образа на красивия фаворит в кралския двор на друга жена. Това доказваше, че е ревнива съпруга, а ревността беше грях в Божиите очи.

Тя сведе глава и се запъти с усилие към ливадите, където кравите пасяха рядката трева, разпръсквайки кафява пръст изпод тромавите си копита.

— Как можахме да стигнем дотук? — прошепна тя към бурното небе, което трупаше зловеща крепост от облаци над Норфолк. — След като аз го обичам толкова много, и след като той ме обича? След като за никой от нас не съществува друг? Как можа той да ме остави да се боря тук сама и да хукне при нея? Как можа всичко да започне така добре, в такова богатство и блясък, и да свърши в такава нищета и самота?

Една година по-рано: Лятото на 1557

В съня си той видя отново грубите дъски на пода на празната стая, изработената от пясъчник полица над голямото огнище с имената им, издълбани в нея, и прозореца с оловна рамка, вграден високо в каменната стена. Като замъкнаха голямата манастирска маса за хранене до прозореца, покатериха се отгоре и изпружиха шии, за да погледнат надолу, петимата млади мъже можаха да видят моравата отдолу, където баща им беше излязъл и вървеше бавно към ешафода, а после се изкачи по стъпалата.

Придружаваше го свещеник от току-що възстановената римокатолическа църква: беше се разкаял за греховете си и се беше отрекъл от принципите си. Беше молил за прошка и раболепно се бе извинил. Беше захвърлил всяка вярност заради шанса за опрощение, и ако се съдеше от това как нервно въртеше глава, докато оглеждаше с търсещ поглед лицата в малката тълпа, се надяваше на пристигането на помилването в този последен, този драматичен миг.

Имаше всички основания да се надява. Новата кралица бе от династията на Тюдорите, а Тюдорите познаваха силата на външните ефекти. Тя беше благочестива и със сигурност нямаше да отблъсне едно разкайващо се сърце. Но най-вече: тя беше жена, мекосърдечна, нерешителна жена. Никога нямаше да има смелостта да вземе решението да екзекутира такъв велик мъж, никога нямаше да има силата да изпълни решението си.

„Изправи се, татко — безмълвно го подканваше Робърт. — Помилването трябва да дойде всеки момент: не се унижавай, като го търсиш.“

Вратата зад Робърт се отвори, един тъмничар влезе и се изсмя грубо, когато видя петимата млади мъже да вдигат поглед към прозореца, засенчили очи, за да не блести в тях яркото лятно слънце.

— Не скачайте — каза той. — Не ограбвайте палача, красиви момчета. Следващите сте вие петимата, и хубавата девойка.

— Ще ти напомня за това, когато дойде заповедта за помилването ни и ни освободят — обеща му Робърт и насочи вниманието си отново към моравата. Тъмничарят провери дебелите решетки на прозореца и се увери, че мъжете не разполагаха с нищо, което можеше да строши стъклото, а после излезе, като все така се подсмиваше, и заключи вратата.

Долу на ешафода свещеникът пристъпи към осъдения и започна да му чете молитви от латинската си Библия. Робърт забеляза как вятърът подхвана пищните му одежди и ги накара да се надиплят като платната на настъпваща армада. Свещеникът приключи рязко проповедта, вдигна към мъжете разпятие, което да целунат, и отстъпи назад.

Робърт установи, че изведнъж бе обхванат от студ, вледенен от досега на стъклото, в което беше опрял челото и дланите си, сякаш топлината на тялото му изтичаше от него като кръв, изсмукана от сцената отдолу. На ешафода баща му коленичи смирено пред дръвника. Палачът пристъпи напред и превърза очите му, заговори му. Осъденият извърна вързаната си глава, за да отговори. После, в един ужасен миг, това движение сякаш го обърка. Беше свалил ръце от дръвника, и не можеше да го намери отново. Започна да го търси опипом, с протегнати ръце. Палачът се беше обърнал да вземе брадвата, и когато се обърна пак, неговият пленник беше на косъм от падането, като драскаше и търсеше опипом наоколо.

Стреснат, палачът с покрито с качулка лице извика на лутащия се осъден, и осъденият задърпа превръзката на очите си, като извика, че не е готов, че не може да намери дръвника, че брадвата трябва да почака.