Предателят

Поради липсата на други факти обаче на тях им оставаше само да спекулират, което те направиха без никакво колебание. Очевидно, казваха репортерите, Григорий е имал врагове в Москва, които са искали неговата смърт. И несъмнено, настояваха те, някой от тези врагове го е убил. „Файненшъл Таймс“ изтъкна, че Булганов е бил доста близък с Виктор Орлов, и предположи, че смъртта на дезертьора може по някакъв начин да е свързана с аферата „Русойл“. От своя страна, Виктор нарече мъртвия си сънародник „истински руски патриот“ и основа фонд за свобода на негово име.

И с това историята отшумя, поне що се отнася до масовата преса. Обаче в интернет и в някои от най-скандалните жълти издания тя продължи да бъде тиражирана в продължение на седмици. Хубавото на конспирациите е, че обикновено един умен репортер може да намери начин да свърже две събития, без значение колко са различни те. Ала нито един от репортерите, които разследваха тайнствената смърт на Григорий, не се опита да я свърже с новоразкритите масови гробове във Владимирска област. Нито направиха връзка между руския дезертьор и съкрушената двойка, която дотогава вече бе намерила убежище в тихия малък апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим. Имената на Габриел Алон и Киара Дзоли не бяха замесени в историята. И никога нямаше да бъдат.

Те и преди се бяха възстановявали от травми след операции, но никога по едно и също време и никога от толкова дълбоки наранявания. Физическите им рани зараснаха бързо. Другите отказваха да се изцелят. Те се криеха зад заключени врати, охранявани от въоръжени мъже. Тъй като не можеха да издържат повече от няколко секунди да бъдат разделени, ходеха един след друг от стая в стая. Любеха се ненаситно, сякаш всяка среща можеше да е последна, и рядко имаше моменти, в които не се докосваха. Сънят им бе накъсван от кошмари. Сънуваха, че се гледат един друг как умират. Сънуваха килията в избата на дачата насред гората. Сънуваха хилядите хора, които са били убити там, и хилядите, които лежаха в безименни гробове под брезите. И разбира се, сънуваха Иван. Всъщност именно него Габриел сънуваше най-много. Харков постоянно присъстваше в подсъзнанието на Алон — облечен с елегантните си английски дрехи, стиснал в ръка пистолет „Макаров“. Понякога бе съпровождан от Екатерина и телохранителите си. Обикновено беше сам. Винаги бе с насочен в лицето на Габриел пистолет.

Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.

Киара нямаше желание да говори за своето изпитание и Габриел не я притискаше. Като дете на жена, която бе преживяла ужасите на концентрационния лагер Биркенау, той знаеше, че тя страда от остра форма на вина — вината на оцелелия, — което бе нейният личен ад. Киара бе останала жива, а Григорий бе умрял. А той бе загинал, защото бе пристъпил встрани, изпречвайки се пред куршума, предназначен за нея. Това бе картината, която Киара виждаше най-често в сънищата си: Григорий — пребит и едва можещ да се движи, събрал силата да застане пред пистолета на Иван. Киара бе кръстена в кръвта на Булганов. И тя беше жива заради саможертвата на Григорий.

Останалата част от преживяванията си Киара споделяше откъслечно и понякога в странни моменти. Една вечер, по време на вечеря, тя описа с подробности на Габриел момента на залавянето й и смъртта на Лиор и Моти. Два дни по-късно, докато миеше съдовете, Киара разказа какво е да прекараш всичките тези часове в тъмнина. И как по веднъж на ден, само за няколко минути, слънцето обагряло в алено снежната пряспа пред малкото прозорче. И накрая, един следобед, докато сгъваше прането, тя през сълзи призна, че е излъгала Габриел за бременността си. По време на отвличането била в деветата седмица и изгубила детето в килията на Иван.

— Беше заради опиатите — обясни Киара. — Те убиха детето ми. Те убиха твоето дете.

— Защо не ми каза истината? Никога нямаше да тръгна по следите на Григорий.

— Страхувах се, че ще ми се ядосаш.

— За какво?

— Че съм забременяла.

Габриел се свлече в скута на Киара с обляно в сълзи лице. Бяха сълзи на вина, но и на ярост. Въпреки че Иван не го знаеше, той бе успял да убие детето му. Макар и неродено, все пак бе неговото дете.

— Кой ти слагаше инжекциите? — попита той.

— Онази жена. Виждам смъртта й всяка нощ. Това е единственият спомен, от който не бягам. — Тя избърса сълзите си. — Искам да ми обещаеш три неща, Габриел.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ще си имаме бебе.

— Обещавам.

— Обещай ми, че никога няма да се разделим.

— Никога.

— Обещай ми, че ще ги убиеш всичките.

На следващия ден тези две човешки развалини сами отидоха на булевард „Цар Саул“. Заедно с Михаил, те бяха подложени на щателни физически и психологични прегледи. Същата вечер Узи Навот прегледа резултатите. След това той позвъни на Шамрон в дома му в Тиберия.

— Колко са зле? — попита Ари.

— Много.

— Той кога ще е готов да се върне на работа?

— Ще е нужно известно време.

— Колко време, Узи?

— Може би никога.

— А Михаил?

— Той е развалина, Ари. Всички те са развалини.

Шамрон потъна в мълчание.

— Най-лошото, което можем да направим, е да го оставим да бездейства. Той има нужда да се върне към работата си.

— Да разбирам ли, че имаш някаква идея?

— Как върви разпитът на Петров?

— Той оказва голяма съпротива.

— Иди в Негев, Узи. Накарай разпитващите да се постараят повече.

— Какво искаш?

— Искам имената. На всичките.

74. Йерусалим

Неусетно дойде краят на март. Студените зимни дъждове бяха отминали и пролетта беше топла и слънчева. По предложение на лекарите двамата се опитваха да излизат от апартамента поне веднъж на ден. Наслаждаваха се на обикновения живот: посещение на оживения пазар Махане Йехуда, разходка по тесните улички на Стария град, интимен обяд в един от любимите им ресторанти. По настояване на Шамрон винаги бяха придружавани от двама телохранители — младежи с късо подстригани коси и тъмни очила, които им напомняха твърде много за Лиор и Моти. Киара каза, че иска да посети паметника, който се издигаше северно от Тел Авив. Като видя имената на бодигардовете, гравирани в камъка, тя толкова се разстрои, че Габриел на практика трябваше да я носи до колата. След два дни на Елеонския хълм бе негов ред да рухне от мъка. Лиор и Моти бяха погребани само на няколко метра от неговия син.

Габриел почувства необичайно силно желание да прекарва повече време с Леа и Киара, неспособна да понесе отсъствието му, нямаше друг избор, освен да ходи с него. Те седяха часове наред с Леа в градината на болницата и търпеливо слушаха, докато тя блуждаеше във времето — ту бе в настоящето, ту в миналото. С всяко следващо посещение Леа се чувстваше по-удобно в компанията на Киара и в моменти на просветление двете жени разменяха мнения какво е да живееш с Габриел Алон. Те коментираха неговите особености и промените в настроението му, както и нуждата му от пълна тишина, докато работи. А когато се чувстваха великодушни, говореха за невероятния му талант. После светлината в очите на Леа угасваше и тя се връщаше отново в собствения си ад. Понякога Габриел и Киара също се връщаха в техния. Лекарят на Леа сякаш усети, че нещо не е наред. При едно посещение в началото на април той дръпна настрана Габриел и Киара и тихо ги попита дали им е нужна професионална помощ.

— Двамата изглеждате така, сякаш не сте спали от седмици.

— Така е — каза Алон.

— Искате ли да говорите с някого?

— Не ни е разрешено.

— Проблеми в работата?

— Нещо такова.

— Може ли да ви дам нещо за сън?

— Имаме цял куп в домашната си аптечка.

— Не искам да ви виждам тук поне една седмица. Заминете някъде. Попечете се на слънце. Приличате на призраци.

На следващата сутрин, придружени от бодигардовете си, те отпътуваха за Ейлат. В продължение на три дни успяха да не говорят за Русия, за Иван, за Григорий или за брезовата гора край Москва. Прекарваха времето си, като правеха слънчеви бани на плажа или се гмуркаха сред кораловите рифове на Червено море. Ядяха невероятно много, пиеха твърде много вино и се любеха до пълно изтощение. Последната вечер говориха за бъдещето, за обещанието да напусне Службата, което Габриел бе дал, и за това къде биха могли да живеят. За момента нямаха избор и трябваше да останат в Израел. Не бе възможно да напуснат страната и защитата на Службата, докато Харков още ходеше по земята.