Предателят

Даниъл Силва

Предателят

(книга 9 от поредицата "Габриел Алон")

Първа част

Начални ходове

1. Владимирска област, Русия

Пьотър Лужков скоро щеше да бъде убит и бе благодарен за това.

Наближаваше краят на октомври, но есента вече бе само спомен. Беше кратка и грозна като старица, свалила набързо овехтялата си рокля. А сега навън бе надвиснало оловносиво небе, цареше арктически студ и бушуваше снежна вихрушка — внезапно настъпила руска зима, чийто край не се виждаше.

Пьотър Лужков, гол до кръста, с боси крака, с вързани зад гърба ръце, почти не усещаше студа. Всъщност в момента той трудно щеше да се сети и за собственото си име. Струваше му се, че двама мъже го водят през брезова гора, но не беше съвсем сигурен. Такива бяха местата, където руснаците обичаха да вършат кървавите си дела: Куропати, Биковня, Бутово… Винаги в горите. Лужков беше на път да го сполети руската традиция. Скоро щеше да бъде убит сред дърветата.

Що се отнася до убийствата, имаше и друга руска традиция — умишлено причиняване на болка. Пьотър Лужков бе принуден да изтърпи огромно количество болка. Бяха счупили всичките му пръсти. Бяха счупили ръцете и ребрата му. Бяха разбили носа и брадата му. Бяха го налагали дори когато бе изпаднал в несвяст. Бяха го били, защото така им бе казано. Бяха го били, защото бяха руснаци. Бяха спрели единствено, докато се наливаха с водка. Когато водката свърши, бяха го удряли дори още по-жестоко.

Сега бе последният етап от пътуването му — дългото влачене към безименния му гроб. Руснаците си имаха израз за това: высшая мера 1 — крайната форма на наказание. Обикновено тя бе запазена за предатели, но Пьотър Лужков не бе предал никого. Беше измамен от съпругата на господаря си и заради това господарят му бе загубил всичко. Някой трябваше да плати. В крайна сметка всички щяха да платят.

Видя своя господар да стои сам сред еднаквите стволове на брезите. С черно кожено яке, посребрена коса, глава като купола на танк. Той гледаше надолу към едрокалибрения пистолет в ръката си. Лужков трябваше да му отдаде дължимото. Нямаше много олигарси, които имаха смелостта лично да извършат убийство. Но пък и нямаше много олигарси като него.

Гробът вече бе изкопан. Господарят на Пьотър внимателно го оглеждаше, преценявайки дали е достатъчно голям да побере трупа. Когато го принудиха да падне на колене, Лужков усети характерния аромат на одеколона му — сандалово дърво и дим. Аромат на могъщество. Аромат на дявола.

Дяволът му нанесе още един удар по скулата. Пьотър не почувства нищо. После дяволът притисна дулото на пистолета си в тила му и му пожела приятна вечер. Лужков зърна розовия проблясък на собствената си кръв. После го обгърна мрак. Най-сетне бе мъртъв. И бе благодарен за това.

2. Лондон, януари

Убийството на Пьотър Лужков мина напълно незабелязано. Никой не го оплака, нито една жена не облече траур за него. Руската полиция не разследва смъртта му, нито един руски вестник не си направи труда да съобщи за него. Нито в Москва, нито в Санкт Петербург. И със сигурност не и в руския град, наричан понякога Лондон. Ако вестта бе стигнала до Бристол Мюс, където бе домът на полковник Григорий Булганов — руски беглец и дисидент, той нямаше да се изненада, макар че щеше да изпита чувство за вина. Ако Григорий не бе заключил Пьотър в личния сейф на Иван Харков, бодигардът можеше още да е жив.

Сред командния състав на Темс Хаус и Воксхол Крос — крайбрежните щабквартири на МИ5 и МИ6 — Григорий Булганов бе постоянен повод за възхищение и големи спорове. Мненията бяха различни, но това бе съвсем обичайно, когато двете служби бяха принудени да изкажат становище по един и същи въпрос. „Той е дар от боговете“ — твърдяха поддръжниците му. „Скърпена работа в най-добрия случай“ — мърмореха противниците му. Един шегаджия от горните етажи на Темс Хаус много добре го бе описал като „изменника, от когото Даунинг Стрийт се нуждае колкото от течащ покрив“ — сякаш Лондон, който вече бе дал подслон на четвърт милион руски граждани, имаше свободно място за още един бунтар, стремящ се да създаде неприятности на Кремъл. Бе отбелязано пророчеството на човека от МИ5, че един ден всички те ще съжаляват за решението си да дадат убежище и британски паспорт на Григорий Булганов. Но дори и той бе изненадан от бързината, с която настъпи този ден.

Бившият полковник от отдела за контраразузнаване на Федералната служба за сигурност на Руската федерация, по-известна като ФСБ, Григорий Булганов бе „изхвърлен на брега“ в края на миналото лято — неочакван вторичен продукт на многонационална разузнавателна операция срещу руския олигарх и международен трафикант на оръжие Иван Харков. Истинското участие на Григорий в случая бе известно само на шепа висши британски чиновници, а още по-малко знаеха, че без неговите действия цял екип от израелски агенти е можел да бъде убит на руска земя. Подобно на дезертьорите от КГБ, които бяха пристигнали преди него, Булганов изчезна за известно време в света на безопасните квартири и изолираните провинциални имения. Съвместен английско-американски екип го бе разпитвал денем и нощем — първо за структурата на мрежата за трафик на оръжие на Иван, за когото Григорий позорно бе работил като платен агент, а след това за конспирациите на бившата му служба. Британските следователи го бяха сметнали за очарователен, американските — за не толкова чаровен. Те настояха да го преслушат, което на разузнавателен език означаваше да го подложат на детектора на лъжата. Той премина теста с лекота.

Когато разпитващите се наситиха и дойде време да решат какво да правят с него, детективите от вътрешна сигурност направиха строго секретен обзор на нещата и дадоха своите препоръки също толкова секретно. В крайна сметка се счете, че Григорий, макар и обруган от своите бивши другари, не е изправен пред сериозна заплаха. Бе решено, че даже и страховитият някога Иван Харков, който ближеше раните си в Русия, не е способен на съгласувани действия. Булганов постави три искания: да запази името си, да живее в Лондон и да няма явна охрана. Укриването му пред очите на всички, твърдеше той, щяло да бъде най-добрата защита от враговете му. От МИ5 с готовност приеха исканията му, особено третото. За охраната бяха нужни пари, а човешките ресурси можеха да бъдат използвани по-добре другаде, по-специално срещу живеещите във Великобритания ислямски екстремисти. Купиха му прекрасна къща на закътано място в квартала Мейда Вейл, уредиха му щедра месечна издръжка и внесоха на негово име еднократен депозит в една банка в Сити, който със сигурност би предизвикал скандал, ако неговият размер станеше обществено достояние. Един адвокат на МИ5 без много шум сключи договор с уважавано лондонско издателство за издаването на негова книга. Размерът на аванса предизвика изумление сред висшите служители и на двете служби, повечето от които пишеха свои собствени книги — тайно, разбира се.

Известно време изглеждаше, че Григорий ще се окаже най-рядката птица в шпионския свят: случай без усложнения. Владеещ свободно английски, той го удари на живот в Лондон като освободен затворник, който се опитва да навакса загубеното време. Ходеше често на театър и обикаляше музеите. Посещаваше литературни четения, балетни постановки, камерни концерти. Започна да пише книгата си и веднъж седмично обядваше с редактора си, който по една случайност се оказа тридесет и две годишна красавица с порцеланово гладка кожа. Единственото, което липсваше в живота му, бе шахът. Неговият охранител от МИ5 му предложи да се запише в Централния лондонски шахматен клуб — уважавана институция, основана от група цивилни по време на Първата световна война. Молбата му за членство беше шедьовър на неяснотата. В нея нямаше адрес, домашен или мобилен телефон, нито имейл. Работата му бе описана като „преводачески услуги“, а работодателят му — като „аз самият“. В графата за любими занимания и странични интереси бе написал „шах“.