Предателят

— Сигурен ли си, Ари? Наистина ли си готов да ме пуснеш?

— Сигурен съм, че винаги ще намерим нещо за теб. Обаче няма да е да седиш зад бюрото в директорския кабинет.

— Имаш ли предвид някой кандидат?

— В действителност ние вече се спряхме на един. Ще съобщим това следващия месец, когато Амос си подаде оставката.

— Кой е той?

— Аз — каза Узи Навот.

Габриел се обърна и видя Навот да стои на терасата, скръстил яките си ръце пред гърдите си. В полумрака той поразително приличаше на Шамрон на младини.

— Блестящ избор, нали?

— Нямам какво да кажа.

— Поне веднъж. — Навот се приближи и сложи ръка на рамото на Алон. — Двамата с теб имаме чудесна система. Ти отказваш една работа и те я дават на мен.

— Но и в двата случая правилният човек получава работата, Узи. Аз щях да бъда ужасен директор. Мазел тов.

— Наистина ли го мислиш?

— През следващите години Службата ще бъде в добри ръце. — Габриел наклони глава към Шамрон. — Сега, ако можем да накараме Стареца да слезе от седалката на велосипеда…

— Хайде да не се увличаме. Обаче нека изясним едно нещо. Узи няма да бъде моя пионка. Той сам ще си е господар. Но естествено аз винаги ще бъда тук, за да предложа някой съвет.

— Независимо дали го иска или не.

— Внимавай, синко. Иначе ще го посъветвам да се отнася сурово с теб.

Навот се отдалечи и се облегна на парапета.

— Какво ще правим с него, Ари?

— Според мен трябва да го заключим в една стая със съпругата му и да го държим там, докато тя забременее.

— Дадено. — Узи погледна към Алон. — Това е заповед. Няма да нарушиш още една моя заповед, нали, Габриел?

— Няма, сър.

— Е, какво ще правиш с цялото това свободно време?

— Ще почивам. После… — Алон сви уклончиво рамене. — Честно казано, нямам никаква представа.

— Само да не ти хрумне да напуснеш страната — подхвърли Шамрон. — Засега адресът ти е улица „Наркис“ № 16.

— Трябва да работя.

— Значи ще ти намерим някоя картина за почистване.

— Картините са в Европа.

— Не можеш да отидеш в Европа — каза Шамрон. — Още не.

— А кога?

— Когато се оправим с Иван. Тогава ще можеш да си тръгнеш.

76. Йерусалим

Габриел и Киара положиха решителни усилия да изпълнят дословно заповедта на Навот. Те рядко намираха причина да напускат апартамента: през август в Йерусалим бе горещо като в пещ и през деня бе непоносимо топло. Излизаха само по тъмно, но дори и тогава за кратко. За първи път от много години Габриел изпита нужда да нарисува собствена творба. Обектът му естествено бе Киара. Само за три дни той й нарисува поразително красив актов портрет и като го завърши, го подпря на стената до долния край на леглото им. Понякога, когато стаята бе потънала в мрак и той бе опиянен от целувките на Киара, бе почти възможно да обърка картината с реалността. По време на една от тези халюцинации телефонът на нощното шкафче доста изненадващо иззвъня. С Киара, обгърнала с бедра кръста му, Габриел се изкуши да не отговаря. Той неохотно вдигна слушалката до ухото си.

— Трябва да поговорим — каза Ейдриън Картър.

— Слушам те.

— Не е за телефон.

— Къде?

Срещнаха се на закуска два дни по-късно на терасата на хотел „Цар Давид“. Когато пристигна, Габриел завари Картър, облечен в измачкан костюм от поплин, да чете „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Не бяха се виждали от много месеци. Всъщност последната им среща беше на летище Шанън в Ирландия на сутринта след срещата на върха на Г-8. Съгласно споразумението с руския президент, на Габриел, Киара, Михаил и Ирина Булганова бе разрешено да напуснат Москва по същия начин, както бе пристигнал Габриел: заобиколени от агенти на тайните служби, на борда на така наречения „автомобилен“ самолет. Те бяха слезли от самолета при кацането му за зареждане с гориво и всеки бе поел по своя път. Ирина бе придружила Греъм Сиймор във Великобритания, докато Габриел, Киара и Михаил бяха отлетели за Израел заедно с Шамрон. Онази сутрин Картър бе толкова развълнуван, че пропусна да поиска от Алон официалния американски паспорт, с който той бе влязъл в Русия. Ейдриън го направи сега, веднага щом седна отново на мястото си. Габриел го хвърли на масата с герба надолу.

— Надявам се, че не си го използвал по време на малката ти европейска ваканция това лято.

— Не съм напускал Израел, откакто се върнах от Русия.

— Добър опит, Габриел. Обаче ние знаем от много достоверен източник, че ти и екипът ти сте прекарали лятото, убивайки приятелите и сътрудниците на Антон Петров. И сте свършили страхотна работа.

— Не бяхме ние, Ейдриън. Беше Иван.

— Шефовете на нашите европейски централи също са чули тези слухове.

Картър разтвори паспорта и започна да го прелиства.

— Не се притеснявай, Ейдриън. Няма да намериш нито една виза в него. Не бих погодил това на теб или на вашия президент. Съпругата ми е жива благодарение на вас. Никога няма да мога да ви се отплатя.

— Мисля, че балансът на нашата сметка все още клони силно в твоя полза. — Картър отпи от кафето си и смени темата: — Чухме, че са на път промени на кормилото на булевард „Цар Саул“. Излишно е да казвам, че в Лангли са доволни от избора. Винаги съм харесвал Узи.

— Но?

— Естествено ние се надявахме следващият шеф да си ти. Разбираме защо това няма да е възможно. И всички ние искрено подкрепяме решението ти.

— Нямаш представа какво облекчение е за мен, че имам подкрепата на Лангли, Ейдриън.

— Помъчи се да контролираш това твое саркастично израелско остроумие. — Картър попи устните си със салфетката. — Мислил ли си за бъдещите си планове?

— За момента с Киара трябва да останем тук. — Габриел кимна към двойката телохранители, седнали през две маси от тях. — Пазени от деца с пистолети.

— Можете да дойдете в Америка. Елена казва, че сте добре дошли по всяко време. Всъщност тя каза, че иска да построи в имението къща за теб и Киара. Ако бях на твое място, щях да бъда изкушен да приема предложението й.

— Това е, защото си израснал в Нова Англия и си свикнал със зимите. Аз съм от Долината на Израил.

— Тя не се шегува, Габриел.

— Моля те, благодари на Елена и й кажи, че оценявам предложението й, но не мога да го приема.

— Децата й ще бъдат много разочаровани. — Картър подаде на Алон един плик. — Те ти написаха писмо. Всъщност то е адресирано до теб и Киара.

— За какво е?

— Писмо за извинение. Искат да знаеш колко много съжаляват за това, което направи баща им.

Габриел извади писмото и мълчаливо го прочете.

— Прекрасно е, Ейдриън, но кажи на децата, че не трябва да се чувстват виновни за действията на баща им. Освен това, никога нямаше да успеем да върнем Киара без тяхната помощ.

— Очевидно са направили доста добро представление в базата „Андрюс“. Филдинг каза, че е било направо забележително. Руският посланик нищо не е заподозрял.

Алон върна писмото в плика и се усмихна. Макар че руският посланик не го разбра, той се бе оказал участник в една сложна измама. Николай и Анна наистина се качиха в самолет С-32 на американските военновъздушни сили в базата „Андрюс“, но по настояване на Габриел те бяха държани далече от руското въздушно пространство. Всъщност само секунди след като минаха през вратата на кабината, те отидоха направо в колата за кетърингово обслужване на самолета, където ги чакаше Сара Банкрофт. Десет минути след като посланикът си тръгна, Николай и Анна се присъединиха към майка си на борда на гълфстрийма и се върнаха в Адирондак. Само писмото им бе истина. То бе написано от децата в базата „Андрюс“ и бе предадено на пилота. Според Елена, бяха мислили наистина всяка дума в него.

— Преди няколко месеца моят директор се сблъскал с руския посланик на един прием в Белия дом. Той още е разтревожен заради случилото се. Очевидно живее в страх от гнева на Иван. Прекарва в Русия колкото се може по-малко време.