Предателят

— Трябва да поговорим — каза британският министър-председател. — На четири очи.

Те излязоха тихо в преддверието на залата „Свети Георги“, придружени само от най-близките си сътрудници. Също като срещата, която току-що се бе състояла в кабинета на Виктор Орлов, и тази не беше приятна. Отново бе повишен тон, макар че никой извън стаята не чу това. Когато държавните лидери излязоха оттам, руският президент бе видимо усмихнат, което бе рядко събитие. Той също така бе долепил мобилния телефон до ухото си.

По-късно, когато бяха атакувани с въпроси от пресата, говорителите и на тримата държавни ръководители използваха едни и същи думи, за да опишат какво се е случило. Било въпрос на рутинно планиране, нищо повече. Планиране може би, но едва ли рутинно.

67. Лубянски площад, Москва

На четвъртия етаж в централата на ФСБ се намира крилото, заемано от най-малкия и най-секретен отдел на службата. Известен като Координационен отдел, неговият персонал, съставен от служители ветерани, се занимава само със случаи от изключителна политическа важност. Малко преди десет часа тази сутрин неговият началник — полковник Леонид Милченко, стоеше неподвижно до своето финландско бюро, притиснал телефонната слушалка до ухото си. Макар че в действителност Милченко работеше за руския президент, преките разговори между двамата бяха рядкост. Сегашният беше кратък и напрегнат. Направи го, Милченко. И никакви прецаквания. Ясно ли е? Полковникът каза няколко пъти „да“ и затвори телефона.

— Вадим!

Неговият заместник — Вадим Стрелкин, подаде плешивата си глава през вратата.

— Какъв е проблемът?

— Иван Харков.

— Какво има пък сега?

Милченко му обясни.

— Мамка му!

— И аз не бих могъл да се изразя по-добре.

— Къде е тази дача?

— Във Владимирска област.

— Колко е далече?

— Достатъчно далече, за да ни е нужен хеликоптер. Кажи им да кацнат на площада.

— Не може. Не и днес.

— Защо да не може?

Стрелкин кимна към Кремъл.

— Цялото въздушно пространство в рамките на Околовръстното шосе е затворено заради срещата на върха.

— Вече не.

Стрелкин вдигна телефона на бюрото на Милченко и нареди да докарат хеликоптера.

— Знам за затварянето, идиот такъв! Просто го направи!

Той затръшна слушалката. Полковникът бе застанал пред картата.

— Кога ще пристигне?

— След пет минути.

Милченко изчисли времето на полета.

— Няма да успеем да стигнем там преди Иван.

— Нека да се обадя на Руденко.

— На кого?

— На Олег Руденко. Той е шеф на охранителната служба на Харков. Някога бе един от нас. Може би ще успее да вразуми Иван.

— Да вразуми Иван Харков? Вадим, навярно трябва да ти обясня нещо. Ако се обадиш на Руденко, първото нещо, което ще направи Иван, е да убие онези заложници.

— Не и ако му кажем, че заповедта идва от много високо.

Милченко се замисли за момент, после поклати отрицателно глава.

— Не може да се вярва на Харков. Той ще каже, че те вече са мъртви, даже и да не са.

— Кои са тези хора?

— Сложно е, Вадим. Ето защо президентът ми оказа тази голяма чест. Достатъчно е да кажа, че става въпрос за много пари — за Русия и за президента.

— Как така?

— Ако заложниците останат живи, има пари. Ако не останат…

— Няма пари?

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин се присъедини към Милченко пред картата.

— Може да има друг начин да се сдобием спешно с някаква огнева мощ.

— Нека да го чуя.

— Частите на спецотряда „Алфа Груп“ са разположени из цяла Москва заради срещата на върха. Ако не греша, те държат всички основни магистрали, водещи към града.

— И какво правят? Насочват движението ли?

— Търсят чеченски терористи.

Ама разбира се — помисли си полковникът. Те винаги търсеха чеченци, даже когато изобщо нямаше такива.

— Обади се, Вадим. Виж дали има хора от „Алфа“ по шосе М-7.

Стрелкин го направи. Имаше. Два хеликоптера можеха да се вдигнат за по-малко от десет минути.

— Изпрати ги, Вадим.

— По чие нареждане?

— На президента, разбира се.

Стрелкин се разпореди.

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин погледна през прозореца.

— А теб те очаква хеликоптер.

— Не, Вадим, нас ни очаква хеликоптер. Аз не отивам там сам.

Милченко посегна да вземе палтото си и се отправи към вратата, следван по петите от Стрелкин. При температура минус пет градуса и снеговалеж той отиваше във Владимирска област, за да спасява от Иван Харков трима евреи и руски предател. Не точно така се бе надявал да прекара деня.

Макар полковникът да не го знаеше, в този момент четиримата души, чийто живот сега бе в неговите ръце, седяха до четирите стени на килията — по един пред стена — със здраво вързани на гърба ръце, с опънати напред крака, чиито стъпала се докосваха. Вратата на килията зееше отворена, а точно пред нея стояха двама мъже с готови за стрелба оръжия. Ударът, нанесен на Михаил, бе разцепил дълбоко кожата на челото му над лявото око. Габриел бе ударен зад дясното ухо и сега вратът му бе облян в кръв. Жертва на твърде много сътресения, той се мъчеше да заглуши бученето в ушите си. Михаил оглеждаше вътрешността на килията, сякаш търсеше изход. Киара го наблюдаваше, както и Григорий.

— За какво си мислиш? — прошепна той на руски. — Нали не смяташ да се опитваш да бягаш?

Михаил погледна към пазачите.

— И да дам на тези маймуни повод да ме убият? Не бих си и помислил.

— Тогава какво толкова интересно има в килията?

— Фактът, че тя изобщо съществува.

— Какво имаш предвид?

— Имал ли си дача, Григорий?

— Имахме една, когато бях дете.

— Баща ти партиен функционер ли беше?

Булганов се поколеба, после кимна утвърдително.

— А твоят?

— За кратко.

— Какво се случи?

— Баща ми и Партията поеха по различни пътища.

— Баща ти дисидент ли беше?

— Дисидент, отказник 30 — ти си избери думата, Григорий. Той просто намрази Партията и всичко, което тя символизираше. Ето защо се озова във вашето малко учреждение на ужасите.

— Той имаше ли дача?

— Докато КГБ не му я отне. И ще ти кажа нещо, Григорий. Тя нямаше такава стая в избата. Всъщност изобщо нямаше изба.

— Нашата също.

— Имахте ли под?

— Доста груб. — Григорий се усмихна. — Баща ми не беше много висш партиен функционер.

— Спомняш ли си всички откачени постановления?

— Че как би могъл човек да ги забрави?

— Не се разрешаваше парно.

— Дачата не можеше да бъде по-голяма от двайсет и пет квадратни метра.

— Баща ми заобиколи ограниченията, като добави веранда. Шегувахме се, че е най-голямата веранда в Русия.

— Нашата беше по-голяма, сигурен съм в това.

— Но нямахте изба, нали, Григорий?

— Нямахме.

— Тогава защо са позволили на този тип да си изгради изба?

— Сигурно е бил партиен функционер.

— Това се разбира от само себе си.

— Може да е държал тук виното си.

— Хайде, Григорий. Можеш и по-добре.

— Месо? Може би е обичал месо.

— Трябва да е бил много високопоставен партиец, за да се нуждае от толкова голяма камера за месо.

— Имаш ли някаква теория?

— Използвах няколко килограма експлозив, за да взривя входната врата. Ако бях сложил толкова експлозив пред старата ни дача, той щеше да разруши цялата постройка.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Това място е изградено солидно. Построено е със специална цел. Виж бетона. Той е от най-добрите. Не е като боклука, който даваха на нас. Боклука, който се разпадаше на парчета и се превръщаше в прах след първата зима.

— Това място е старо. Системата още не е била загнила, когато са го строили.