Денят не си личи по заранта

Така или иначе, срещата в „Интерконтинентал“ бе завършила с неуспех. Ако причината за неуспеха не е у мене, значи трябва да се търси другаде. У Ерлих. Или у някой нежелан страничен свидетел, когото дори не познавам.

Защо си блъскаш главата — казвам си. Какво те интересуват тия неща — казвам си. Да си разчистиш сметките с тип като Томас, това е наистина удоволствие, но и лукс при сегашното ти положение. Никой не те е упълномощавал да раздаваш правосъдие. Гледай си работата.

На вратата се почуква три пъти — не много силно, ала с нетърпяща възражения категоричност. Така чука Мод.

— Тук съм, не бойте се — избъбрям, като й отварям.

— Не идвам да ви проверявам — пояснява жената и влиза. — Току-що ми се обадиха. Предстои ни още една среща, Албер.

— Но вече е към полунощ…

— Какво значение? Да не би да умирате за сън.

Пет минути по-късно излизаме от хотела. Отправям се по навик към мерцедеса, гариран до насрещния тротоар, обаче Мод ме спира:

— Ще минем и без кола. Съвсем наблизо е.

Щом е съвсем наблизо, значи Сеймур е сменил базата. Завиваме вдясно, после — вляво, после — пак вдясно, а сетне — наново вляво, додето се озоваваме пред тъмна двуетажна сграда със залостени прозорци. Сградата би могла да мине за необитаема, ако над входа не сияе с кървавочервена светлина неонов надпис:

— Не знаех, че Сеймур е по танците — промърморвам.

Дамата оставя бележката ми без внимание и натиска ръчката на масивната врата. Изведнъж ни залива такава бурна вълна от грохот и вой, та ми става ясно защо сградата е тъй добре запечатана. Ако не беше запечатана, жителите на квартала отдавна да са я опожарили.

Грохотът, връхлетял ни още на входа, се оказва само нежно встъпление. Трябва да прекосим преддверието и да проникнем в салона, за да оценим по-добре неограничените възможности на съвременната усилвателна техника. Писъците на медните инструменти пробиват като метални шишове ушите, а трясъкът на ударните инструменти се сипе като юмручен бой върху темето. Доброто на подобни заведения е, че ако в първите няколко минути избегнеш нервната криза, съществуват шансове бързо да затъпееш дотолкова, та да свикнеш, а в случай че си напълно затъпял — и да ти хареса.

Макар да не надниквам за пръв път в такива места, имам чувството, че съм попаднал в самата преизподня. Това чувство идва не само от непоносимите стенания, доведени до пароксизъм с усилвателната уредба, но и от ярките многоцветни блясъци, ту гаснещи, ту лумващи в мрака като адски огньове, а също и от няколкото дузини танцьори, гърчещи се сред големия дансинг като грешници.

— Отлично място за среща — изревавам одобрително в ухото на Мод, додето се промъкваме край пистата. — С мегафони ли ще разговаряме?

— Пестете си гласните регистри — отговаря по същия начин дамата. — Тепърва ще имате нужда от тях.

Стигаме до някакъв тъмен ъгъл на заведението. Мод ме повежда по тясна и стръмна стълбичка, виеща се като тирбушон нейде към потона. Възлизам пипнешком, като от време на време по погрешка улавям задните части на дамата си, което принуждава жената да възклицава:

— Но какво правите, Албер? Перилата не са на гърба ми.

Най-сетне се добираме до тясната галерия, окръжаваща дансинга, минаваме през тесния проход край пиячите и се натикваме в някаква тясна стаичка с една единствена маса. Една маса и двама клиенти — Томас и Сандра.

Помещението е слабо осветено от лампи с червени абажури, поставени в ъглите, и от проникващите през входа отблясъци на преизподнята. В тая алена здрачевина цигарите на двойката блестят странно като две бледожълти огънчета.

— Драго ми е да ви видя на по-спокойно място — приветствува ни американецът.

Тоя пък: „по-спокойно място“. Всъщност, да — ако прави сравнение с вакханалията на долния етаж. Тук все пак електрическите изригвания не те заслепяват и можеш да разговаряш, без да напрягаш гласните си струни до краен предел. Не че стените не треперят от грохота, но все пак понася се.

— Повикването на прислугата е свързано с известни трудности, тъй че сме се погрижили и за вас — обяснява Томас, когато сядаме. — Наливайте си.

В средата на масата наистина е инсталирана обичайната батарея: бутилки газирана вода, кока-кола, кофичка с лед и две шишета уиски, едното — почти преполовено. Сервирам на Мод кока-кола, а на себе си — три пръста скоч с малко лед и запушвам, колкото да проверя дали и огънчето на моята цигара ще изглежда тъй странно жълто сред червения здрач.

— Може би трябва да се извиня за одевешния инцидент — подхваща отново американецът. — Не виждам как другояче бих могъл да нарека тази вечеря, освен „инцидент“, но ако някой дължи извинения, това съм не аз, а нашият общ приятел.

Той отпива едра глътка скоч. Ако съдя по калибъра на глътката, а също и по преполовената бутилка, изглежда, е почнал да засилва темпото. Обичайна болест за някои шпиони в оставка. След като цял живот си бил принуден да съблюдаваш мярката, идва момент, когато това вече не се налага, моментът на отпускане, при който заговорват изхабените нерви, а известно е какво могат да говорят изхабените нерви.

— Бях казал на Ерлих, че съм готов да ви видя, и бях предложил място и час на срещата — обяснява Томас. — Не съм канил обаче за свидетели нито него, нито приятелката му. Вие — също, надявам се.

— Естествено — кимам.

— Така и предполагах. Ерлих обаче твърди, че е дошъл по ваше желание и че изобщо вие сте настоявали връзката между вас и мене да се извършва чрез него. Наистина ли се нуждаете от посредник?

— Посредникът дойде по необходимост — отвръщам. — Най-добрите сделки, както знаете, се вършат на четири очи.

— Драго ми е да чуя, че сме на едно мнение по въпроса — промърморва одобрително американецът.

Той вдига чашата, пресушава я, налива си отново и пуска в скоча две кубчета лед.

— Не забравяй и мене, Хенри — обажда се глезено Сандра.

— Прощавай, мила.

Американецът сервира на дамата си и отново се обръща към мене:

— Значи, по първия въпрос сме съгласни: Ерлих остава вън от сделката.

— Стига да е възможно — отвръщам, понеже усещам, че Мод под масата ме притиска с изкусителното си пълно бедро. — Аз все пак ще имам нужда от човек за транспорта.

— Това си е ваша работа, мистър Каре. Ако Ерлих ви е необходим за транспорта, използувайте го. Това си е ваша работа.

— В такъв случай всичко е наред — избъбрям, след като отново бивам подканен от бедрото на дамата.

— Сега, вторият въпрос: Трябва да призная, че в началото се отнесох към вашата оферта с известно недоверие. И за да бъда искрен докрай, ще добавя, че то още не ме е напуснало съвсем. Аз, знаете, съм свикнал да боравя с определени числа и с точно упоменаване на артикулите.

— Разбирам ви — кимам, усетил ласката на сластното бедро. — Но вашето недоверие едва ли е било по-силно от моето спрямо хер Ерлих. Не мога да лансирам конкретни предложения, преди да съм се уверил, че имам работа със сериозни партньори. Доколкото си спомням, ние дори говорехме с вашия познат за стъклария.

— „Стъклария“, ха-ха! — засмива се Томас. — Да, той наистина ми каза, че сте си послужили с тоя странен термин.

Американецът поема доза скоч, пали нова цигара и произнася с друг тон:

— Готов съм да приема вашата стъклария като пробна увертюра, но мисля, че вече е дошло време да поговорим за оръжието.

— Не виждам защо трябва да отлагаме — отвръщам под диктовката на бедрото.

— В такъв случай чакам да чуя анонса ви — оповестява Томас.

И за да не чака напразно, отпива нова глътка.

Импозантното бедро на Мод е плътно долепено до мене, но без да ме дразни в момента с нервни подбутвания. Дамата разбира, че отговорът предполага известно обмисляне, тъй като с Уйлям не сме стигали до уточняване на цифри.

— Обясних още в началото на хер Ерлих, че съм привърженик на едрите партиди. Но понеже в случая се касае за първа сделка, подир която ще последват и редица други…