Денят не си личи по заранта

Наливам си малко скоч и след като се убеждавам, че новата порция не се различава по вкус от предишната, запитвам нехайно:

— Казахте, че сте ограничен в известни рамки… Тава не означава ли, че някой друг може да се намеси в отношенията ни?

— Няма такава опасност — поклаща глава американецът. — Освен ако вие не я предизвикате.

— О, при моето положение…

— Прав сте. Мисля, че разбрах за къде отива оръжието.

Той вече е разбрал… А аз си нямам понятие.

Напрежението е спаднало. Мод е отдръпнала бедрото си, а Сандра тананика не съвсем фалшиво нещо в такта на прииждащата отдолу диско-мелодия. В аления полумрак бюстът на сексбомбата, изхвръкнал напред и достатъчно разголен, е прелъстително розов, докато чувствените червени устни изглеждат почти черни. Черни устни, черни коси и загадъчни котешки очи — това вече не е сексбомба, а жена-вамп, изцяло в стила на ретромодата.

Усетил, че сделката е почти сключена, Томас също се е отпуснал. Алкохолните пари, подтискани до този момент от волята, изглежда, започват да нахлуват в главата му, защото той ми отправя между две примигвания един чистосърдечен приятелски поглед и произнася:

— Оръжието! Най-великото изобретение.

— Голямо изобретение наистина — промърморва Мод. — Да си пускаме кръв…

— Ако е нужно да си пускаме кръв, можем да използуваме пиявиците — обажда се и Сандра. — Спомням си, че ми го препоръчваха миналата година, когато бях доста напълняла.

— Оръжието! — повтаря Томас, без да дава ухо на женския брътвеж. — Единственото лекарство срещу човешката глупост. Трябва да сме благодарни на глупостта, драги Каре. Ако я нямаше, кой би купувал оръжие?

— Имате предвид алчността? — запитвам.

— Не, глупостта. Алчността е нещо нормално. Гладен си — искаш да се наядеш. Нужни ти са пари — пазариш се за пет процента, както ние с вас двамата. Но умният постига своето, без да рискува да се набоде на нечий нож. На тоя свят едни са по-силни, други — по-слаби. Трябва да се съобразяваш с това. Да се подчиняваш на по-старшия.

— Ами ако не искам да се подчинявам? — запитва капризно Сандра, изпаднала също под властното влияние на алкохолните нари. — Кажи де! Ако не искам?

— Това не е оригинално — отвръща американецът. — Никой не иска. Въпросът е да постигнеш своето, без да се набождаш на ножа. Когато бих малък, ме учеха да постъпвам тъй, както е угодно на бога. Но къде е бог, за да го питам кое му е угодно. Никой не може да ти каже кое точно му е угодно. Истината е, че трябва да се съобразяваш не толкова с бога, колкото с началството. Живей в мир с началството — такъв трябва да бъде девизът ни.

— Ами ако не искам? — настоява сексбомбата.

— Трябва да си много умна, за да си позволиш подобен лукс — промърморва снизходително Томас. — Ако си умна, ще постъпваш тъй, че да постигаш своето, без да дразниш началството.

— Това са теории — възразява Сандра. — Стани да танцуваме.

— Само това — не — поклаща глава американецът. — Мога да изпия още една чаша, за да ти направя удоволствие, но отказвам да танцувам.

— Тогава елате вие — обръща се сексбомбата ненадейно към мене. — Има време да умувате над сделките си.

Тя вече е станала и това затруднява отказа ми, още повече че и Томас добродушно ме подканва:

— Вървете, вървете! Нали знаете, когато дами канят…

Тръгвам подир дамата по тясната галерия, като внимавам да не се блъсна в някоя маса и да се не спъна в проснатите насам-натам крака. Уморено отпуснати крака подир бясното окачане на долния етаж. Застинали в транс или в апатия лица. Изобщо пияни хора. Само че пияни не от алкохола, а от диско-треската, от темпото на механичните телодвижения и от ритмиката на тоя оглушителен, неизменен и неспирен грохот на усилвателната апаратура.

Долу вакханалията е в разгара си. Или оргията. Или истерията. Или каквото щете друго, само не и веселбата. Защото в тоя вихър на телодвижения и джазов вой единственото, което липсва, е веселието.

— Напредваме — казвам, когато стигаме дансинга.

— Какво? — извиква сексбомбата.

— Напредваме — изкрещявам. — Още малко, и ще можем да се мерим с диваците, дето се тръшкат по земята в екстаз, а от устата им тече пяна.

Жената не отговаря нищо, погълната от гледката на това множество, движещо се с еднообразни жестикулации и телодвижения, като някакъв среднощен симпозиум на роботи. Подтискаща гледка. И подтискаща атмосфера, ако може да се нарече атмосфера сложната смес от мирис на тютюнев дим, на алкохол, на парфюми и човешка пот.

— Сигурен ли сте, че ви се танцува? — запитва Сандра.

— Мисля, че идеята беше ваша.

— Да. Нещастна идея. Понякога уискито ми се качва в главата и оглупявам. Добре, че при мене това не трае дълго.

Не възразявам. Няма смисъл да си дера гърлото. Дамата ме поглежда и казва не много уверено:

— Все пак, ако искате, можем да опитаме няколко стъпки…

— Какви стъпки? Тук се работи най-вече с ръцете и задните части.

— Трябва да е забавно. Щом толкова хора го правят…

Тя казва „трябва да е забавно“, ала в същото време се дръпва от дансинга и се отправя към полутъмния ъгъл с витата стълба. Очаквам, че вече ще поеме по възходящата спирала, когато се обръща и ненадейно запитва:

— Наистина ли смятате, че Ерлих ви е толкова необходим?

— Да, разбира се. Ако това има значение за вас.

— За мене — едва ли. Но докато слушах разговора ви горе, си мислех, че мъжете са доста глупави същества. Пазарят се с часове за някакви си жалки проценти, а забравят главното.

Тя прави многозначителна пауза и наново ме поглежда с очи, в които няма и следа от опиянение.

— Ерлих е опасен човек.

— Хората с опасни професии винаги са опасни — промърморвам нехайно.

— Ерлих е опасен човек — повтаря Сандра.

— Разбрах това. Но вие се изразявате много общо.

— Няма време за подробности. Мисля, че трябва да се връщаме горе — казва жената.

— Защо тъй бързо? Нима Томас е също опасен човек?

— Оставете шегите. И ако не сте съвсем лишен от здрав разум, помислете над туй, което ви казах.

И тя повтаря за трети път, сякаш провежда сеанс по хипноза:

— Ерлих е опасен човек.

— Но съгласете се, че аз имам нужда от някой, който да ми достави стоката.

— Ваша работа — отвръща Сандра. — Гледайте само да не я достави нейде другаде, вместо във вашия склад. И дори да я достави във вашия склад, пак не бързайте да се радвате.

— Смятате, че ще ме шантажира?

— Сетихте се — кима дамата снизходително.

Подир което и тя се сеща:

— Наистина е време да се връщаме.

— Вие ми скъсахте нервите, драги — заявява Мод, когато най-сетне се озоваваме на улицата и тръгваме към хотела.

— А вие едва не ми скъсахте панталона с тия груби тласъци под масата.

— Нима ги усетихте? Изглеждахте тъй невъзприемчив, та имах чувството, че сигнализирам на някакъв пън.

Тя въздъхна мъченически. Аз също въздъхвам, но с облекчение. Подир задухата и грохота на дискотеката лятната нощ ми изглежда тъй невероятно тиха и свежа, сякаш се намирам не в Кьолн, а на друга планета.

— Не сте ли доволна от мене?

— Вие дори надминахте очакванията ми. Не разбирам само защо трябваше да се престаравате и да довеждате преговорите до ръба на скъсването.

— Защо ли? Защото една игра или се играе, или не се играе. Томас едва ли ще повярва, че съм търговец, ако веднага приема условията му.

— Вие накарахте дори и мене да повярвам, че сте търговец.

— А нима досега се съмнявахте?

— Откровено казано, да.

— Това, че проявявате недоверие към мене, не ме учудва. Обаче в случая вие сте проявили недоверие и към Сеймур. Нима Сеймур не ви е дал точна информация за туй, какво съм и какво не съм?

— Да, да. Но нека ще се ровим в миналото — произнася с леко отегчение жената.

Уморена от нощното бдение в дискотеката или погълната от грижите си, Мод се движи до мене, сякаш забравила за съществуването ми. Крачките ни кънтят равномерно и дори в пълен синхрон из пустата улица. Добре, че поне мислите са безшумни. Ако дамата можеше да чуе мислите ми в момента, предполагам, че би се отърсила от безучастието си.