Денят не си личи по заранта

И понеже тя мълчи, отново запитвам:

— А Ерлих?

— Защо ме отегчавате с въпроси? Ерлих е съвсем ясен.

— И все пак?

— Посредник в подобен род сделки. Авантюрист.

— Но вие вероятно го държите с нещо…

— Държи го Дейзи. Сближете се с нея и я поразпитайте.

— Не бих ви заменил дори срещу цял харем Дейзи-та. Вие напълно сте ме обсебили, скъпа.

— Да се надяваме — произнася тя скептично.

В заведението влиза продавач на вестници. Вземаме по един брой от това сензационно издание, наречено „Билд“, което всички презират и всички четат, и по тоя начин се отърваваме за известно време от необходимостта да си разменяме фрази без значение.

Едва след като преглежда оттук-оттам новините, Мод запитва:

— Вярвате ли наистина в тия шпионски истории?

— Питайте Дейзи. Аз не съм нито шпионин, нито секретарка.

— Всичко това ми се вижда страшно преувеличено.

— Защо? Да не смятате, че тайната професия само вие я упражнявате?

— Аз съм дребно техническо лице, Албер.

— Доколкото знам, една операция се осъществява именно от технически лица, а не от асовете на мозъчния тръст.

— Възможно е. Не съм участвувала никога в такива неща.

„Вие участвувате в момента, скъпа“ — би следвало да кажа, обаче премълчавам. От тая жена не можеш да изкопчиш почти нищо. Но „почти нищо“ е все пак нещо.

— Да ставаме, ако искате — предлага дамата, като поглежда часовника си.

— Време е наистина — кимам. — Докато стигнем „Лавалиер“, и ще стане обед.

Уви, няма да стане обед, даже и да пълзим. „Лавалиер“ е на същия площад, само двеста метра оттук.

— Все пак бихме могли да влезем в този музей — подхвърля колебливо Мод, когато се озоваваме навън.

— Вие вече за пети път ми излизате с това предложение. Нали ви казах, че не ми се гледат камъни. Достатъчно ги гледах във вашия Идар.

— Но тия камъни са други.

— Да, по-големи. И по-прашни.

— Тогава да идем до картинната галерия.

— Бях веднаж в една галерия и само се отегчих.

— В каква галерия?

— Лондонската. Помня, че по картините имаше доста кървища и отрязани глави.

— Какво друго искате да има. Хората са рисували живота. А животът е пълен с ужаси.

— Защо „ужаси“? Някои институти, от рода на вашия, ги отчитат като завоевания.

— Но вие какво сте се заловили днес за професията ми? Казах ви, че съм само дребна служителка.

— Вероятно. Обаче някой друг бе казал, че всички сме отговорни за всичко.

— Известен ми е този род демагози.

— Мисля, че въпросният демагог беше Христос.

Ние се движим едва-едва към споменатия „Лавалиер“, ала когато стигаме до средата на пътя, Мод се сеща, че още е рано, и поема в обратна посока.

— Не знам как са стояли нещата по времето на Христос, но ще признаете, Албер, че днес никой за нищо не е отговорен. Никой, освен може би мозъчните тръстове, за които споменахте.

— Съществуват и други мнения по въпроса — отвръщам нехайно, като също тъй нехайно люшкам в ръка малката черна чантичка с австрийския паспорт.

— Какви други мнения? Какво са виновни тия хора — тя прави лек знак с ръка към пъплещите из площада туристи, — ако утре бомбата избухне над този град и ги изпепели заедно с всичко останало? Ами че те дори няма да разберат как и защо се е стигнало дотам. И даже да разберат, няма да имат никаква, разбирате ли, абсолютно никаква възможност да осуетят катастрофата.

— Това вие не може да знаете.

— Знам го. И то от личен опит.

— Вече сте преживели атомния апокалипсис?

— Преживяла съм друг апокалипсис. Виетнамския.

— Участвували сте във войната?

— Участвувах против войната. Дефилирах пред Белия дом с всички тия младежи, въодушевени и празноглави също като мене, скандирах призиви за мир и любов, пишех лозунги по стените, изобщо воювах против насилието. Додето един ден насилието ме сграбчи и ме повлече към полицейската камионетка…

— Не допусках, че сте имали такава бурна биография.

— Имам я — кима тя, като продължава да крачи бавно край магазинчетата за сувенири, възможно по-далеч от рояците хлапета, летящи върху ролковите си кънки и огласящи площада с крясъци.

— Предполагам все пак, че не са ви задържали.

— Задържаха ме. Наблъскаха ни в една огромна клетка сред някакво подземие, за да имаме възможност да поседим и да се разкаем. Разговорите бяха забранени, а скоро загубихме и желание за разговори. Бяха ме тътрили насила по улицата. Навехнатото коляно адски ме болеше. Мина цяло денонощие, додето взеха да ни извеждат един по един. Най-после дойде и моят ред да се изправя в кабинета пред началството. Началството беше някакъв полицейски офицер с вид на горила и почти толкова умен. И знаете ли какво ми каза този тъпак?

— Да се държите по-прилично.

— Тази война, вика, ще свърши, но не защото вие го искате, а защото няма такава война, която да е почнала и да не е свършила. И ще свърши не когато ти го искаш, мойто момиче, а когато шефовете решат. Така че ако имаш акъл в главата, прибирай се в къщи. А ако не — ще има да се търкаляш по участъците и да ядеш бой. И то без всякаква полза. Ясно ли ти е: без всякаква полза! Да попаднеш в полицията, за да научиш истината от една горила, представяте ли си!

— Значи, тъпакът ви я връчи истината?

— Да, само че аз се оказах по-тъпа от него, защото не можах да я проумея. Трябваше още доста да патя, за да я проумея. А после дойде и мирът. Дойде точно тъй, както беше казал оня: не защото ние крещяхме за мир, а защото политиците решиха, че или трябва да свършат с тая война, или ще се наложи да почнат атомната.

— Вероятно по време на тия патила сте попаднали на Сеймур…

— Не беше Сеймур. Ако смятате, че Сеймур е вербовчик…

— Значи, Сеймур дойде после.

Тя не отговаря. Така е при всичките ни разговори. Неизбежно настъпва момент, когато престава да отговаря. Сякаш стига до някаква невидима за мене граница и мигом спира. Дотук.

След острата слънчева светлина и зноя на площада ресторантът ни поема в полумрака си с хладно гостоприемство. Приятно хладно. И изцяло в стила „Бел епок“. Мебели от тъмно дърво, тапицирани с черна кожа. Старинни лампи с маслиненозелени абажури. Огледала, където можете да наблюдавате обстановката зад вас, без да си изкълчвате врата от любопитство. А за тези, които не желаят да бъдат наблюдавани, вътрешността на заведението предлага уютни сепарета.

Дейзи и Ерлих са заели едно от сепаретата. Уместна предвидливост, тъй като заведението е почти пълно. Двамата дори са се снабдили вече с по чаша уиски, колкото за да приканят стомашните сокове към действие.

— Предполагам, че и за вас ще бъде същото — казва немецът, като прави знак на келнера в бял смокинг.

— За мене — не — отвръща Мод. — Бих взела един спрайт.

Спрайт. Една от многото марки лимонада. И една загадъчна дума, способна да ми развали настроението. Добре, че го нямам.

Обедът минава как да е, главно благодарение усилията на Дейзи, заета да поддържа оживлението. Този път тя е избрала за интелектуална гарнитура към менюто съобщението, че не знам откъде си в САЩ било откраднато не знам какво си количество обогатен уран.

— Не ми е ясно защо се вълнуваш, мила — промърморва Мод между две хапки телешко. — Нали уранът не е твой?

— Но не разбираш ли, че този момент някаква престъпна банда може би вече произвежда някъде своята първа атомна бомба? — запитва Дейзи, като блещи с малко пресилен ужас големите сини очи.

— С удоволствие бих им помагал — произнася добродушно Ерлих. — Не в производството, а в следващия етап.

— В кой „следващ етап“? Когато дойде ред да я хвърлят над главите ни? — пита момичето, като разтърсва с негодувание буйната си златиста коса, добре съзнавайки, че тя става особено красива при подобни движения.

— Няма да я пуснат, не бой се — успокоява я Мод. — Не вярвам да са вложили толкова пари само за да наблюдават как ще се изпарят в пространството.