Денят не си личи по заранта

— Точно така — потвърждава лениво немецът. — Печалбите се реализират не в действието, а в заплахата за действие. Свещеният шантаж.

— И ако все пак решат да хвърлят своята бомба? — тръсва отново коси Дейзи.

— Ами че нека я хвърлят — свива рамене Ерлих. — Бомбата, драга моя, е безобидна като хапче захарин. Пускаш го в кафето, изсъска за миг и се разтапя. С бомбата е същото: пускат я в атмосферата и — готово! С тази разлика, че съска малко по-силно и освен дето се разтапя, но разтапя и всичко наоколо. Обаче това са подробности.

— Чувате ли го? „Подробности“! — продължава да ни демонстрира емоциите си момичето.

Немецът отново свива рамене:

— Възрастните са като децата. Не могат да разберат, че няма никакво значение дали ще умреш от грип, или от бомба.

— От грип умират отделни хора, приятелю — благоволява да се обади Мод, понеже вече е приключила с телешкото филе.

— Отделни хора ли? — усмихва се Ерлих. — Тия отделни хора понякога наброяват милиони. Спомнете си пандемиите.

— И все пак цялото човечество не е заплашено — възразява дамата ми.

— А вие сериозно ли смятате, че някой се е загрижил за цялото човечество? — усмихва се пак немецът. — И нима вас лично толкова ви тревожи съдбата на човечеството? Хората оплакват човечеството, но всъщност всеки трепере за себе си. Ние, както и да е — казват, — ама децата…

— Мълчи! — смъмря го Дейзи. — Ти имал ли си деца?

— Може да нямам деца, но това не ми пречи да знам, че децата представляват интерес за тебе само докато ти самият си жив. Децата, глупости! Собствената кожица, за нея е целият страх. Не е ли тъй, хер Каре?

— Жалко, ако е така — избъбрям.

— Вие пък: „жалко“. Ами че тъкмо туй ще спаси вашето човечество.

— Кое именно? — пита Мод.

— Страхът за кожата. Заради тоя проклет страх ние никога нищо не довеждаме докрай. Също както на времето във Виетнам.

— Е, щом сте били и във Виетнам… — забелязва иронично дамата.

— Може да не съм бил във Виетнам, но съм надниквал в някои горещи точки — отвръща спокойно Ерлих. — Виетнам или другаде, трябва да ви уверя, че тая, шумната игра навсякъде се играе по едни и същи правила.

— Всъщност той ни успокоява — сеща се Дейзи. — Мисълта му е, че няма да стигнем до голяма война, само че, горкият, трудно се изразява.

— Война ще има — поклаща глава немецът. — И Апокалипсис ще има, но ще го получите в половин порция. Още в първите часове на изтребление политиците отново ще се размърдат. Трябва да направим нещо, ще кажат, защото, както е тръгнало, може и ние да се разтопим. И ще започнат пазарлъци по радиото. На тия, дето са в невралгичните зони — мир вам, само че на оня свят. А другите, дето са се приютили по на завет, те ще оцелеят. Пожелавам ви да бъдете между тях.

И понеже никой не му казва „благодаря“, той промърморва, сякаш на себе си:

— Много пъти съм се питал защо в една страна трябва да има и политици, и военни едновременно.

— Каква загадка наистина — кима Мод. — Надявам се, че все пак сте я разрешили.

— Да, макар отговорът да не е приятен. Първите съществуват, за да развалят това, което правят вторите.

— Ти пък какво общо имаш с военните! — обажда се Дейзи.

— Всичко, освен униформата — отвръща Ерлих. — Казват, че дрехите не правят монаха. Но те не правят и военния. Може би ти е трудно да го разбереш, обаче става дума не за професия, а за призвание. Не е ли тъй, хер Каре?

Приближаването на келнера ме освобождава от необходимостта да отговарям. Настъпил е твърде важен за дамите момент: изборът на десерта.

Едва половин час по-късно, когато идва ред на кафето и коняка, стигаме до главната тема, не без помощта на деловитата Мод.

— Ако съдя по общите ви разсъждения, вие едва ли сте готов да предложите нещо конкретно на хер Каре — подхвърля тя на немеца.

— Грешите — възразява спокойно Ерлих.

И като се обръща към мене, добавя:

— Жените винаги грешат. И все по една и съща причина: много бързат.

— В такъв случай да оставим мъжете сами и да не им досаждаме с нетърпението си — забелязва Мод, като прави знак на Дейзи.

Те стават и се запътват към тоалетната, за да се освежат, а вероятно и за да ни направят още по някоя снимка. Моята дама е изоставила чантата си на стола. Една съвсем уместна разсеяност. Нали магнитофонът трябва да бъде в действие.

— Можете да получите стоката още тая седмица — оповестява Ерлих без предисловия.

— Какъв асортимент?

— Асортимент — според желанието на клиента.

— Какво количество?

— Количество — според желанието на клиента.

— Отлично.

— Можеше да бъде и отлично, но не стана — избъбря немецът.

— В какъв смисъл?

— В класическия. Знаете, че най-добрите сделки се вършат на четири очи. Исках и нашата да бъде такава, но не стана.

И понеже вижда, че очаквам пояснения, добавя:

— Мнителността се е превърнала в бедствие за всички ни, хер Каре. Минаха ония времена, когато рицарската дума беше равносилна на редовен чек. Сега този господин, доставчикът, с когото съм правил толкова сделки, иска да договаря лично с вас.

— Вероятно е решил да ви елиминира.

— По кой начин? Вие можете ли да си осигурите сам транспорта?

— Изключено.

— Той също не би пуснал външен човек в базата си.

— Тогава?

— Мнителност, нали ви казах. Бои се да не би аз да получа повече от предвиденото и да не би той да получи по-малко от възможното.

— Това, че в сделката ще има трети, наистина усложнява нещата — казвам, колкото да маркирам известна загриженост.

— Защо да ги усложнява?

— Ами защото тръгне ли така, може да се намеси и четвърти.

— Не, четвърти няма да има — поклаща глава немецът. — Моят човек в подобни случаи действува сам.

— Да се надяваме — разнася се гласът на Мод, която тъкмо в тоя момент се настанява на мястото си.

Дейзи също заема своето.

— Тъкмо казвах, че ще се наложи още една среща… — обяснява Ерлих.

— Къде и кога? — пита жената.

— … И още един събеседник.

— Къде и кога? — повтаря Мод. — Имам чувството, че вие сте оперативен главно във военните решения, а колкото до търговските…

— Нали ви казах, че жените винаги бързат, хер Каре — промърморва снизходително немецът.

И като се обръща към дамата ми:

— Довечера, това задоволява ли ви?

А понеже тя мълчи, добавя:

— Довечера, осем часа, ресторанта на „Интерконтинентал“ в Бон.

— Вашата операция приключи, мистър Томас — произнасям учтиво.

— Не знам нито кой сте, нито за какво говорите — отвръща пренебрежително мъжът, застанал насреща ми.

— Кой съм, това за момента е без значение. Но що се отнася до операцията, тя ви е добре известна, понеже е ваше дело. Едно дело, завършващо с пълен провал, мистър Томас.

Човекът ме гледа разсеяно, сякаш съобразява дали докрай да отрича, или да промени тактиката. Сетне подхвърля:

— Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тази операция.

— Лъжете се. Доказателствата са събрани и свидетелите са налице. Вие сте свършен, мистър Томас. Вие, макар и в преносния смисъл, сте готов за моргата.

Този разговор съм го водил много отдавна, и то във въображението си. Водил съм го по онова време, когато американецът бе предизвикал смъртта на трима младежи и когато жадувах да го срещна и да му видя сметката.

Оттогава изтече доста вода, а водата размива всичко, включително и омразата. На нашия етаж чувствата не са най-главното. И все пак, когато Сеймур ми бе подхвърлил името на Томас, това име бе изиграло донейде ролята на примамка. Старите спомени отново зашумоляха и аз си казах, не не съм познал: човекът съвсем не бе отишъл в моргата, дори в преносния смисъл.

Томас. Дипломат от среден ранг или разузнавач от средна ръка. Обичайната агресивност на всяко нищо, жадуващо да стане нещо. Серия от смели и груби действия в Чили и в Нигерия, завършили почти с катастрофа. „Почти“, защото на нищото е предоставен един последен шанс. Назначен е за културен съветник в София. Томас и култура, защо не: фасадата винаги трябва да е противоположна на съдържанието. Човекът би могъл да си вегетира тук, като прикрива бездействието зад обичайния параван на оживените и нищо не означаващи преписки. Би могъл да си кротува и да изчаква старите гафове да бъдат забравени. Но той не ще да изчаква. Той държи да блесне, да постигне реванш, да тръгне отново нагоре по стълбата. Така в малката глава на този дребен човек възниква голямата идея: да осигури приток от ценна информация, като използува един временно замразен агент. А за да бъде агентът застрахован от демаскиране, основната комбинация е оградена от предпазни ходове, в които биват въвлечени нови лица, често дори неподозиращи характера на възложената им роля.