Шестият

Дейвид Балдачи

Шестият

книга пета от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"

Пролог

— Спрете! — дрезгаво изкрещя мъжът.

Дишаше тежко, вкопчен в металната маса със затворени очи и напрегнати мускули. От слушалките се изливаше океан от думи, които пронизваха ушите му и нахлуваха в мозъка. По гърдите и раменете му се виждаха многобройни датчици, от главата му стърчаха електроди, контролиращи мозъчната дейност. Помещението беше ярко осветено.

Залпът от звуци и сменящи се видеокадри на монитора караше тялото му да се олюлява, сякаш разтърсвано от тежките юмруци на шампион по бокс тежка категория.

От очите му потекоха сълзи.

Малката група хора в съседното затъмнено помещение смаяно наблюдаваха сцената.

На стената в килията имаше огромен монитор, висок метър и осемдесет и широк два и четирийсет. Перфектен за гледане на някой мач от Националната футболна лига. Но по него не тичаха огромни мъже с тежки доспехи, имащи единствената цел да блокират мозъчните клетки на противника. Вместо тях течеше поток от строго секретни сведения, които бяха известни на много малко хора.

Кадри, в които опитното око можеше да открие смайващи факти за незаконни и престъпни дейности по целия свят.

Кристално ясни картини, свързани с подозрителното придвижване на военни формирования от двете страни на Трийсет и осмия паралел в Корея.

Сателитни снимки на строителни обекти в Иран, свързани с изграждането на подземни силози за междуконтинентални ракети, наподобяващи издълбани в земята гигантски поставки за моливи. Редом с тях вървяха кадри от топлочувствителни камери, показващи работещ ядрен реактор.

Височинни разузнавателни снимки, запечатали последиците от терористичен атентат на някакъв пазар в Пакистан, където човешките останки покриваха земята наравно с плодовете и зеленчуците.

Видео в реално време от Русия на керван от военни камиони, потеглили на секретна мисия, която можеше да тласне света към поредната глобална война.

Данни от подготовката на отделни терористични клетки в Индия за нанасяне на синхронизирани удари по чувствителни цели в страната, целящи регионални бунтове и вълнения.

Компрометиращи снимки от Ню Йорк на водещ американски политик в компанията на дама, която не беше съпругата му.

Потоци от Париж на цифри и имена, разкриващи финансовите измерения на тежки криминални престъпления. Бяха толкова много и се движеха на екрана с такава скорост, сякаш бяха някаква кошмарна поредица от судоку, пусната на висока скорост.

От Китай идваха секретни сведения за подготовката на преврат срещу партийното и държавно ръководство.

Финансирани от държавата стотици и хиляди разузнавателни центрове на територията на САЩ изпращаха информация за подозрителна дейност на чужди и американски фирми и отделни индивиди.

Членовете на Голямото око — САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, поддържаха секретни контакти с огромно значение за световната сигурност.

Информацията се стичаше от всички краища на света в пълноводни потоци с висока разделителна способност.

Ако всичко това можеше да се включи в конзолите Х-box или PS-3, вероятно щеше да се получи невероятна нова и уникална игра. С участието на реални хора, които живеят и умират всяка секунда от деня и нощта.

Сред висшите ешелони на разузнавателната общност тази игра беше известна под наименованието „Стената“.

Приведеният над металната маса мъж беше дребен и строен. С бронзова кожа и къса тъмна коса, прилепнала към малкия череп. Големите му очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Беше на трийсет и една години, но през последните четири часа беше остарял с поне още десет.

— Моля ви, спрете! Не издържам повече! Не мога да направя това!

При тези думи най-високият в групата зад огледалото се размърда. Името му беше Питър Бънтинг. Четирийсет и седем годишен, мозъкът на цялата операция, която беше голямата цел в живота му и център на всичките му амбиции. Той живееше единствено за нея, дишаше чрез нея. Тя ангажираше всичките му мисли от дълго време насам. През последните шест месеца косата му беше посивяла от грижите, свързани със Стената. Или по-точно от проблемите, които възникваха около нея.

Беше облечен с шито по поръчка сако, риза и памучен панталон. Имаше тяло на атлет, въпреки че никога не се беше занимавал с професионален спорт и нямаше специална подготовка.

Това, което притежаваше в изобилие, бяха невероятен ум и неутолима жажда за успех. Завършил колеж едва на деветнайсет, той бе направил докторантура в Станфорд, след което бе преподавал в университета „Роудс“. Съчетаваше стратегическа визия и улична хитрост. Беше богат и притежаваше отлични връзки навсякъде, но бе напълно неизвестен за широката публика. Имаше много причини да бъде щастлив и една-единствена, която му носеше неудовлетворение и дори гняв. Тази, която в момента беше пред очите му.

Или по-скоро този.

Очите на Бънтинг бяха заковани в таблета, който държеше в ръце. Отговорите на многобройните въпроси, които беше задал на човека зад огледалото, се съдържаха в потоците данни, течащи на екрана. Но нито един от тях не го удовлетворяваше.

— Кажете ми, че това е нечия извратена представа за шега, моля ви! — промълви най-сетне той. Въпреки че беше убеден в противното. Никой от хората тук не се шегуваше.

Един от присъстващите — по-възрастен мъж, нисък и облечен с измачкана риза, безпомощно разпери ръце.

— Проблемът е там, че той е със статут Е-пет, мистър Бънтинг — промърмори той.

— Което никак не ни помага, нали? — остро отвърна Бънтинг.

Отново насочиха вниманието си към мъжа зад огледалото, който смъкна слушалките от главата си и изкрещя:

— Пуснете ме! Веднага! Никой не ме предупреди, че ще се сблъскам с всичко това!

Бънтинг остави таблета на масата и се облегна на стената. Мъжът зад огледалото се казваше Сохан Шарма. Той беше последната им надежда за вакантното място на Анализатора. С главна буква. Единствената подобна позиция.

— Сър? — обади се най-младият участник в екипа.

Беше някъде около трийсет, но дългата несресана коса и момчешката физиономия го правеха да изглежда доста по-млад. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу като сновящ между етажите асансьор.

— Слушам те, Ейвъри — уморено разтърка слепоочията си Бънтинг и схруска няколко парченца чипс, които извади от отворения пакет пред себе си. — Но говори по същество, ако обичаш. Вероятно виждаш, че съм малко притеснен.

— Шарма е „петица“ до мозъка на костите си, сър. Губи самообладание, само когато се изправи срещу Стената. — Младежът стрелна с поглед мониторите, които следяха жизнените функции и мозъчната дейност на мъжа зад огледалото. — Неговата тета-активност удря в тавана. Класически пример за претоварване с информация. Започна една минута след като усилихме докрай дебита на Стената.

— Виждам — каза Бънтинг и посочи Шарма, който се беше свил на пода и неудържимо ридаеше. — Но нима това е резултатът, който можем да очакваме от една истинска „петица“? Как е възможно?

— Причината е огромното количество информация, която го залива — отвърна Ейвъри. — Десет хиляди часа видео, сто хиляди доклада, четири милиона регистрирани инцидента. Само ежедневната снимкова информация от спътниците възлиза на стотици терабайти, и то след нейното филтриране. Уловените сигнали, изискващи вниманието на разузнаването, възлизат на хиляди часове. Само радиообменът по различните бойни полета е в състояние да запълни хиляда телефонни указателя. Той тече всяка секунда от денонощието, пристигащ от милион различни източници. Сравнен с него, обемът на информацията отпреди двайсет години прилича на струйка вода, която трябва да напълни един милион океани с обема на Тихия… За последния Анализатор по необходимост намалявахме значително потока данни.