Денят на апокалипсиса

Винс Флин

Денят на Апокалипсиса

A>

Няколко дни преди откриването на монумент в памет на загиналите във Втората световна война ЦРУ получава тревожен сигнал. Специален агент Мич Рап спешно се заема със задачата да неутрализира заплаха от терористичен акт, който застрашава да изтрие Ню Йорк и Вашингтон от лицето на земята.

Заловени са част от терористите… прекалено бързо… съмнително лесно.

В този миг борбата между бюрократите и бойците на „тихия фронт“ достига връхната си точка. Докато администрацията и президентът обсъждат дали акцията е успешна, Мич настоява за по-решителни мерки, с което си навлича гнева на политическия елит.

Винс Флин, наричан „краля на големите политически интриги“, отново е актуален, безмилостно точно уловил пулса на времето.

„Денят на Апокалипсиса“ е като утрешен вестник, история, в която границата между художествена измислица и реалност е едва забележима.

C>

— Признавам, че това е жестока страна… Племенни вождове, наркодилъри, талибани, хора, които желаят демокрация… Както и обикновени мъже и жени, дето просто искат да си живеят живота, и много задници, които им пречат да го направят. С една дума — голяма бъркотия. Но нима не си чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как твоите „учители“ извличат омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Мислиш ли, че Аллах ще прости на някой, който убие толкова много хора?

C$

A$

> Предговор

Мич Рап гледаше през стъклото-огледало на влажното бетонно помещение, което се намираше под земята. Полуголият мъж седеше, окован с белезници, на малък и неудобен стол. Гола електрическа крушка висеше само на трийсетина сантиметра от лицето му. Ярката светлина, съчетана със състоянието на почти пълно изтощение, караше мъжа да клюма с глава. Подпрял брадичка на гърдите си, той всеки миг щеше да загуби равновесие и да се преобърне. Точно това искаха те.

Рап погледна часовника си. Вече започваше да губи търпение, а и нямаше повече време. В друг случай би застрелял този човешки отпадък, без да се церемони много, но сегашната ситуация беше по-сложна. Налагаше се да го накарат да говори. Всички те проговаряха рано или късно — не в това се състоеше проблемът. Номерът беше да ги накараш да кажат истината. Този не беше изключение. До момента се придържаше към историята си, която беше чиста лъжа и Рап го знаеше.

Експертът на ЦРУ по борбата с тероризма мразеше да идва тук. От това място му настръхваше кожата. Приличаше на лечебница за душевно болни. Само дето нямаше прозорци с решетки и яки санитари в бели униформи. Нарочно всичко беше така безлично и сиво. Толкова тайно беше, че дори си нямаше име. Шепата хора, които знаеха за съществуването му, го наричаха само Обектът.

За него не пишеше в нито един документ, не беше споменат дори в тайния бюджет на разузнаването, който се предоставяше всяка година в конгреса. Обектът беше остатък от Студената война. Намираше се в Лийсбърг, щата Вирджиния, и външно с нищо не се отличаваше от другите ферми за коне, осеяли околността. Разположено върху площ от 250 декара красива местност, мястото беше купено от Управлението в началото на петдесетте години. По онова време на ЦРУ се предоставяше много по-голяма свобода и секретност на действие, отколкото днес.

Обектът беше едно от няколкото места, където ЦРУ разпитваше навремето предателите от Източния блок, звено в мрежата на Джеймс Енгълтън — печално известният с параноята си гений от ЦРУ, който се занимаваше с разкриването на шпиони в разгара на Студената война. В тези подземия с хората вършеха много неприятни неща. Най-вероятно тук ЦРУ щеше да доведе Олдрич Еймс, ако се беше докопало до него преди ФБР. Мъжете и жените, отговорни за пазенето на тайните на Ленгли, биха дали всичко за удоволствието да набият чивиите на копелето-предател. За тяхно нещастие тази възможност им беше отнета.

Обектът не беше никак приятно място, но бе необходимо зло в свят, изпълнен със садистична жестокост и брутални индивиди. Рап много добре го съзнаваше, което обаче не означаваше, че го харесва. Мич не беше нито много чувствителен, нито гнуслив. Отнел бе живота на много хора, дори не знаеше бройката им. Убивал беше при най-различни обстоятелства и по най-различен начин, което само потвърждаваше майсторството му в неговата професия.

Превърнал се бе в съвременен и опитен ликвидатор, гражданин на цивилизована страна, в която дори думата „ликвидатор“ никъде не се използваше открито. Неговият народ обичаше да се откроява от другите, по-западналите. Демокрация, в която правата и свободите на човека бяха издигнати в култ. Държава, която би осъдила откритото вербуване, обучение и използване на нейни граждани за тайното ликвидиране на граждани на други държави. Но точно това беше Рап. Съвременен ликвидатор-убиец, когото за по-голямо удобство наричаха „оператор“ — не биваше да засягат чувствата на по-фините господа сред властващите във Вашингтон.

Ако тези хора знаеха за съществуването на Обекта, щяха да избухнат в небивала ярост, която в крайна сметка щеше да доведе до частичното или пълното унищожаване на ЦРУ. Тези противници на империалистическия навик на Америка да показва и използва мускули се питаха какво ли е сторила страната им, за да предизвика гнева и омразата на терористите. Винаги им убягваше, че през последните години Вашингтон действа на международната сцена като адвокат на изнасилвач в съда: жената е носела къса пола, сексапилно горнище и обувки с високи токчета — направо си го е търсела. Америка беше груба и арогантна страна, управлявана от егоистични мъже с колониално мислене, които с удоволствие експлоатираха ресурсите на по-малките страни. Америка направо си го търсеше.

Ръководен от собствените си тесногръди разбирания, елитът от Вашингтон би нарекъл това място „камера за изтезания“. Рап обаче много добре знаеше какво означава думичката „изтезания“, тя нямаше нищо общо с процедурите в Обекта. Тук се практикуваше принуда, лишаване на сетивата от дейност, разпити, но не и истински изтезания.

Истинско изтезание беше да причиниш на човек толкова много болка, че да те моли да го убиеш. Да прикрепиш щипки-клеми на тестисите на измъчвания и да пуснеш електричество през тялото му. Да изнасилваш брутално жена всеки ден, докато накрая не изпадне в кома. Да принудиш мъж да гледа как шайка престъпници изнасилват и се гаврят с жена му и децата му. Да накараш човек да яде собствените си изпражнения. Това беше чудовищно, варварско, но също така — и крайно неефективно. Отново и отново подобни методи доказваха, че повечето пленници признават каквото и да е само за да спрат болката. Разкриват всякакви терористични заговори, макар и такива да не съществуват, готови са дори майките си да продадат.

Рап беше практичен човек обаче, а и мъжът с белезниците, прикован към стола, знаеше какво означава истинско изтезание от личен опит. Организацията, за която работеше, беше прочута именно с жестоките мъчения на политически затворници. Ако някой заслужаваше един хубав бой, то това беше именно голото безскрупулното копеле зад стъклото, но все пак трябваше да се вземат под внимание и други неща.

Рап не обичаше изтезанията. Не само заради минималния ефект върху измъчвания, но и заради психологическите последици за извършителя. Нямаше никакво желание да се впуска в тези дълбини на човешката жестокост, освен в краен случай. За съжаление в момента бързо се приближаваха към подобна развръзка. На карта беше поставен животът на много хора. Двама агенти на ЦРУ вече бяха мъртви по вина на боклука отсреща. Нещо се мътеше тук и ако Рап не откриеше какво е то, щяха да загинат стотици, дори хиляди невинни граждани.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и вътре влезе мъж на възрастта на Рап. Той се приближи до прозореца-огледало и погледна към окования. В поведението му имаше някакво лабораторно спокойствие. Косата му беше елегантно подстригана, както и добре поддържаната му брада. Носеше черен, скроен по поръчка костюм, бяла риза с френски ръкавели и скъпа копринена вратовръзка. Имаше още два такива костюма и за да обърка тотално пленника, той се появяваше пред него само в това си облекло. Така беше от докарването му преди три дни. Костюмът беше подбран специално, за да внушава превъзходство и авторитет.