Школа за магии (Книга първа)

— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.

Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.

— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.

— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.

— Заповядай, седни. — Алеви се доближи до махагонов бюфет с дърворезба. — Скоч, нали?

— Да, благодаря. — Холис седна във фотьойл, покрит с плюшено зелено кадифе. — Пентагонът не проявява такова разбиране към правата на гражданите както твоята компания.

Алеви му подаде едно питие.

— Ами ела да работиш в моята компания. С удоволствие ще те приемем.

— Не, благодаря. Иска ми се отново да летя. Точно това искам след цялата тая каша.

— Е — каза Алеви, — и моята компания има самолети. Но според мен това ще бъде чиста загуба за истинския ти талант.

— А какъв е истинският ми талант?

— Шпионажът — отговори Алеви. — В тая област ти си по-добър, отколкото сам смяташ. — Той вдигна чашата си. — За твоето благополучно завръщане у дома!

Те отпиха от питиетата си. Холис остави чашата си върху сребърен поднос в единия край на масата.

— Според мен аз съм експерт именно в областта на летенето.

Алеви седна в дървено кресло, полирано в черно.

— Летенето може да е твоята любов, но шрапнелът в задника ти ме кара да оспорвам качествата ти като пилот.

— Измъкнал съм се от шестнадесет ракети, но всички ми натякват за седемнадесетата — усмихна се Холис.

— Животът е едно лайно, Сам. Виж, не съм те викнал тук, за да те вербувам. Но това си е сериозно предложение. Помисли.

— Разбира се.

— Не каня много хора тук — каза Алеви.

Холис огледа стаята. Лиза, естествено, бе сред канените. Можеше да си представи как се прелъстява една русофилка в такава обстановка.

— Бих могъл да ти разясня някои неща по въпроса, защото си в тоя занаят — продължи Алеви.

— По отношение на вътрешното обзавеждане ли?

— Не, по отношение на разузнаването. Всичко, дето виждаш тук, струва цяло състояние. Има дори едно ювелирно яйце на Фаберже, царски сервиз за хранене и разни други подобни ценности. Както и да е, това е един от начините, по които плащаме, за работата ни в Съюза. Чувал си за магазини за комисионна търговия, нали, където съветските могат да носят за продажба семейни реликви и други вещи с неизяснен произход. Чу за тези магазини съвсем наскоро. Няма да изпадам в подробности, но тая истина на съветската система ни дава възможност да осигуряваме пари тук и там. Ясно ли ти е?

— Не си длъжен да ми даваш обяснения.

— Не, но въпреки това получи едно. Но то има класифициран печат „свръхсекретно“.

Холис се замисли за момент, после каза:

— Лиза не е много благонадеждна по отношение на сигурността.

— На нея никога не съм казвал това, което ти току-що чу. Обясних й, че нещата тук са били собственост на посолството ни през дореволюционния период. — Той погледна Холис. — Един от хората ми случайно ви е видял да излизате от антикварния магазин на улица „Арбат“. Ето защо си помислих, че някои нейни приказки са разпалили любопитството ти. — Алеви стана и си наля още едно питие. С гръб към Холис той продължи: — На това му се вика конфузна ситуация, нали така? Искам да кажа, тая работа с една и съща жена и така нататък. Сега седиш тук и си мислиш, че с Лиза навярно сме го правили на онова там, и сигурно си прав.

Холис не отговори.

— Вече си наясно със себе си, че я харесваш, и поради тази причина си решил, че пък не харесваш мен.

— Винаги сме се разбирали с теб.

— Точно така. И аз не мога да реша, че не те харесвам. Защото тя все още не ми е безразлична и ми се ще да я върна отново при мен.

— Тя си тръгва оттук — каза Холис.

— Да, вярно. Както и да е, исках двамата с теб да сме наясно.

— Тогава стига си дрънкал празни приказки.

— Прав си. Пространството наоколо съвсем не е празно. И с теб трябва да свършим някои неща, преди да си тръгнеш, затова да се заемаме за работа.

— Каква работа?

— Трябва да ми докладваш за Бородино. Сега сме само двамата и можем да не се преструваме както пред Банкс и Лиза.

— Недей да говориш от мое име, Сет.

— Искаш ли още едно питие?

— Не.

— Ела. — Алеви отвори някаква тясна вратичка в коридора.

Холис очакваше, че зад нея има килер, но вместо това се озова в тъмна стая без прозорци и тапицирани с кожа стени, голяма около три й половина квадратни метра. Стаята се осветяваше от 60-инчов видеоекран. — Това е моята малка обезопасена стая. Тук си имам само няколко електронни дреболийки. Напълно са ми достатъчни да си подготвям упражненията за домашна работа. Сядай.

Той му посочи стол и Холис седна. Алеви се настани до него на един въртящ се стол и се обърна към екрана. От масичката пред тях взе дистанционно устройство и натисна едно от бутончетата. На екрана се появи снимката на мъж на около трийсет години, облечен в униформа на офицер от въздушните сили.

— Майор Джак Додсън — каза Алеви. — Безследно изчезнал по време на бойна акция на 11 ноември 1970 година. Видян за последен път от един пилот да катапултира от ударен „Фантом“ над долината на Червената река между Ханой и Хайфон. Свидетелят съобщава, че е бил невредим. И въпреки това Додсън никога не се е появявал в ханойските списъци на военнопленници. Сега вече смятаме, че сме наясно къде е изчезнал.

— По подобен начин изчезна и моят щурман — Ърни Симс.

— Да, знам.

След снимката на Додсън се появи друга. На Холис му бяха нужни няколко секунди, за да разпознае Ърни Симс.

И двамата замълчаха.

— Не знам дали той е тук, в Русия, Сам.

Холис не отговори.

— Не можем да започнем войната отначало, но понякога ни се удава възможност да променим малко настоящето, за да направим миналото да изглежда по-добро — добави Алеви.

Холис го погледна в сумрака, но не проговори. Алеви изключи видеоекрана и те останаха в тъмната стая смълчани. Алеви пръв наруши мълчанието:

— Имам още снимки за показване, но сега е твой ред да разказваш. Бородино. Хайде, Сам, започвай.

— Обещай, че ще ни назначат на едно място с Лиза, ако пожелаем. Услуга за услуга.

Алеви изу обувките си и вдигна крака върху някаква поставка. Обели една дъвка и я лапна.

— Е… мисля, че това е по-лесно, отколкото да я убеди човек, че справедливостта ще възтържествува.

Холис се вторачи в тъмнината и започна:

— Отидохме на север от полето при Бородино. То е опасано от хребет, покрит с борове. — Холис разказа подробно на Алеви за цялата им екскурзия и за изводите, до които бе стигнал по отношение на онова място. Алеви го слушаше напрегнато и съсредоточено.

— Приличаше ти повече на затвор, отколкото на забранена зона, така ли? — попита той.

— Да. Нещо като местен ГУЛАГ.

— Патрулни двойки от КГБ ли каза?

— Да.

— Какви бяха униформите им? Масленозелени, с вишневи околожки?

— Да.

— С фуражки или с каски?

— С фуражки. Защо питаш?

— С автомати АК–47 ли бяха?

— Да. Освен това в открития всъдеход видях прожектор и картечница с оптически мерник, предполагам. Но защо питаш за всички тия неща? Нищо не разбирам.

Алеви не отговори.

— Ти си луд — промърмори Холис.

— О, знам, знам. — Алеви продължи да го разпитва. — Не видя ли дали не бяха от съветските военновъздушни сили, не различи ли техни отличителни знаци или маркировка?

— Не, никакви.

— Окей. И като се върна в кабинета си, се зарови из папките с документи, нали така? Какво намери?

Холис потупа с пръсти облегалката на фотьойла. Не му беше лесно да споделя военни тайни с друг, да ги изрича на глас, но реши, че му е дошло времето.