Школа за магии (Книга първа)

— Добро утро.

— Исках да говоря с теб.

— Тогава ми се обади в моя апартамент.

— Но тебе те няма там.

Холис провеси крака от леглото.

— Опитай пак.

— Искам да се видим в единадесет тази сутрин — троснато отговори Алеви.

— В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.

— Тя е отложена.

— Кой я отложи?

— Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. — Алеви затвори.

— Къде си? — провикна се Лиза от банята.

— Сега съм си на моята страна. — Холис стана.

„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение — сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ — така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.

Холис дръпна завесите само няколко сантиметра и надникна навън в току-що пукналото се утро.

Новото посолство трябваше да бъде построено точно тук, защото това бе единственото място, отпуснато им от съветското правителство. Освен нездравословните изпарения от реката имаше още един проблем. Ниското местоположение даваше чудесна възможност на КГБ да инсталира в целия участък наоколо подслушвателни устройства, чиито микровълни действаха с дълъг обхват и техният ефект върху човешкия живот не беше изяснен, но се подозираше, че един от резултатите е левкемия.

Дори телефонните разговори вътре в самия район, например между апартаментите на Алеви и Лиза, се подслушваха, а стаите непрекъснато се наблюдаваха, поради което щорите почти винаги бяха спуснати.

Лиза излезе от банята само с една кърпа около врата си.

— Кой се обади?

Холис я погледна в сумрака. С дрехи изглеждаше слаба, почти фина. Но гола — имаше едри гърди и добре закръглени бедра. Космите й отпред бяха леко червеникави.

— Лицето ми е тук горе.

— О, да… — каза Холис. — Обади се Сет.

— А…

— Иска да разговаря и с двама ни в единадесет. Програмата ти за деня е изчистена.

— Сега пък какво мислиш, че ще искат?

— Кой знае?

— Да не би да си имаме неприятности заради… това? — попита Лиза.

— Аз — може би да. Аз съм женен. Вие, несемейните, винаги се измъквате.

Тя се замисли, после каза:

— Това не бе много добра идея. Постъпих егоистично. Ти можеш да изгубиш повече неща от мен.

— Дами и господа, току-що приключи задължителната реч след коитус.

Те стояха на метър разстояние един от друг, и двамата голи. Погледът на Лиза мина по тялото му от горе до долу.

— Я какво чудо си имаш там! Малкият е много палав.

Холис се усмихна, въпреки че бе ядосан от обаждането на Сет.

— Хайде да сбъркаме ония слухари от КГБ с нашите сексуални желания — каза Лиза.

Тя хвана ръката му и го поведе към банята. Любиха се под душа и въпреки протестите му тя го обръсна с розовото си пластмасово ножче. Даде му четка за зъби, после слезе в кухнята да приготви кафе.

Докато се триеше с хавлията, Холис разгледа множеството женски дреболии на етажерката в банята. Предположи, че и Катрин е имала почти същите, но никога не ги бе забелязал. Всичко това тук му се струваше съвсем непознато. Несъзнателно взе някакво шишенце с тоалетно мляко и го помириса.

19.

Тоя път срещата им бе в обезопасената стая на Отдела за разузнаване, защото в своята обезопасена стая посланикът имаше среща с четирима мъже, пристигнали току-що от Вашингтон. Очевидно положението бе доста напечено. Служителите в посолството, дори и тези, които нямаха нищо общо с дипломацията и разузнаването, разбраха, че става нещо необичайно, защото се случиха доста неща: Бренън отлетя за Лондон, целият в бинтове; волги, фордове и чайки фучаха нощем.

След като си тръгна от Лиза, Холис както обикновено отиде в снекбара. Установи, че закусва в компания от шестима на маса за четирима. Опитаха се да го подмамят да говори, като му пуснаха най-различни слухове, но Холис им отговори кратко и неопределено нещо от рода на: „Аз съм само служител на военновъздушните сили. Не знам нищо повече от това, което знаете вие.“

Чарлз Банкс се покашля леко. Погледът му срещна очите на Холис, после и на Лиза, и той започна:

— Полковник Холис, госпожице Роудс, имам неприятното задължение да ви информирам, че съветското правителство е изпратило официално оплакване срещу вас двамата. Подробностите не са важни. И двамата сте обявени за персони нон грата. — Той ги изгледа отново: — Имате пет дни да оправите нещата си тук и да напуснете страната. Ще отлетите в понеделник сутринта.

Лиза погледна Алеви, после Холис. И двамата мълчаха. След малко тя заговори с развълнуван глас:

— Това не е честно. Не е честно, Чарлз.

Банкс не й обърна внимание и продължи:

— Както може би знаете от работата си тук, съветско — американските отношения са на път да се подобрят. В резултат на това се влошават китайско — американските отношения. Китайците сега искат да започнат преговори с руснаците. Подготвя се ново преразпределяне на световните сили и нашето правителство се тревожи да не остане изолирано.

— Не съм имала намерение да нарушавам баланса на световните сили — прекъсна го саркастично Лиза. — Не мисля, че това е целял и Сам. Нали, Сам?

Холис се направи, че не я е чул. Алеви едва сдържа усмивката си. Банкс преглътна и се облегна назад.

— Балансът на световните сили, госпожице Роудс, не е шега работа.

— Не съм някоя празноглавка, Чарлз — отвърна троснато Лиза. — Нито пък имам намерение да променям същността си, или пък да правя компромиси с принципите си, за да угодя на моментните нужди на своето правителство. Убийството си е убийство. Освен това там, някъде навън, се намира един американски военнопленник, който е в опасност. Щом не мога да му помогна, а и вие няма да го направите, тогава ще подам оставката си и ще направя този случай публично достояние.

— Благодаря за разсъжденията ви, госпожице Роудс — отговори Банкс хладно. — Моля да разберете, че оттук не ви изритват Щатите, а съветското външно министерство. Ние не искаме нито сътрудничеството, нито оставката ви, нито каквото и да е друго от вас. Искаме само да си съберете багажа и да си тръгнете, така както ни умоляват. И нищо няма да правите публично достояние.

Лиза се извърна на другата страна и като че ли не обърна никакво внимание на Банкс.

— Във вашето досие — обърна се той към Холис, — както и в досието на госпожица Роудс, няма да има нищо, което да уронва престижа ви. Ще направим изявление, в което ще съобщим, че напускането ви не се дължи на непристойно поведение. Това задоволява ли ви, полковник?

— Генерал.

— Моля?

— Искам да получа звание „генерал“, господин Банкс.

— О… разбирам. Да, ще предам това на… съответните хора. Ако имате необходимите прослужени години, необходимите заслуги и други…