Школа за магии (Книга първа)

— Открих, че въздушното пространство над района е забранено за граждански полети.

— Това се отнася за деветдесет процента от въздушното пространство на тая страна.

— Да, прав си. Открих също един стар доклад за базите на съветските военновъздушни сили, направен от моята служба преди около петнадесет години. Папката бе озаглавена „Бородино — север“ поради липса на съответно руско наименование. Тъй като на мястото не е имало въздушна площадка, в доклада се казва, че това е сухоземно училище. Навярно там са се провеждали тренировки за оцеляване, въпреки че по-голямата част от земите наоколо са изключително плодородни. Дори и гората е с много ценен дървен материал. Но в доклада няма нищо повече.

Алеви кимна.

— Доскоро районът не представляваше интерес за нас. Но когато се заинтересувах, там се намесиха някои хора. От разказите на местни жители излезе, че преди около петнайсет години това наистина е било база на съветските военновъздушни сили, което напълно съвпада с твоя стар доклад. Но после униформите на военните летци били заменени с униформи на КГБ и с цивилни облекла. По думите на местното население служителите от базата на практика преустановили всякакви контакти със село Бородино, с Можайск и с останалите околни селища. Оттам излитали и се връщали хеликоптери, очевидно за и откъм Москва. Изводът е: базата е свръхсекретна. Личният състав се ползва с преференции в Москва — и така нататък, и така нататък. — Алеви погледна Холис. — Добре. Твой ред е.

— Намерих някакви стари спътникови фотографии — каза Холис. — Но са правени през 1974-а или 1975-а от височина 2400 метра с камери, които нямат разделителните способности на сегашните сателити.

— Какво са казали фотоекспертите за тях? — попита Алеви.

— От въздушното разузнаване са търсели неща, интересуващи ги лично. Направили са извода, че базата, която, както изглежда, е разположена на площ от около триста хектара, няма военностратегическо значение, нито пък е от особена важност в тактическо отношение. Точно тук свършват материалите в папката за „Бородино — север“. С това случаят е бил приключен.

— А ти как смяташ, какво е това място? — попита Алеви.

— Школата за магии на госпожа Иванова — отговори Холис.

— А какво представлява тая школа?

— Ти ще отговориш на тоя въпрос. И ако имаш още снимки, а аз съм сигурен, че имаш, дай да ги видим.

Алеви отново натисна дистанционното устройство, екранът светна и на него се появи забавено спътниково изображение на обработваеми земи.

— Сателитът преминава от североизток на югозапад — каза Алеви. — Снимката е правена в един чудесен летен ден. Онова там е пшеница. Сега ще я увеличим. — Кадърът се увеличи и на екрана в едър план се появи мъж, седнал в червен трактор, пълен със слама. — Ей сега ще се появи и Москва река.

„Снимката като че ли е направена от около шестстотин метра, помисли Холис, въпреки че сателитът може да се е намирал на сто и шейсет хиляди километра над земята.“

— Така… — продължи Алеви. — Виждаш ли началото на боровата гора? А ето и онова, което си видял от земята — изсечена от боровете площ на около петдесет метра в дълбочина. Ако се вгледаш по-силно, ще различиш и концентричните кръгове бодлива тел. Ето там… виж наблюдателната кула. — Алеви натисна бутона за стоп и фокусира изображението още по-близо. — Часовоят в кулата си чеше задника и изобщо не подозира, че този момент ще остане за бъдещите поколения, заснет от силното око на сателита.

— Кога са правени тия снимки? — попита Холис.

— Миналия юни. Добре. А сега — към центъра на базата. Там се виждат доста борови дървета и няма почти нищо друго. Но да спрем ето тук. — Той отново спря картината. — Сега погледни в горния край на екрана. Това изсечено пространство е площадка за хеликоптери. Виждаш ли как е повалена тревата от перките на ротора? Ето тук са и отпечатъците, където са кацали хеликоптерите. Виждаш ли?

— Не.

— Е, и аз не ги виждам. Но така ми обясниха фотоекспертите. Добре. А сега се озоваваме при някаква постройка — дървена колиба, но нищо друго почти не се вижда поради покривалото на вечнозелената гора. Съветските хора обичат да използват боровите си гори като прикритие от нашите сателити. Някой ден цялата им шибана държава ще се скрие под вечнозелени гори. Окей. Това пък е началото на полето при Бородино, онова там е старият път Минск — Москва, а ей там е новата магистрала Минск — Москва. Чудесно постижение на съвременната наука, а? Руснаците сигурно се пукат по шевовете, като си помислят за нашите сателити. — Алеви изключи видеото. — Това е всичко.

Известно време и двамата стояха мълчаливи в сумрака, после Алеви каза:

— Направихме спектрален и инфрачервен анализ на боровата гора. Там долу има топлинни източници, превозни средства, хора, множество малки постройки и няколко по-големи — повечето дървени, — разпръснати из тоя квадратен километър и половина. Населението е между четиристотин и осемстотин души, макар мястото да има възможност да побере и повече. Всъщност навремето броят им сигурно е бил доста по-голям.

— Там има около триста американски военнопленници — каза Холис.

Алеви го стрелна с поглед.

— Откъде знаеш това?

— Французойката ми каза. Знае го от Фишър, а той от своя страна е получил информацията от Додсън.

Алеви кимна.

— Свързахме се с нея в Хелзинки, но тя отказа да говори. — После попита: — Има ли още нещо?

— Това, което ти вече знаеш. Бившето училище на съветските въздушни сили е сега школа за подготовка на кадри за КГБ.

Алеви се почеса по брадичката.

— Триста ли каза?

Холис кимна.

— Господи Боже мой!

— Така реагирах и аз, когато научих.

Алеви погледна Холис.

— Това ли са в основни линии нещата, които трябва да знам?

— Да, това са. А аз?

— Е, за останалото може да се досетиш, Сам. Тези хора там не са дезертьори, естествено: те са военнопленници от Виетнам. Северновиетнамците са ги заменили с руснаците навярно за някоя от ония ракети „земя — въздух“, дето са ви сваляли. Руснаците получиха плодовете от ракетите си — живи американски пилоти. Quid pro quo.

Холис кимна.

— Съществуват… — продължи Алеви — всъщност колко? Навярно хиляда пилоти, за които все още нищо не се знае, нали? За Северновиетнамците те са били само едни военнопленници, които трябва да се пребиват от бой до смърт, да се държат гладни, докато умрат, и да се показват пред репортерските камери. За руснаците обаче те са били ценен източник на информация за съветските военновъздушни сили.

— Да. — Холис се изправи. — И ето че създават училище за подготовка на кадри за тези войски, в което за инструктори използват потенциалните си врагове. Винаги сме имали някакви подозрения за това.

— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?

— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.

— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?

— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.

— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?

— Ще си помисля.

Телефонът иззвъня.

— Това може да е за мене — каза Холис.