Школа за магии (Книга първа)

— Много американски градове преминават през същия етап на грозно строителство — отбеляза Холис.

— Да — каза Лиза, — но това се дължи на спора между естетиката и печалбата. А тук целта е да се вкарат всички в жилищни блокове, където ще могат лесно да се наблюдават. И това не се отнася само за градовете. Един ден цялата провинция ще изглежда като оня совхоз, който видяхме.

— Това не е наш проблем — каза Холис.

— Сигурно си мислиш, че страдам от някаква мания, и навярно си прав. Но не мога да разбера какво право имат тия бюрократи да унищожават домовете на хората или пък културни и религиозни паметници, които по един или друг начин принадлежат на света. Виж тия снимки — „Малий театър“ точно до „Болшой“, Московския художествен театър „Станиславски“, храма „Свети Николай“. Всички били обявени за разрушение, но няколко московски художници и писатели подочули за това и изпратили протестно писмо. Така станало и с квартал „Арбат“. Моряците корабокрушенци все още се държат, но никой не е в състояние да спре тези набези над миналото. Ще съборят дори Кремъл до основи, ако са сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.

— Може би ще могат да го продадат на някой американски бизнесмен, който да го превърне в увеселителен парк.

Холис отгърна следващата страница от албума и видя снимка на Лиза на верандата на някаква къща във викториански стил. Това би могло да бъде нейната собствена къща в Сий Клиф, ако до нея не стоеше някакво семейство, чиито членове много приличаха на руснаци, а възрастните пиеха московска бира от бутилки. На снимката беше и Сет Алеви, сложил ръка на главата на Лиза, необичайно усмихнат. Надписът под снимката гласеше: „Аз и Сет на лов в Татарово с истински брокери на недвижимо имущество.“

— Глупости — намръщи се Лиза и прелисти страницата. Продължи да му показва останалите снимки, но Холис вече не внимаваше. Тя като че ли го усети и остави албума на масичката за сервиране.

— На снимката е едно еврейско семейство. Дисиденти — каза тя, след като помълча.

Холис стана и си наля още едно питие.

— Е, смяташ ли, че някой издател в Ню Йорк би се заинтересувал от това? — попита Лиза.

— Може би. Снимките са много добри. Имаш усет.

— Благодаря. Може ли да те снимам за моя албум?

— Не.

— Сърдиш ли се?

— Може би.

— Ами… съжалявам… Не трябваше да ти казвам за това, но той се заинтересува силно от моята работа, от тоя очерк. Каза, че има връзки в няколко издателства… Затова от време на време ходехме заедно да снимаме.

— Добре, добре.

Холис вярваше, че Алеви е говорел искрено. Всъщност ЦРУ имаше много връзки с издатели, чиято цел бе да издават антисъветска литература. Той не знаеше как точно ги подмамваха и дали издателите знаеха с кого си имат работа, но бе подочул, че тая програма се осъществява доста успешно. Подозираше, че Лиза няма и представа, че и с това Алеви я бе пъхнал в още една от дребните си странични игрички. Така или иначе, албумът имаше големи достойнства. Холис бе убеден, че един ден щеше да види книгата в някоя книжарница, а на първа страница ще има изказани благодарности към Сет Алеви и неговата компания. Тоя мъж наистина знаеше как да съчетава работата с удоволствието.

— Нали ми каза, че ще бъде опасно — прекъсна Лиза недоброжелателните му мисли.

Холис я погледна:

— Моля?

— Това, което става. Опасно ли е.

— Да. Опасно е.

— Не можеш ли да ми дадеш още някои факти?

Хрумна му ужасната мисъл, че Лиза докладва всичко на Сет Алеви. Но ако това наистина бе така, то тогава излизаше, че той съвсем не познава хората, както досега смяташе.

— В основни линии знаеш всичко — каза Холис. — Ще ти обяснявам подробностите тогава, когато обстоятелствата го налагат.

— Ще играя в тая игра, Сам — усмихна се тя, — но няма да говоря с вашите термини. Ще си говоря на английски.

Той също се усмихна в отговор на думите й:

— Когато ти се прииска да се откажеш, просто кажи: „Отказвам се.“ Нищо повече не е необходимо.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

— Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.

— Окей. Спечели ме. — Тя се усмихна многозначително. — Е, какво мога да направя сега за теб?

Холис не обърна внимание на този въпрос.

— Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.

— Естествено че знам. — Тя се засмя. — Има ли някой да не го знае?

— Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?

— Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?

— А, значи вече са те питали за това?

— Разбира се.

— Е?

Тя пъхна пръст под колана му.

— Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.

Холис остави питието си на края на масата.

— Така че — каза тя, — нека да го направим още веднъж.

— Ами… — той погледна часовника си.

Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.

— Сега можеше да си в Школата за магии.

— Предполагам, че си права.

— Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?

— Нямам представа.

— Кога изтича назначението ти тука?

— Когато реши Пентагонът. А твоето?

— След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?

Холис не отговори.

— Стъпка по стъпка — Лиза кимна към стълбището. — Нека първо да се изкачим по тези стълби.

Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско — светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика — все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.

— Много е красиво.

— Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.

— Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?

— Другите двама също. Е, и какво?

Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това — и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.

— Двадесет и девет определено ми харесва — каза Холис.

— Никога не съм опитвала тая поза.

— Говоря за твоята възраст.

— О-о… — Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. — Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.

— Би било чудесно.

Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.

— А, значи и ти си имаш своя страна.

— Къде съм?

— В Париж. Казвам се Колет.

— Приятно ми е да се запознаем.

Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.

— Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми — каза Лиза.

— Аз също — отговори той, — но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.

Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.

— Много си нежна.

— А ти не си — отбеляза тя.

— Дай ми малко време.

— Разбирам. — Тя стана от леглото и отиде в банята.

Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.

— Ало?

— Добро утро — беше гласът на Сет Алеви.