Школа за магии (Книга първа)
Школа за магии (Книга първа) читать книгу онлайн
На безлюден път някъде дълбоко в Русия американски турист се натъква на необикновен беглец — бивш американски военнопленник, който разкрива потресаващата тайна за един неподозиран свят. Това е „Школата за магии“ — чудовищна конспирация на КГБ, насочена срещу сърцето на Америка.
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Той влезе във всекидневната и бутна с крак списанията и вестниците под кушетката, после сграбчи трите вратовръзки, разпилени наоколо, и ги пъхна на топка зад книгите на етажерката. Отново се позвъни.
— Един момент!
Премести един от пепелниците върху някакво петно от уиски на покривката и се затича надолу по стълбите. Отвори вратата.
— Здравей!
Тя влезе. Беше облечена в бяло вълнено палто, дълго до глезените, на главата си имаше руска шапка от синя лисица и държеше платнена торба. Целуна го леко по бузата, което му се стори дори по-интимно, отколкото целувката по устните. Потропа с крака върху пътеката в антрето, за да изтръска снега от ботушите си, и му подаде торбата.
— Вали — каза тя.
Помогна й да се съблече и закачи палтото и шапката й в килера до входа. Холис забеляза, че под стилното палто, с което бе ходила из града, бе облечена с черен велурен костюм.
Тя седна на стълбите, събу си ботушите и късите чорапки и заразтрива пръстите си.
— Къде беше?
— В кухнята.
— Не, не. Искам да кажа, по-рано тая вечер.
— О, да. Изпращах и получавах съобщения в офиса.
— Боже мой, как ми се иска да си имам една тайна стаичка и да разправям на хората, че съм била там, а пък всъщност да съм била някъде другаде. От време на време това би ми вършило чудесна работа.
Той я поведе нагоре по стълбите.
— Капитан О’Шей доста се притесни, като го попитах къде си. Търсих те в бара.
— Бях в свързочната. Изпращах и приемах съобщения.
Влязоха във всекидневната.
— Срещаш ли се и с някоя друга жена? — попита тя. — Никога досега не съм се интересувала от това, защото съм доста наивна. Но сега ми идва наум да те питам.
За момент Холис изпита носталгия по съпружеския живот, при който никога не те питат къде си бил.
— Няма друга. Какво носиш в торбата?
— Най-доброто, което се предлага в Първи гастроном. — Тя се заразхожда из стаята и започна да оглежда мебелите наоколо, които бяха в най-различни стилове — азиатски, южноамерикански, европейски. — Това по вкуса на жена ти ли е?
— Събирахме разни неща оттук-оттам от цял свят.
— Така ли? Тя не си ли ги иска?
— Не знам.
— Къде ще ги преместиш сега?
— Най-вероятно на новото ми местоназначение. Да занеса ли тия неща в кухнята?
— Да… — Тя го последва и извади продуктите от торбата. Холис огледа бурканите и консервите — туршия, хрян, солена риба, консервирани кренвирши, парче пушена херинга, кутия чай и кутия бисквити, поне така пишеше на етикета. Руснаците си падаха по нещата с широко приложение. Холис бе опитвал веднъж тези бисквити и бе установил, че миришат на гранясала свинска мас и стърготини от молив.
— А къде е говеждото? — попита той.
— О, в тоя гастроном не продават пресни храни. Само специалитети. Ще приготвя плато сандвичи от туй-онуй. Не съм много гладна.
— Да, но аз съм. Ще отскоча до нашия магазин тук.
— Накупих предостатъчно неща. Сипи ми една водка с лимон, докато приготвя мезетата. Къде ти е отварачката за консерви?
— Ей там. — Холис извади бутилката „Столичная“ от фризера и напълни две чаши. — Нямам лимон. Тук човек никъде не може да намери лимони.
Лиза бръкна в джоба си и извади един лимон.
— Виж какво нося от бара. Барманът си пада по мене.
Холис наряза лимона и пусна по едно кръгче в двете чаши. Чукнаха се. Започнаха да отварят консервите и бурканите, да вадят купи и чинии и да подреждат храните в тях. Холис установи, че не познава кухнята си както трябва.
— Иди и седни на дивана — каза тя. — Ще ти сервирам. Хайде.
Холис отиде във всекидневната и извади някакво списание изпод дивана. Тя влезе с поднос и го остави върху малката масичка, после седна до него и се опита да премести пепелника настрани.
— Залепил се е.
Започнаха да си хапват от мезетата, да отпиват от водката и да разговарят. Холис я попита за работата й.
— Аз съм една лъжкиня. Пиша това, което знам, че се иска от мен, в стил, който им се харесва и толкова по обем, колкото им е угодно…
— Кои са тия „те“?
— Не знам. Точно това ме плаши. А ти знаеш ли? При военните човек знае.
Тя кимна.
— А всъщност съм добра журналистка. Мога да пиша чудесни материали. Но ми харесват блясъкът и чарът на работата в дипломатическите мисии. Какво да направя?
— Продължавай да работиш за дипломацията. Едновременно пиши и това, което искаш. Под псевдоним, разбира се.
— Добра идея. Мислиш ли, че ще ни назначат заедно?
— Това ли искаш?
— Аз ли съм много нахална, или пък ти се правиш на твърде глупав?
— Лесно мога да го уредя — усмихна се той.
— Можеш ли?
— Мисля, че мога.
Тя извади цигарите си.
— Имаш ли нещо против да запаля?
— Не.
— Искаш ли една?
— По-късно.
Тя дръпна пепелника към себе си.
— Защо се е залепил?
Холис си наля още водка.
— Как ти минаха последните шест месеца, Сам? Тя липсваше ли ти?
— Не, но ергенството ми не бе кой знае колко емоционално. Във „весела“ Москва няма много възможности за развлечения, а още по-малко тук, в посолството. Вече не мога да играя бридж със семейните, а пък не обичам да се мотая в бара с вас, несемейните. Не съм нито за едните, нито за другите.
— Доста си изнервен.
— Тия шест месеца малко ме изтормозиха.
— Значи всички истории за любовните ти похождения са измислица, така ли?
— Е, може би само три от тях. — Той се усмихна.
— Аз първата жена ли съм, която се качва тук горе?
— Започваш да броиш, значи.
Тя го погледна уж сърдито и сграбчи вратовръзката му.
— Много силно стягаш.
Тя едва се сдържаше да не се засмее.
— Отговори ми!
Той се засмя.
— Да, да. Казах ти. Не съм имал друга. — Стисна китките й и я притисна към дивана. Започнаха да се целуват.
— Почакай малко — отдръпна се тя. — Донесла съм една видеокасета. — Изправи се, извади касетата от чантата си и я пусна. — „Доктор Живаго“. Цял месец чаках за тая касета, така че трябва да я изгледаме. — Отпусна се на дивана и сложи босите си крака на коленете му. — Обичаш ли да разтриваш стъпала?
— Не съм се замислял по тоя въпрос.
— Имаш ли нещо против да разтриеш моите?
— Добре. — Той триеше стъпалата й, докато гледаха филма и пиеха водка.
— Гледала съм тоя филм вече четири пъти — каза тя. — И всеки път плача.
— Защо не го пуснеш отзад напред? Тогава в края на филма царят ще се възкачи на трона.
— Не се прави на идиот. О, виж го. Колко е внушителен!
— Прилича на търговец на стари килими.
— Обожавам цикъла „Поеми за Лара“.
— Аз пък обожавам Лара. Бих могъл да я схрускам.
— Не ставай простак. О, Сам, толкова исках да отида в Переделкино, за да поставя цветя на гроба на Пастернак и да послушам как русите четат стиховете му в църковния двор.
— Както изглежда, няма да успееш да свършиш всичко набелязано, за да удовлетвориш порива на руската си душа.
— Знам. Толкова е тъжно. Та аз почти си бях у дома…
— Гледай филма. След малко Лара ще стреля в оня дебелак.
Те се сгушиха на дивана и продължиха да гледат. Прозорците се тресяха от силен вятър й от време на време прехвърчаха снежинки.
Любиха се на дивана и заспаха. В един през нощта Холис се събуди и обу панталона си. Тя отвори очи.
— Къде отиваш?
— До денонощния за цигари.
— С кого имаш среща?
— С жената на посланика. Ще й кажа, че искам да скъсаме.
— Имаш среща със Сет, нали?
— Правилно. Ревнуваш ли?
Тя затвори очи и се обърна на другата страна. Изведнъж здравият разум му изневери и Холис попита:
— Защо не си ми казала, че живее като цар? Той ли ти даде иконата?
— Казах ти, че е от баба ми.
— Точно така. И когато ти обещах, че мога да я изнеса оттук в дипломатическата си чанта, радостта ти ми се стори толкова естествена. Господи! Та твоят приятел Алеви би могъл да изнесе дори кубетата на Кремъл, ако пожелаеш.