Американски психар

– Много добре изглежда – възхищава му се Ивлин само защото забелязва, че гледам замечтано двайсетгодишното маце с него, и за да е сигурна, че съм я чул, изчуруликвам заядливо: – Надявам се, че не ревнуваш.

– Красив е – признавам. – Прилича на глупак, но е красив.

– Не бъди гаден. Много е красив. Защо и ти не си направиш такава прическа?

До това предложение разговарях механично, като едва-едва обръщах внимание на Ивлин, но сега питам, обзет от паника:

– Какво ѝ е на косата ми? – За секунди само гневът ми нараства четворно. – Какво, по дяволите, ѝ има, а? – докосвам леко косата си.

– Нищо – отговаря тя, забелязала раздразнението ми. – Просто така, предлагам ти само. Косата ти изглежда наистина... наистина страхотно.

Опитва се да се усмихне, но успява само да покаже загриженост от зачервеното ми от гняв лице.

Здрава глътка – почти половин чаша от уискито, ме успокоява достатъчно, за да погледна към Фаръл и да отбележа саркастично:

– Какво шкембе е отпрал обаче. Ужас!

Ивлин също оглежда Фаръл.

– Ами. Няма шкембе.

– Как да няма. Я виж. И това ако не е шкембе...

– Така изглежда, защото е седнал – раздразнено казва тя. –  Ама че си...

– Но това си е шкембе, Ивлин.

– Ти си луд – махва тя с ръка. – Пълно куку.

– Ивлин, та той едва ли има трийсет години.

– И какво от това? Не всички вдигат гири като теб.

Тя отново забива нос в менюто.

– Аз не вдигам гири – въздъхвам.

– Иди и му тресни един в носа, та да видят всички колко си силен – казва тя пренебрежително. – Хич не ме инсресува.

– Не ме изкушавай – предупреждавам я и като поглеждам още веднъж към Фаръл, промърморвам: – Ама че смотаняк.

– О, Патрик, престани. Не разбирам защо се нервираш –  сърди се тя, зачетена в менюто. – Омразата ти е неоснователна. Май наистина си мръднал.

– Виж му само костюма – не се сдържам да отбележа. – Погледни го какво е навлякъл.

– И какво от това, Патрик?

Тя прелиства една страница, вижда, че на гърба ѝ няма на- писано нищо, и се връща пак на предишната.

– Не му ли е минавало през ума, че такъв костюм може да предизвика отвращение?

– Държиш се като ненормален, Патрик.

Тя поклаща глава, докато проучва списъка на вината.

– Мамка му, Ивлин! Какво е това държиш се като? Аз съм си стопроцентово ненормален.

–  Затова ли си толкова войнствено настроен? – пита тя.

– Не знам – свивам рамене.

Както и да е, щях да ти разправям какво се случи с Мелания и Тейлъри... – Тя забелязва нещо и добавя още в същото изречение: – Престани да зяпаш в бюста ми, Патрик. Гледай мен, не бюста ми. Та така, Тейлър Грасгрийн и Мелания били... Познаваш я Мелания, учила е в "Суийт Брайър". Нали баща ѝ държи всички банки в Далас. А Тейлър е завършил "Корнел". Та двамата трябвало да се срещнат в "Корнел Клуб", а за седем имала запазена маса в "Мондриан". Той бил облечен... – Тя сеща за нещо и спира. – Не, в "Лебеда". Трябвало да вечрят в "Лебеда" и Тейлър бил... Господи, не, в "Мондриан" точно така, в "Мондриан" в седем и Тейлър бил с костюм "Пиеро Димитри". Преди това Мелания пазарувала. Сигурно в "Бергдорф", не съм сигурна, макар че... да, да в "Бергдорф" е била, защото на другия ден беше с шалчето, което си купила. Но това няма значение. Не била ходила на аеробика от два-три дни и...

– Келнер! – провиквам се. – Още едно "Джей енд Би"? – посочвам към чашата си учуден, че правя поръчката си с въпросителен, а не с повелителен тон.

– Не искаш ли да разбереш какво се случило? – недоволно пита Ивлин.

– Горя от желание – въздъхвам отегчено. – Слушам със затаен дъх.

– Станало нещо много забавно – започва тя.

"Попивам всяка твоя дума", мисля си. За пръв път анти- сексуалността ѝ ми се струва смешна. Именно липсата на похот у Ивлин ме привличаше преди. Сега това ме потиска,  изглежда ми зловещо, изпълва ме със страх. Вчера психиатърът, когото посещавам от два месеца, ме попита какъв  метод за предпазване от забременяване прилагаме с Ивлин. Погледнах през прозореца небостъргача отсреща, после гигантската репродукция на графичен изравнител над масичката за кафе и отговорих с въздишика: "Работата ѝ". Когато ме попита кой е предпочитаният от нея полов акт, отвърнах съвсем сериозно: "Просрочената ипотека." Едни едва осъзнавам, че ако не са всичките тези хора наоколо, бих избол очите на Ивлин с нефритените китайски клечки за хранене, оставени на масата. Но продължавам да кимам с глава, уж я слушам внимателно, и не посягам към клечките. Вместо това поръчвам бутилка "Шасан Монтраше".

– Не е ли забавно? – пита Ивлин.

Разсмивам се нехайно заедно с нея, но в смеха ми има презрение.

– Да бе, да си умреш смях – изведнъж признавам смутено.

Очите ми шарят по редицата от жени на бара. Има ли никоя, която бих изчукал? Вероятно да. Онова дългокрако маце, дето пие коктейл на крайния стол? Може би. Ивлин се разкъсва при избора на салата: дали да е от стафиди и бамя, тип гъмбо, или от цвекло с лешници и цикория. А аз имам чувството, че и да се бях натъпкал с антиспазматични хапчета, ефектът пак щеше да е нулев.

– Тия не са добре, двайсет долара за някаква яйчена кифла? – възмущавам се, докато разглеждам менюто.

– Това е "му шу с яйчен крем", леко запечено – пояснява тя.

– Абе, да им го мушна отзад, все си е кифла – протестирам.

– Мноого си възпитан, Патрик – отвръща Ивлин.

– Не. Само съм реалист.

– Ауу, умирам за белуга – казва тя. – Ти, скъпи?

– Аз не.

– Защо? – цупи се тя.

– Защото не искам нищо от консерва и нищо от Иран –  въздъхвам.

Тя се намръщва високомерно и пак насочва вниманието  си върху менюто.

– "Му фу джамбалая" е също нещо превъзходно – чувам след малко гласа ѝ.

Минутите текат. Поръчваме. Блюдата пристигат. Както си му е редът, чиниите са огромни, от бял порцелан; и средата лежат две парчета пушено сашими с джинджифил, заобиколени от точици горчица, най-отгоре се мъдри самотна новородена скаридка, на дъното на чинията има още една, което ме обърква, защото мислех, че това е истински китайски ресторант. Дълго-дълго съзерцавам чинията и накрая, когато помолвам за вода, келнерът се появява със солница, пълна с лютив пипер, и започва да се върти около масата ни и на всеки пет минути ни пита:

" Не искате ли пиперец? Още пипер?" Накрая се прехвърли при друго сепаре и с крайчеца на окото си виждам как седящите вътре бързо покриват чиниите си с ръце. Тогава повиквам салонния управител и го помолвам:

– Бихте ли били така добър да наредите на онзи келнер с пипера да не се мотае пред масата ни? Не желаем пипер. Не сме поръчали нищо, което да се яде с лютив пипер. Никакъв пипер. Кажете му да се разкара.

– Разбира се. Моите извинения.

Управителят се покланя почтително.

– Трябва ли така да прекаляваш с любезностите? – пита Ивлин притеснена.

Оставям вилицата и затварям очи.

– Защо постоянно подкопаваш стабилността ми?

Тя си поема дъх.

– Хайде да разговаряме, вместо да се разпитваме, а?

– За какво? – изръмжавам насреща ѝ.

– Онзи банкет на младите републиканци в "Пла... – тя спира с ръка пред устата, сякаш се сеща за нещо, и продължава: – ...в "Тръмп Плаза" е идния четвъртък.

Иска ми се да ѝ кажа, че не мога да отида, с надеждата тя да има други планове, въпреки че преди две седмици пиян и дрогиран, в "При Мортимър" или в "О Бар", я поканих да дойде с мен.

– Ще ходим ли?

Размишлявам известно време върху това какъв съм глупак.

– Може – отговарям накрая начумерено.

За десерт съм ѝ приготвил нещо специално. На яка закуска в клуб "21" сутринта с Крейг Макдърмот, Алекс Бакстър и Чарлс Кенеди откраднах от тоалетната едно от сапунчетата в писоарите. У дома го залях с евтин шоколадов сироп, оставих го в хладилника да се замрази, а после го сложих в празна кутия "Годива", която вързах с копринена панделка. Сега в "Люк" се извинявам на Ивлин, че трябва да ида до тоалетната, но вместо там отивам и кухнята, като преди това от гардероба си вземам кутийката, давам я на нашия келнер и го помолвам да я сервира така, както си е, казвайки на дамата, че господин Бейтмън се е обадил по-рано и е поръчал това специално за нея. Казвам му още, ако може да сложи някакво цвете, и му бутам една петдесетачка. Минава известно време и точно след като ни прибират чиниите, той се появява и дори аз се учудвам от престараването му. Сложил е кутийката под сребърен похлупак, а Ивлин подскача от радост, когато той вдига похлупака с възглас "Хопала!". Тя посяга веднага към лъжицата, оставена от него до чашата ѝ за вода, (за която предварително съм се погрижил да е празна), и се обръща към мен.