Американски психар
Американски психар читать книгу онлайн
„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
...в трескаво каране, от което ми спира дъхът, успявам да мина само няколко преки донякъде заради паниката, но най-вече заради кръвта, мозъка, парчетата от главата на таксиджията, които са изпоцапали предното стъкло, и на косъм се разминавам от сблъсък с друго такси на ъгъла на Франклин и Гринич. Насочвам колата плътно вдясно,остъргвам отстрани няколко паркирани автомобила, удрям спирачка, включвам на задна, измъквам се и се понасям със свистящи гуми по улицата, включвам чистачките, но се сещам, много късно, че кръвта по стъклото е от вътрешната страна, опитвам се да я изтрия с ръкавицата си и с бясна скорост надолу по Гринич без всякаква видимост изгубвам напълно контрола върху колата, таксито се врязва в корейска бакалия до един ресторант, наречен "Лотосов цвят", където съм бил веднъж с японски клиенти. Върху таксито се изсипва дъжд от плодове, счупени рафтове, стъкла от витрината, тялото на касиер се изтърколва върху предния капак, Патрик се опитва да мине на задна, но не става, измъква се от таксито, залита и се подпира на него, настъпва убийствена тишина. "Добре го даваш, Бейтмън", промърморва си той и накуцвайки, излиза от магазина, тялото върху предния капак стене в агония, Патрик си няма и понятие откъде е изникнал полицаят, който тича към него през улицата, крещи нещо в уоки-токито и си мисли, че Патрик е зашеметен, но Патрик го изненадва с бързия скок напред, още преди да е успял да измъкне пистолета си, и го поваля на тротоара...
...където хора от "Лотосов цвят" гледат безмълвно катастрофата и борбата на двамата мъже, никой не помага на полицая, който сега е яхнал Патрик, но вече е задъхан от усилията да изтръгне магнума от ръцете му, а Патрик усеща прилив на сили, сякаш във вените му кръвта се сменя с бензин. Вятърът се усилва, става по-студено, завалява, а двамата се търкалят по улицата, вкопчени един в друг, Патрик все си мисли, че трябва да звучи и някаква музика, започва да се смее злобно като демон, сърцето му бие учестено, успява без усилие да насочи дулото към лицето на полицая, два чифта ръце са се сключили около пистолета, но пръстът на Патрик натиска спусъка, куршумът само отнася малка част от върха на черепа, ала не убива полицая, Патрик навежда дулото по-надолу, улеснен от губещите сила пръсти на ченгето, и го гръмва в лицето, куршумът излиза през тила с облаче розов прах, а хората на тротоара пищят, не помръдват, крият се, хукват обратно вътре, по улицата приближава полицейската кола, от която Патрик май избяга преди това през тясната алея, със запалени светлини и скърцащи спирачки тя се заковава пред бакалията точно когато Патрик се скрива зад ъгъла, хвърля се на земята и презарежда магнума. Ужасът, който мислеше, че е отминал, отново го обзема и си мисли: "Какво толкова направих, та ме олепиха така лесно? Застрелях саксофониста, а? Саксофонист ли? Сигурно е бил и мим, и заради него сега ми се полага това?" Наблизо се чуват сирените на още коли, които идват насам, заблудени в лабиринта на уличките, а полицаите, които са вече тук, изобщо не си правят труда да предупреждават, направо започват да стрелят по него и той отвръща на огъня, успява да ги зърне, прикрити зад разтворените врати на колата, стрелят като луди, като във филм, и това помага на Патрик да осъзнае, че участва в истинска битка, че се опитва да мине между куршумите, че това не е сън, че не се цели добре, а само напосоки отговаря на стрелбата им, и тогава заблуден куршум от магнума му, може би шестият поред, уцелва резервоара на полицейския автомобил, светлините на фаровете му угасват, преди да се пръсне на парчета, изхвърляйки кълбовиден пламък в тъмнината, газова улична лампа експлодира веднага след това в жълтозелени искри, пламъци обгръщат телата на двамата полицаи, едновременно живи и мъртви, прозорците на "Лотосов цвят" са на сол, ушите на Патрик звънтят...
...докато бяга към Уолстрийт, все още в Трибека,той се крие от местата, осветени от уличните лампи, забелязва цяла редица паркирани поршета, втурва се покрай тях и започва да пробва вратите им, с което задейства една след друга алармени сирени. Колата, която иска да задигне, е черен "Рейндж Роувър" с отделно задвижвани колела, аеродинамично тяло и осемцилиндров двигател У-8 е инжекционно впръскване на горивото, но точно такава не може да намери и към разочарованието от това се прибавя опиянението от объркването, от този град. Дъждът от леденостуденото небе все пак е достатъчно топъл в града и се изпарява веднага от паважа в ситна млечнобяла мъгла, която си пробива път в проходите между небостъргачите в Батъри Парк, на Уолстрийт, навсякъде, той прескача някакъв насип, прави салто над него и хуква като луд с пълна сила, мозъкът му е скован от паниката, сърцето му ще се пръсне, има чувството, че го преследва автомобил по пустата улица, после тъмнината сякаш го обгръща и скрива, отнякъде се чува изстрел, но Патрик не реагира защото умът му е изключил, забравил е накъде бяга, но изведнъж като мираж пред него изплува сградата, в която се намира "Пиърс енд Пиърс". Светлините в нея гаснат етаж по етаж, сякаш мракът залива сградата като вълна, още двеста, още сто метра, и се шмугва във входа към стълбището, за пръв път обзет от страх, раздиран от смут, с блокирали сетива, нахълтва във фоайето, но... нещо не е наред, какво? "Нали се премести бе?" (преместването на кабинета му бе истински кошмар, ала сега канцеларията му е на по-добро място, фоайето е свързано с новите магазини на "Барни" и на "Годива"). Явно е объркал сградите и се усеща чак пред асансьора...
...забелязва заключените врати, огромната статуя на Джулиан Шнабъл и разбира: "Мамка му и късмет, това е друга сграда", обръща се и хуква обратно към въртящите се врати, но нощният пазач, който преди това се опита да привлече вниманието му, сега маха с ръка: "Господин Смит, забравихте да се разпишете." Объркан, Патрик стреля в него, докато прави един, втори оборот с вратата, и попада отново във фоайето, куршумът удря пазача в гърлото, блъсва го назад, облак кръв се вдига във въздуха, преди да облее изкривеното му лице. Тогава Патрик забелязва чернокожия чистач, който е видял всичко, спотаен в далечния тъмен ъгъл, чистачът изпуска парцала до кофата в краката си и вдига ръце, Патрик го застрелва право между очите, поток кръв шурва по лицето му, тилът му избухва отзад със смес от натрошена кост, кръв и мозък и отчупва парченце мрамор от облицовката на стената, силата на удара залепва чистача за стената, Патрик се втурва през улицата към осветената сграда, в която е новият му кабинет, влиза със спокойна походка...
...кимва на Гъс, "нашия нов нощен пазач", разписва се в книгата и се качва в асансьора, нагоре, все по-високо, към тъмнината на неговия етаж, накрая спокойствието се връща. На сигурно място в анонимността на новия ми кабинет, с все още треперещи ръце вземам безжичния телефон, преглеждам тефтерчето си за телефонни номера и уморените ми очи попадат на номера на Харолд Карнс, набирам седемте цифри бавно, на всяка си поемам дълбоко дъх, решавам да призная открито всичко, което е било досега, собственото си малоумие, но Харолд го няма, по работа е в Лондон, оставям му съобщение, в което си признавам всичко, без изключение, трийсет, четирийсет, сто убийства, и докато разговарям с телефонния секретар на Харолд, се появява хеликоптер с прожектор, лети ниско над реката, зад него светкавица раздира небето, насочва се към сградата, в която влязох по грешка, и се снишава, за да кацне на покрива ѝ, долу входът е обграден от полицейски коли и две линейки, от хеликоптера скачат полицаи от специалните части, около половин дузина, въоръжени мъже влизат през капандурата на покрива, навсякъде сякаш блестят премигващи сигнални светлини и наблюдавам всичко това с телефон в ръката, сгърчен ни бюрото си; без да знам защо, хлипам в ухото на телефонния секретар на Харолд: "Оставих я на един паркинг... при "Дънкин Донътс"... близо до центъра...", това продължава десет минути, накрая заключавам: "Изобщо, много гадно копеле съм" – и затварям, но набирам пак телефона му и чувам непрекъснато писукане, което доказва, че съобщението ми наистина е записано, оставям второ: "Слушай, пак съм аз, Бейтмън, ако се върнеш утре, да знаеш, че може да се появя вечерта в "При да Умберто", така че отваряй си очите", и тогава слънцето, огнена планета, започва бавно да се издига над Манхатън, още един и изгрев и скоро нощта се превръща в ден толкова бързо, че прилича на оптическа измама...