Американски психар

– Патрик, адски си мил...

Ухилен, кимвам на келнера и му правя знак с ръка да се  оттегли, когато се опитва да остави лъжица и на мен.

– Ти няма ли да го опиташ? – пита ме Ивлин загрижено.

Цялата се е надвесила над опиканото сапунче, покрито с шоколад, и изгаря от нетърпение. – Обожавам "Годива".

– Не мога повече – пъшкам. – Уф, вечерята... ме изду.

Тя се навежда още по-ниско, подушва кафявия овал и след като усеща някакъв аромат (вероятно дезинфектант),слисано ме пита: – Сигурен ли си?

– Да, скъпа. Изяж го цялото сама. И без това не е много.

Тя поема първата хапка, дъвче послушно и с явно отвращение, после преглъща. Потръпва цялата, изкривява лицето си в гримаса, но се опитва да се усмихне при втората хапка.

– Как е? – питам и пак я подканям. – Изяж го де. Не е отровно.

Със сбръчкано от неудоволствие лице тя все пак успява някак да замаже неприятното изживяване.

– Какво има? – питам ухилен.

– Много е... – Маска на агония покрива лицето ѝ, тя потреперва и започва да кашля. – Много е ментово.

Насилва се все пак да изрази одобрение с усмивка, което в момента е истинско мъчение за нея. Пресяга се за моята чаша с вода и я изпива на един дъх в желанието да се отърве по-бързо от лошия вкус в устата. Щом забелязва колко съм угрижен, пак се насилва да се усмихне, този път виновно.

– Просто... – Тя пак потръпва. – Просто ментата му много.

На мен тя ми прилича на голяма черна мравка – голяма черна мравка, издокарана в оригинален "Кристиан Лакроа", която яде опикано сапунче, и ми иде да се разсмея, но се сдържам, за да не я стресна. Не искам да заподозре нещо и да не изяде целия "десерт". Но тя не може повече и след втората хапка заявява, че е преяла, и отблъсва чинията настрани. И в този момент започвам да се чувствам странно. Изпитах огромно удоволствие да гледам как яде тази гадория, но и се натъжих, защото се сетих, че колкото и забавно да бе, докато тя ядеше нещо, върху което аз и още безброй други мъже са пикали, накрая неудоволствието, изпитано от нея, всъщност бе за моя сметка – неубедително оправдание за прекараните с нея три часа. Челюстите ми се стягат, отпускат, стягат,отпускат, съвсем неволно. Отнякъде долита музика, но аз не мога да я чуя добре. Пресипнала, Ивлин моли келнера ди ѝ купи няколко дъвки от корейската бакалница на ъгъла.

После, както обикновено, вечерята достига кризисния момент, в който Ивлин заявява:

– Искам сериозна връзка.

Вечерта вече съвсем се скапа, така че тази забележка  нито ми разваля повече настроението, нито ме заварва неподготвен, но абсурдността на положението, в което се намираме, ме задавя, побутвам чашата си с вода обратно към Ивлин и давам знак на келнера да прибере опиканото сапунче. Търпението ми за тази вечер се изпарява с отнасянето на "пикантния" десерт. За пръв път забелязвам, че през последните две години тя ме е гледала не с възхита, а с нещо като ненаситен глад. Накрая ѝ донасят чаша за вода и бутилка "Евиан", поръчани, без да забележа.

– Виж, Ивлин, мисля, че... – започвам, запъвам се, продължавам: – ...мисля, че загубихме досег.

– Защо? Какво не е наред?

Тя маха на една двойка (Лоурънс Монтгомъри и Джина Уебстър, струва ми се) и от отсрещната страна на ресторанта жената вдига за поздрав ръка, на която има гривна. Ивлин кима одобрително.

– Моята... моята необходимост да... убивам непрекъснато не може да бъде преодоляна – обяснявам ѝ, като внимателно преценявам всяка дума. – Просто... не мога по друг начин да изразя блокираните си... нужди.

Направо съм изненадан колко много ме разчувства това признание, то ме сломи и главата ми се замая. Както обикновено, Ивлин пропуска да чуе най-важното от това, което ѝ говоря, и се чудя колко ли време ще ми трябва, за да се отърва окончателно от нея.

– Трябва да поговорим – казвам едва чуто.

– Патрик, ако пак ще ми обясняваш защо трябва да си сложа силиконови подплънки в гърдите, да знаеш, че ще си тръгна веднага – предупреждава ме тя.

Размишлявам известно време върху това, после ѝ съобщавам:

 – Свърши, Ивлин. Всичко свърши.

– Брей, много чувствителен си бил.

Тя прави знак на келнера да ѝ донесе още вода.

– Говоря сериозно. – Гласът ми е съвсем тих. – Всичко отиде на майната си. Нашата свърши. И това не е майтап.

Тя отново ме поглежда и за миг си помислям, че може би най-после някой разбира всъщност какво искам да кажа, но тя побърза да ме опровергае.

– Хайде да не човъркаме тази тема, а? Съжалявам, ако съм казала нещо не на място. Сега ще пием ли кафе?

Пак дава знак на келнера да се приближи.

– За мен едно еспресо – поръчва тя. – Патрик?

– Порто – въздъхвам. – Марката е без значение.

– Бих могъл да ви покажа... – започва келнерът.

– Не, не – прекъсвам го. – Донесете от най-скъпото. А, и една бира.

– Боже мой – промърморва Ивлин, когато келнерът изчезва.

– Ходиш ли още при твоя шарлатанин?

– Патрик – предупреждава ме тя, – кого имаш предвид?

– Извинявай – въздъхвам. – Лекаря ти.

– Не.

Тя отваря чантичката си и рови за нещо в нея.

– Защо? – питам угрижен.

– Казах ти защо – отвръща тя с нежелание.

– Да, ама не помня.

– В края на един сеанс той ме попита мога ли да го вкарам с още трима души в "При Нел" същата вечер. – Тя проверява червилото на устните си в огледалцето на капака на на пудриерата. – Защо питаш?

– Защото мисля, че имаш нужда от подобна терапия – отговарям колебливо, но съвсем искрено. – Смятам, че си емоционално нестабилна.

– Ти си закачил портрет на Оливър Норт в жилището  си, а смяташ мен за емоционално нестабилна, така ли? – пита тя и търси още нещо в чантичката си.

– Да, Ивлин. Ти си емоционално нестабилната.

– Преувеличаваш. Преувеличаваш – заявява тя и бърника още по-нервно в чантичката, без да ме поглежда.

Въздъхвам и продължавам с печален тон:

– Нямам намерение да насилвам нещата, но...

– Изменяш на себе си, Патрик – отбелязва тя.

– Ивлин! На това трябва да се сложи край – въздъхвам, загледан в салфетката си. – На двайсет и седем години съм и не желая да се обвързвам с нищо сериозно.

– Скъпи?

– Не ме наричай така! – срязвам я.

– Как? Скъпи ли? – пита тя.

– Да – сопвам ѝ се.

– А как искаш да те наричам? – възмущава се тя. – Господин началник ли? – едва се сдържа да не се разсмее.

– Глупости.

– Не, наистина, Патрик. Как искаш да те наричам?

"Крал, мисля си. Крал, Ивлин. Искам да ми викаш кралю." Но казвам съвсем друго:

– Ивлин, не желая да ми викаш никак. И мисля, че не трябва повече да се виждаме.

– Но твоите приятели са и мои приятели. А моите приятели са и твои. Това просто е неосъществимо – обяснява тя, загледана в устата ми. – Имаш нещо ситничко на върха на устната. Избърши се със салфетката.

Съвсем отчаян, избърсвам устата си.

– Слушай, знам, че твоите приятели са и мои приятели, и обратното. Помислил съм за това. – Поемам дълбоко дъх, преди да добавя: – Запази ги всичките за себе си.

Най-после тя ме поглежда съвсем объркана и промърморва:

– Говориш наистина сериозно, нали?

– Да. Наистина.

– Но... какво ще стане с нас? С миналото ни?

– Миналото не го е имало. Било е само сън. Не го споменавай, и толкоз.

Тя подозрително присвива очи.

– Да нямаш нещо против мен, Патрик?

Строгото ѝ лице се озарява мигновено от очакване, може би и от надежда.

– Ивлин – въздъхвам. – Съжалявам. Но просто... ти не означаваш толкова много... за мен.

– Добре, кой тогава? – гневно и настойчиво пита тя, като набляга на всяка сричка. – Кой означава много за теб, Патрик? Коя искаш да имаш? Шер ли?

– Шер ли? – повтарям въпроса объркан. – Шер? За какво говориш? Добре, забрави за това. Да приключваме. Имам нужда от редовен секс. Трябва да се развличам.