Американски психар

Издърпвам синкаво черво, все още свързано с тялото, и го тъпча в устата си до задушаване, усещам влажните му стени в устата си и гадната смрад на пълнежа в него.

След близо час ровичкане откривам гръбначния ѝ стълб и решавам да го изпратя по пощата, така както си е непочистен, увит във фолио, на Лиона Хелмсли. Искам да пия от кръвта на това момиче, сякаш е шампанско, и завирам главата си в онова, което е останало от стомаха му, но порязвам челюстта си в счупено ребро. Огромният нов телевизор в една от стаите е включен и след "Шоуто на Пати Уинтърс" започва състезанието "Колело на щастието", ръкоплясканията в студиото след обръщането на всяка буква изглеждат нереални. С окървавена ръка разхлабвам възела на вратовръзката си, която все още не съм свалил, и си поемам дълбоко дъх. Това е моята действителност. Всичко друго извън нея е като филм, който някога съм гледал.

В кухнята се опитвам да приготвя питка от месото на момичето, но се оказва много туткава работа и вместо това прекарвам следобеда в размазване на останките ѝ по стените и в дъвчене на парчета кожа от тялото ѝ. После си давам почивка и гледам на видеозапис "Мърфи Браун", новото предаване на Си Би Ес. Когато свършва, изпивам голяма чаша уиски "Джей енд Би" и се връщам в кухнята. Главата в микровълновата фурна е вече съвсем черна и обезкосмена, поставям я в калаена тенджера на котлона, та да сваря месото, което не съм успял да смъкна от нея. Леко и бързо напъхвам тялото в найлонова торба за отпадъци и решавам да приготвя някакъв колбас от онова, което е останало.

Тонколоните дънят компактдиск на Ричард Маркс, и на кухненската маса стои торбичка от "Забар" с чесън и подправки. Докато меля кости, мазнини и месо на кайма и въпреки че от време на време мозъкът ми осъзнава колко неприемливи са някои от нещата, които върша, просто си припомням, че това нещо, това момиче, това месо е нищо, боклук, и с още едно хапче ксанакс, който пия вече на половин час, тази мисъл веднага ме успокоява и дори си тананикам мелодия от едно шоу, което съм гледал като дете – "Джетсънови", "Шуби Ду" или може би "Зигмунд и морските чудовища". Помня песента, мелодията, дори тоналността, в която се пее, но не и от кое представление е. Тази неразрешима загадка отстъпва място на други въпроси от всякакъв род, като например: "Ще лежа ли някога в затвора за това?" и "Дали въпросното момиче е имало доверчиво сърце?". Миризмата на месо и кръв излиза през абсорбатора-климатик и вече не я усещам. По-късно зловещата ми радост помръква и започвам да плача за себе си. Неспособен да намеря утеха в нищо, крещи през сълзи:

– Искам само да бъда обичан...

Псувам земята и всичко, на което са ме учили: принципи, стремления, предпочитания, поуки, компромиси, знания, молитви – все неща погрешни, без крайна цел. Всичко се свеждаше до едно: умри или се приспособи. Представям си собственото си равнодушно лице и безплътния глас, идващ от устата му:

– В ужасни времена живеем...

По човешкия колбас вече щъкат личинки, дълги лиги се точат от устата ми и капят върху тях и все още не мога да кажа дали изобщо готвя правилно, защото плача неудържимо, а и никога досега не бях вършил подобно нещо.

"Узи" в спортния клуб

Чувствам се добре в безлунната нощ насред пустата съблекалня в "Ексклузив" след два часа усилена работа над тялото си. Автоматът в шкафчето ми е "Узи", който ми струва седемстотин долара, и въпреки че в куфарчето си "Ботега Венета" нося и "Ругер Мини" за четиристотин шейсет и девет долара, предпочитана от повечето ловци, нещо не ми харесва видът ѝ; в "Узи" има нещо по-мъжествено, по-драматично и това ме възбужда. Седя си тук със слушалките на уокмена на ушите, с черни колоездачни шорти за двеста долара, под въздействието на валиума, и изкушен се взирам в тъмнината на съблекалнята. Изнасилването и последвалото убийство на студентка от Нюйоркския университет снощи недалеч от общежитието ѝ се оказа невероятно удовлетворително, независимо от неподходящия момент и отклоненията от процедурата. Въпреки че съм неподготвен за промяната в настроението си, потъвам в размисъл и оставям оръжието, което е за мен символ на реда, обратно в шкафчето – ще чака да бъде използвано друг път. Трябва да връщам видеокасети,да изтегля пари от някой банкомат и да отида на вечеря в "150 Устър", където успях да си запазя маса след толкова много усилия.

Преследване в Манхатън

Във вторник вечерта съм на доста безлична, предълга вечеря в "Боули" и когато заявявам пред цялата маса "Слушайте, пичове, животът ми е истински ад", никой не ми обръща внимание и компанията (включваща Ричард Пери, Едуард Лампърт, Джон Констабъл, Крейг Макдърмот, Джим Крамър и Лукас Танър) продължава да спори за пренасочване на фондове, кои акции изглеждат най-перспективни за следващото десетилетие, за мацки, недвижимо имущество, злато, защо дългосрочните облигации сега са много опасни, кои са модните яки, за портфейли, как по-ефективно да се използва енергията, за нови физически упражнения, за "Столичная", за това как се впечатляват важни клечки, за живота въобще... Тук, в "Боули", май не мога да се контролирам – в едно помещение са събрани толкова много жертви, напоследък просто ги забелязвам навсякъде: на служебни заседания, в нощни клубове и ресторанти, в такситата и асансьорите, на опашка пред банкоматите и пред рафтовете с порнокасети, във "Вкуснотиите на Дейвис" и по Си Ен Ен, навсякъде, и всички си приличат по това, че са плячка. По време на вечерята съвсем се отнасям, изпадам в някакво шеметно състояние, което ме принуждава да се извиня още преди десерта и да отида в тоалетната, където шмръквам малко кокаин, после вземам вълненото си палто "Джорджо Армани" от гардероба заедно с магнума триста петдесет и седем, показващ се почти целият от кожения кобур в джоба, и излизам навън, а "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе интервю с някакъв мъж, който запалил дъщеря си, докато раждала; на вечерята пък всички ядохме акула...

...в Трибека има мъгла, от небето всеки момент ще рукне дъжд, ресторантите са празни, след полунощ улици пустеят, потънали във фантастични сенки, единственият признак на живот е на ъгъла на улица Дуейн, където някой свири на саксофон във входа на това, което някога бе "Дуплекс", а сега е зарязано бистро, затворено от месец, младо копеле с брада и с бяла барета свири прекрасно соло на саксофон, в краката му лежи обърнат разтворен чадър с един долар и няколко дребни монети. Не мога да устоя и приближавам към него, заслушан в музиката – някаква мелодия от "Клетниците", той усеща присъствието ми, навежда се напред, затваря очи и докато вдига инструмента нагоре с отметната назад глава в уж много страстен момент на изпълнението, аз светкавично измъквам магнума от кобура и за да не събудя някого от околните жилища, навивам заглушител на дулото. Студен есенен вятър нахлува по улицата, обгръща ни и когато жертвата отваря очи и вижда пистолета, музиката изведнъж секва, мундщукът на саксофона все още е в устата му, стоя така и известно време, после му кимвам да продължи да свири и той неуверено започва. Тогава вдигам пистолета срещу лицето му и по средата на една нота натискам спусъка, но заглушителят не се задейства и в същия миг виждам огромен ален кръг зад главата му, а изстрелът ме оглушава; стъписан, с все още живи очи, той се свлича, после пада въpxy саксофона, изваждам пълнителя и го сменям с друг, натъпкан догоре, и тогава става нещо неприятно...

...защото, докато правя това, не съм забелязал патрулната полицейска кола, която се е движела след мен (защо ли, един бог знае, сигурно са раздавали актове за неправилно паркиране), и след изстрела и отзвучаването на ехото сирената на полицейския автомобил пронизва нощта изневиделица, подплашва ме, сърцето ми започва да бие лудо, отдалечавам се от гърчещото се тяло с бавна походка, отначало нехайно, ни лук ял, ни лук мирисал, но изведнъж побягвам с всичка сила, гумите на полицейската кола изсвирват зад мен и тя се втурва по петите ми, полицай с мегафон напразно ми крещи: "Стой! Хвърли оръжието!" Не им обръщам внимание и свивам наляво по Бродуей към Парка на кметството, където потъвам в една алея, полицаите стигат донякъде и спират, защото пътят се стеснява и с колата не могат да минат. В края на алеята с бясна скорост свивам по Чърч, спирам някакво  такси, скачам на предната седалка и изкрещявам на изумения шофьор, някакво младо иранско копеле: "Изчезвай веднага оттук, мърдай бе, идиот!", размахвам пистолет пред лицето му, но той изпада в паника, вдигнал е ръце и само хленчи на завален английски: "Не стреляй, моля, не убивайте, моля!" – "Мамка ти арабска, карай бе!", но той е блокирал напълно от ужас, повтаря само: "Не стреляй, не убивай ме бе, човек." – "Еби се в гъза", процеждам през зъби нетърпеливо, вдигам пистолета пред лицето му натискам спусъка, куршумът разцепва главата му на две като тъмночервена диня и парчета от нея се пръсват във всички посоки, полепват по предното стъкло, пресягам се през него и отварям вратата, избутвам трупа навън, затръшвам вратата и подкарвам...