Американски психар

Плъхът се блъска бясно в стените на стъклената клетки, докато го пренасям от кухнята в хола. Отказваше да яде онова, което остана от другия плъх, дето му го купих да си  играе с него, а сега е мъртъв и се разлага в единия крий на клетката. (През последните пет дни нарочно не съм го хранил.) Оставям стъклената кутия на пода до момичето и навярно от миризмата на сиренето плъхът сякаш побеснява – бяга в кръг, скимти, опитва се да прехвърли тялото си през ръба, но е твърде омаломощен от глад. Не се налага да го насочвам и закачалката за дрехи, която бях приготвил за тази цел, остава неизползвана. Тя още е в съзнание, когато животното лесно се шмугва в тръбата и постепенно тялото му – разтърсвано от трескавото ядене напълно изчезва вътре. Отвън остава само опашката му. Измъквам тръбата от момичето и плъхът остава в капан. Много скоро се скрива и опашката му. Писъците на момичето са неописуеми.

Още отсега мога да кажа, че това ще е изключително ненужна и безсмислена смърт, но аз съм свикнал с ужаса. Дори когато е в най-чист вид, както сега, той не ме притеснява, нито ме разстройва. Не изпитвам скръб и за да покажа това на самия себе си, наблюдавам минута-две как плъхът шета из вътрешностите ѝ. Уверявам се, че тя все още е в съзнание – главата ѝ се тресе от болка, очите ѝ ще изскочат от ужас, вземам електрически трион и само след секунди разрязвам с него момичето на две. Ревящите му зъби минават през кожата, мускулите, ставите и костите толкова бързо, че тя остава жива достатъчно дълго време, за да види как отделям краката от тялото ѝ и ги вдигам пред очите си като трофеи, от които тече кръв. Очите ѝ остават отворени още минута, отчаяни и блуждаещи, после се затварят, а преди да умре, ръгвам в носа ѝ нож острието му излиза чак през кожата на челото, накрая отрязвам костта на брадичката. Останала е само половин уста и я чукам веднъж, втори, трети път. Без да ме интересува жива ли е или мъртва, най-после пускам в действие пръстите си и изчовърквам очите ѝ. Плъхът се показва навън с главата напред (чудно как се е обърнал вътре) и също е целият в кръв (освен това трионът е отрязал половината му опашка), давам му допълнително сирене, но когато го изяжда, решавам, че му е време да умре, и го убивам, като го стъпквам с крака. По-късно едното бедро на момичето се озовава във фурната, пече се. Кристалният пепелник "Стюбен" е пълен със снопчета косми от слабините ѝ, които запалвам. Изгарят много бързо.

Друг нов ресторант

За известно време съм способен да бъда поне наполовина весел и мога да излизам навън, затова приемам поканата на Ивлин за вечеря през първата седмица на ноември в "Люк" – нов и супершикозен китайски ресторант, в който (много странно) предлагат и креолска кухня. Масата ни е добра (направих резервацията от името на Уинтъргрийн – стар номер, но върши работа) и се чувствам уталожен, спокоен, въпреки че седналата срещу мен Ивлин ми разправя за някакво огромно яйце "Фаберже", което видяла да се търкаля из фоайето на "Пиер", или някаква подобна тъпотия. Служебният банкет по случай Вси светии се състоя миналата седмица и аз отидох, маскиран като масов убиец, което личеше от табелката на гърба ми, на която пишеше: МАСОВ УБИЕЦ (надписът бе далеч по-безобиден от онзи, който бях подготвил по-рано – УБИЕЦ КРЪВОПИЕЦ), а под тези две думи с кръв бях написал "Да, това съм аз". Костюмът ми бе целият в петна кръв, някои от които фалшиви, а повечето – истински. В едната си ръка стисках кичур от косата на Виктория Бел, а до бутониерата си (с малка бяла роза) бях закачил истинско кокалче от пръст, почистено от плътта след сваряване. Въпреки че по-добър от моя костюм нямаше, първата награда в конкурса бе дадена на Крейг Макдърмот. Той се появи, предрешен като Иван Боески^[27], което ми се стори малко нечестно, защото много хора си мислеха, че миналата година съм бил маскиран като Майкъл Милкен^[28]. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за аборти в домашни условия.

Първите пет минути на масата минават нормални, после пристигат питиетата и аз инстинктивно посягам към чашата, но се свивам всеки път, когато Ивлин заговори. Забелязвам, че тази вечер тук е Сол Стайнбърг, ала не  казвам на Ивлин.

– Да вдигнем ли тост? – предлагам.

– О? Че за какво? – измънква тя без особен ентусиазъм и проточва врат, за да огледа по-добре чистия, бял и полуосветен ресторант.

– За свободата? – питам уморено.

Но тя не ме слуша, защото някакъв английски копелдак облечен във вълнен костюм, с жилетка, памучна риза, кожени обувки и копринена вратовръзка – всичко от "Гарик Андерсън", когото Ивлин, след едно скарване с мен в "О Бар", посочи и нарече "страхотен мъж", а аз го определих като "джудже", приближава до нашата маса и започва открито да флиртува с нея. Направо ми призлява при мисълта, че тя навярно иска да ме накара да я ревнувам от този дървеняк, ала накрая аз се смях последен, когато той я попита дали все още работи в "онази художествена галерия на Първо авеню", а Ивлин, явно засегната, с посърнало лице му заобяснява, че се е припознал, и след няколко неловки извинения онзи се разкара. Тя се нацупва, отваря менюто и веднага сменя темата на разговора, без да ме поглежда.

– Абе какви са тия тениски, които виждам навсякъде? – пита ме тя. – Носят ги из целия град. Виждал ли си ги? С надпис: "Перуката значи смърт". Тия хора да не са про въртели от жегата? Или аз нещо не съм разбрала? За какво говорехме?

– Не, не си видяла добре. На тях пише: "Науката значи смърт" – въздъхвам и затварям очи. – Само ти можеш ди сбъркаш "перука" с "наука".

Докато говоря, без изобщо да мисля какво казвам, махвам с ръка на един по-възрастен мъж на бара, чието лице е в сянка, познавам го всъщност само по физиономия, но въпреки това той вдига към мен чашата си с шампанско и ми се усмихва, което ме успокоява.

– Кой е този? – чувам гласа на Ивлин.

– Един приятел.

– Не го познавам. От "Пи енд Пи" ли е?

– Няма значение – въздъхвам.

– Но кой е той, Патрик? – упорства тя, любопитството ѝ е раздразнено повече от нежеланието ми да отговоря, отколкото от това, че не знае името на човека.

– Защо питаш?

– Кой е де? Кажи ми.

– Приятел – процеждам през зъби.

– Патрик, как се казва? Не беше ли у нас на коледния ми купон?

– Не, не е бил – отвръщам, а пръстите ми барабанят по масата.

– Той не е ли... Майкъл Джей Фокс? – поглежда ме тя косо. – Онзи, актьорът?

– Едва ли. – Това вече ме изнервя. – Щом искаш толкова да знаеш, името му е Джордж Левантер^[29] и не играе главната роля в "Тайната на успеха ми"^[30].

О, колко интересно! – заключава тя и отново забива поглед в менюто. – Та за какво говорехме?

Напрягам паметта си.

– Май за жегата. Не знам – въздъхвам. – Ти си гукаше с онова, "джудже".

– Патрик, Иън не е нисък.

– Да, Ивлин, той е необикновено нисък. Сигурна ли си дали пък той не беше на коледния ти купон – тук снижавам глас – и не разнасяше ордьоври?

– Престани да наричаш Иън, джудже". – Тя оправя салфетката върху скута си. – Да знаеш, че няма да търпя това – добавя шепнешком, без да ме поглежда.

Не мога да сдържа кикота си.

– Хич не е за смях, Патрик.

Да, ама нещо много набързо го отпрати – напомням ѝ.

– А ти какво очакваше, да съм поласкана ли?

В гласа ѝ има горчивина.

– Слушай, скъпа, опитвам се да разговаряме като  хора, но ти правиш всичко възможно да провалиш yсилията ми.

– Добре, престани – отвръща тя пренебрежително. Уу, я виж, Робърт Фаръл.

След като му махва с ръка, тя тайно ми го показва и наистина Боб Фаръл, когото всички харесват, е седнал на маса в северната част на ресторанта до прозореца, което вътрешно ме подлудява.