Американски психар

– Но резервацията ни я натресе твоят Хамлин! – изкрещявам.

– Там ли е запазил маса?

Става ѝ забавно.

– Преди сто години!

– Слушай, трябва да се дооблека.

– Пука ми жилетката!

– Е, не се стягай чак толкова де! – съветва ме тя и затваря.

Пак превключвам линиите.

– Бейтмън, знам, че може да ти прозвучи абсурдно – уведомява ме Макдърмот, – ама работата става ялова.

– Не съм навит за "Мексиканеца" – заявява Ван Патън.

– Чакайте бе, какъв "Мексиканец"? – обаждам се. – Не говорехме ли за "Бар Зевс"? Или съвсем съм превъртял?

– Не си бе, кретен такъв – успокоява ме Макдърмот. – Не можахме да се уредим в "Бар Зевс". Затова сме в"Кактус". В девет.

– Ама не ми се ходи в "Мексиканеца" – опява Ван Патън.

– Но ти запази маса там, нали? – заяжда го Макдърмот.

– И на мен не ми се ходи там – добавям. – Защо точно в "Мексиканеца"?

– Абе то не е мексиканският "Мексиканец" – обяснява Макдърмот. – Сега е напълно подновен, пак си има южняшка кухня. Горе-долу същата работа. Чакайте така. Търсят ме.

Той изключва, на линията оставаме двамата с Ван Патън.

– Бейтмън – признава си той, – еуфорията ми бързо се   изпарява.

– За какво говориш?

Всъщност се чудя къде определих среща на Жанет и  Ивлин.

– Дай да променим мястото – предлага ми той.

– Къде?

– В "1969" – изкушава ме той. – Мммм? Какво ще кажеш.

– Там бих отишъл с удоволствие – признавам си.

– Какво да правим? – пита той.

– Обади се веднага да запазиш маса. Незабавно.

– Окей. За колко души? Трима? Петима?

– Петима-шестима.

– Добре, чакай.

Тъкмо се изключва, и се включва Макдърмот.

– Къде е Ван Патън? – пита той.

– Отиде човекът да пусне една вода – отвръщам му.

– Защо не искаш да ходиш в "Кактус"?

– Защото ме е обхванал екзистенциален страх – пързалям го.

– И смяташ това за достатъчна причина? – чуди се той – за мен не е.

– Ало? – включва се отново Ван Патън. – Бейтмън?

– Е? – питам го. – И Макдърмот се появи.

– Показаха ни среден пръст, Хосе.

– Да им го начукам отзад!

– Какво става бе? – пита Макдърмот.

– Е, пичове, ще ядем ли мексикански специалитети, или не? – интересува се Ван Патън.

– Аз съм почти навит – признава си Макдърмот.

– Бейтмън? – пита ме Ван Патън.

– Допи ми се бира, но предпочитам да не е мексиканска.

– Мамка му – ругае Макдърмот. – Пак ме търсят. Чашите.

Изключва се. Ако не се лъжа, часът е вече осем и половина.

Минава около час. Ние все още обсъждаме. Отменихме резервацията в "Кактус" и сигурно вече са я дали на друг. В объркването си се обадих да отменя резервация в "Бар Зевс", каквато всъщност не сме правили. Жанет е излязла и не мога да я открия в дома ѝ. На всичкото отгоре не се сещам къде тупнах среща на Ивлин. Ван Патън, който междувременно вече гаврътна две водки "Абсолют", ме подпитва за детектива Кимбол, за какво сме разговаряли с него. Единственото, което се сещам, е, че сме си бъбрили как хората ей така пропадат в цепнатини и изчезват.

– Ти приказва ли с него? – питам го.

– Да, да.

– Каза ли ти какво е станало с Оуен?

– Ами изчезнал. Ей така. Пфу, и го няма. – Чувам, че отваря хладилника. – Някакъв инцидент или нещо такова. Никой нищо не знае. Властите също са в неведение.

– Да – промърморвам. – Много съм притеснен от това.

– Абе, Оуен беше малко... не знам.

Чувам как си отваря бира.

– Какво друго му каза?

– А, нищо особено – въздъхва той. – Че носи жълти и кафяви вратовръзки. Че обядва в "21". Че всъщност не е арбитражьор, както разправяше Тимбъл, а оператор на сливания. Такива неща.

– Друго каза ли му?

– Чакай да си помисля. А, че не носи тиранти. Само колани. Че се е отказал от кокаина. Че е бираджия. И ти ги шиеш тия работи, Бейтмън.

– Той беше кретен. А сега е в Лондон.

– Мамка му! Компетентността май не е на мода –  възмущава се той.

Включва се Макдърмот:

– Окей. Та значи къде отиваме?

– Колко е часът? – пита Ван Патън.

– Девет и половина – отговаряме му в хор.

– Чакай бе, какво стана с "1969"? – питам Ван Патън.

– Какво да стане? – чуди се Макдърмот.

– Ами не си спомням.

– Абе нали ти казах, не приемат резервации – напомня ми Ван Патън.

– Можем ли да се върнем в "1500"? – питам.

– Вече е затворен! – изкрещява Макдърмот. – Кухнята не работи, ресторантът е затворен. Край. Трябва да ходим в "Кактус"

Мълчание.

– Ало? Ало? Тук ли сте бе, пичове?

– Да, и си носим топките.

Разсмивам се.

– Много ви е смешно, ама... – предупреждава ни Макдърмот.

– О, така ли? Какво ще ни направиш? – дразня го.

– Пичове, просто се изнервям, когато не можем да си  запазим маса преди, ъъъ, полунощ.

– Сигурен ли си за "1500"? – питам го. – Не ми се вярва толкова рано да пускат кепенците.

– О, не, те вас ще чакат! – изкрещява Макдърмот. – Забравете за там! Защо ли, ще попитате? Ами защото вече е затворено. Затова. Защото не приемат повече резервации. Схващате ли, или още трябва да ви повтарям?

– Добре де, не се впрягай толкова – успокоява го Ван Патън. – Ще отидем в "Кактус" и... толкова.

– Имаме запазена маса там отпреди десет, не, отпреди петнайсет минути – обявява Макдърмот.

– Да, ама мисля, че я отказах – обаждам се и глътвам още един ксанакс.

– Аз я ангажирах отново – признава си Макдърмот.

– Без тебе сме за никъде – хваля го.

– В десет съм там – твърди Макдърмот.

– Като мина през автомата за пари, някъде за петнайсетина минути ще стигна – добавя Ван Патън бавно, сякаш изчислява минутите.

– Някой от вас сеща ли се, че Жанет и Ивлин ще ни търсят в "Бар Зевс", където ни показаха среден пръст? Май сте забравили, а? – питам ги.

– Ама "Бар Зевс" е затворен, а на всичкото отгоре отменихме там резервация, която не бяхме правили – припомня ми Макдърмот и едва сдържа гнева си.

– Да, ама май казах на Жанет и на Ивлин да идат там.

Изтъръпвам, ужасен от това, което може да се случи.

След известно мълчание Макдърмот ме предупреждава:

– Абе ти май си търсиш белята?

– А, търсят ме – извиквам. – Е, сега вече се усрахме. Колко е часът? Ужас, търсят ме.

– Сигурно е някоя от двете – радостно възкликва Ван Патън.

– Изчакайте – смутолевям.

– Късмет – пожелава ми Ван Патън, преди да изключа.

– Ало? – опипвам почвата. – Свързахте се с дома на...

– Аз съм! – изкрещява Ивлин, шумът почти я заглушава.

– О, здрасти – отговарям нехайно. – Какво става?

– Ще ти кажа аз какво става. Защо си още у дома?

– Откъде се обаждаш? – питам добронамерено.

– От "Кактус" – изсъсква тя.

– Какво правиш там?

– Каза ми че ще се срещнем тук, това правя. Пазя ти проклетата маса.

– О, страшно съжалявам. Забравих да ти кажа.

– Какво забрави да ми кажеш?

– Че няма... – преглъщам тежко и затварям очи – да ходим там.

– Добре, а коя, по дяволите, е Жанет?

– O, сигурно се забавлявате двечките – избягвам въпроса ѝ.

– Не, не се забавляваме.

– Защо? – питам. – Скоро... и ние ще дойдем.

– Защото всичко това ми се струва... не знам... някак нередно! – вика тя.

– Слушай, ще ти звънна след малко.

Приготвям се уж да запиша номера на телефона.

– Няма да можеш – отбелязва тя нервно и глухо.

– Защо? Стачката на телефонистите свърши – опитвам се да се пошегувам.

– Защото зад мен е Жанет и чака да освободя телефона за да се обади – обяснява ми Ивлин.

Мълча доста време.

– Патрик?

– Ивлин, не се притеснявай. Тръгвам незабавно. След малко всички ще сме там. Обещавам.