Американски психар

– Не съвсем, Хамлин. Прекалено са спортни. Не се връзват с официалното облекло. Можеш да ги носиш с всекидневни костюми. А сега казвай какво ще правим.

–  Бейтмън, благодаря ти.

– За Луис и дума не може да става – заявявам му. – А ти си добре дошъл.

– Няма проблеми. Тексасецът и без това няма да се яви.

– Защо?

– Абе нали знаеш, различни стилове. "Ади сички да идим в "Сий Бий Джий Бийс", щото там имало джиджи-биджи." Такива ми ти работи – обяснява Хамлин. – Тексасецът остава за понеделник. Взе ми се здравето, докато си пренаглася претоварената програма. Болен баща. Горски пожар. Извинение.

– Как стоят тогава работите с Луис? – питам подозрително.

– Днес той ще вечеря с тексасеца, което ми спестява куп неприятности. Аз ще се видя с него в понеделник в "Смит енд Воленски". Така че всичко е окей – заключава той, доволен от себе си.

– Чакай – включва се Макдърмот. – Означава ли това, че Кортни няма да дойде?

– Слушайте, вече сме изгубили или всеки момент ще изгубим резервацията в "1500" – предупреждавам ги. – Ти си бил снощи там, Хамлин, как беше?

– Ами горе-долу приемливо карпачо. Сорбетата не са лоши. Но дайте да идем другаде, а после да потърсим, ъъъ, съвършеното тяло. Господа, готови ли сте?

– Не е лошо – отговарям, учуден, че на Хамлин може да му дойде такава идея. – Но какво ще каже Синди за това?

– Синди е на някаква благотворителна изгъзица в "Плаза", нещо...

– В "Тръмп Плаза" ли? – прекъсвам го и най-после успявам да отворя бутилката "Перие".

– Да бе, там. За някакви дървета. Ще събират пари за някакви дървета ли, за храсти ли, не разбрах точно. Направо ме разби, като ми каза.

– Добре де, тогава къде? – пита Макдърмот.

– Кой ще отмени резервацията в "1500"? – любопитствам.

– Ти – отвръща Макдърмот.

– О, Макдърмот – изпъшквам. – Това си е твое задължение.

– Чакайте – обажда се Хамлин. – Дайте първо да решим къде да идем.

– Мнозинство! – намесва се парламентьорът Макдърмот.

– Абсолютно съм против да е някъде извън Горен Уест или Горен Ийст Сайд – заявявам твърдо.

– "При Белини"? – предлага Хамлин.

– Не. Там не можем да пушим пури – отговаряме едновременно с Магдърмот.

– Отпада – отбелязва Хамлин.

"Гандаго" е следващото му предложение.

– Може, може – мърморя си. – Там похапва Тръмп.

– "Бар Зевс" – подхвърля някой от тях.

– Дайте бързо да запазим маса – отвръща другият.

– Чакайте – възпирам го. – Мисля.

– Бейтмън... –  предупреждава ме Хамлин

– Премислям идеята – успокоявам го.

– Бейтмън, осъзнай се...

– Чакай де. Остави ме поне минутка да помисля спокойно.

– Уф, писнаха ми вашите претенции – оплаква се Макдърмот.

– Абе защо не зарежем тая работа. Вместо това да вземем да натупаме някои японци, а после да потърсим нещо за изчукване – предлага Хамлин.

– И това не е лоша идея – подкрепям го. – Жестока комбинация.

– А ти какво искаш да правиш, Бейтмън? – пита Макдърмот.

Замислен върху този въпрос, отнесен на хиляди мили от тук, му отговарям:

– Ще ми се...

– Да? ... – тръпнат и двамата в очакване.

– Ще ми се... да пръсна някоя женска физиономия с голяма, тежка тухла.

– Освен това – изпъшква Хамлин нетърпеливо.

– Окей, съгласен съм – казвам накрая. – "Бар Зевс".

– Сигурен ли си? Така ли се разбираме? "Бар Зевс"? – обобщава Хамлин с надежда.

– Пичове, вече съм напълно изтощен, за да се занимавам с това – признава си Макдърмот. – "Бар Зевс", добре,стига да е окончателно.

 – Спокойно бе – казва Хамлин. – Аз ще се обадя да запазя маса.

Той се изключва и ни оставя с Макдърмот да чакаме на слушалките. Минава доста време, преди някой от нас да проговори.

– Абе, знаеш ли – обаждам се, – сигурно няма да ни се отвори парашутът за там.

– Тогава да опитаме в "Ем Кей", а? На тексасеца може да му хареса.

– Абе, Макдърмот, нали тексасецът няма да идва – напомням му.

– И без това не мога да отида в "Ем Кей" – изтърсва той, без да обясни защо.

– Не искам и да чувам за там. Чакаме още две минути да се обади Хамлин.

– Айде бе, какво направи този човек? – питам се на глас и в този момент прещракване ми показва, че някой ме търси по същата линия. Макдърмот също го чува и пита:

– Ще се обадиш ли?

– Чудя се.

Второ прещракване. Простенвам c досада и казвам на Макдърмот да не се изключва. Обажда се Жанет. По гласа ѝ личи, че е уморена и тъжна. Не ми се прехвърля на другата линия, затова я питам какво е правила снощи.

– След като трябваше да се срещнем ли? – пита тя укорително.

– Ъъ, да – отговарям след известно колебание.

– Завършихме в "Палейдиъм", който беше абсолютно празен. Пускаха хората безплатно – въздъхва тя. Видяхме четирима-петима души, не повече.

– Познати ли?

– Не... вътре... в клуба.

Тя нарочно разчленява думите, за да разбера колко е разстроена.

– Съжалявам – казвам накрая. – Трябваше... да върна едни видеокасети... – Тя мълчи многозначително. – Знаеш  ли, щях да дойда, но...

– Не желая да говорим за това – прекъсва ме тя.  – Какво ще правиш довечера?

Мълча и се чудя какво да ѝ отговоря, накрая признавам.

– "Бар Зевс" в девет. С Макдърмот. И Хамлин. Искаш ли да се видим там?

– Не знам – въздъхва тя и без следа от плахост ме пита: – А ти искаш ли да дойда?

– Трябва ли винаги да си толкова патетична? – отговарям ѝ с въпрос.

Тя ми затваря телефона. Прехвърлям се на другата линия.

– Бетмън, Бейтмън, Бейтмън, Бейтмън – мърмори Хамлин.

– Тук съм бе. Стига си опявал.

– Още ли ще се помайваме? – пита Магдърмот. Хайде, стига вече.

– Реших да ида на голф – осведомявам ги. – Отдавна не съм похващал стик.

– Заеби тоя голф, Бейтмън – съветва ме Хамлин.  – Имаме запазена маса за девет в "Кактус"...

– И една резервация, която трябваше да отменим, ъъъ, я да видя... преди двайсет минути – напомня ни Макдърмот.

– Мамка му, Крейг! Отмени ги и двете сега – изпъшквам уморено.

– Ууу, не мога да понасям голф – обажда се Хамлин.

– Ти ги отмени – смее се Макдърмот.

– На чие име са? – питам съвсем сериозно.

След кратко мълчание Макдърмот отговаря тихичко:  –Карутърс.

С  Хамлин избухваме в смях.

– Наистина ли? – питам.

– Не можахме да се уредим за "Бар Зевс" – обяснява Хамлин. – Затова в "Кактус".

– Страхотно ще е – казвам съвсем обезсърчен. – Надявам се.

– Я се стегни – смее се Хамлин.

Нов сигнал ми показва, че пак ме търсят отвън на същата линия, и преди да съм решил дали да се обадя, или не, Хамлин решава въпроса вместо мен.

– Слушайте, пичове, ако не ви се ходи в "Кактус"...

– Чакай, търсят ме – прекъсвам го, – не се изключвайте.

Жанет рони крокодилски сълзи.

– На какво не си способен ти? – хленчи тя. – Кажи ми, има ли нещо, на което да не си способен?

– Жанет, сладурано – успокоявам я. – Чуй ме, моля те. В десет часа ще сме в "Бар Зевс". Това устройва ли те?

–  Патрик, моля те. Устройва ме. Искам само да поговорим...

– Добре де, в девет, в десет, когато кажеш. Трябва да изключа. Хамлин и Макдърмот ме чакат на другата линии.

– Окей – подсмърча тя, посъвзела се. – Ще се видим там. Наистина съжа...

Превключвам линиите. Оттатък чака само Макдърмот.

– Къде е Хамлин?

– Откачи се. Щял да ни чака в девет.

– Чудесно – промърморвам. Май се навих

– Кой беше?

– Жанет.

Чувам леко изщракване, после още едно.

– На твоя ли беше или на моя? – пита Макдърмот.

– Мисля, че е твоят.

– Задръж, не изключвай.

Чакам и кръстосвам нетърпеливо кухнята на дължина. Макдърмот пак се включва.