Американски психар

 Но той не ме слуша. Направо не мога да повярвам.

– Моля те, Патрик, моля те. Разбери, всичко съм обмислил. Напускам "Пи енд Пи", ти също можеш да напуснеш и... и... и ще се заселим в Аризона, тогава ще...

– Млъквай, Луис. – Разтърсвам го здравата. – Няма ли да млъкнеш бе?

Изправям се бързо, отупвам дрехите си и когато преценявам, че се е успокоил и мога да си тръгна, той ме сграбчва за десния глезен и увисва на него. Така го влача цели два метра към изхода, накрая съм принуден да го ритна в лицето, за да се освободя. Усмихвам се безпомощно на мъж и жена, минаващи край нас на път към щанда за чорапи. Луис умолително вдига очи към мен, на лявата му буза се заформя малка рана. Мъжът и жената ни отминават.

– Обичам те – проплаква съкрушено той. – Обичам те.

– Убеди ме, Луис – изкрещявам му. – Убеди ме най после. Хайде сега, стани.

Слава богу, на помощ му се притичва служител на магазина, разтревожен от тръшкането му по пода.

След няколко минути, когато вече напълно се е успокоил, двамата стоим вътре в "Барни", точно пред главния вход. В ръката си държи носна кърпичка, стиснал е здраво очи, под лявата му буза набъбва и потъмнява подутина. Изглежда спокоен.

– Разбираш ли, трябва само да имаш куража да погледнеш действителността в очите – съветвам го.

Съвсем изтерзан, той зяпа през въртящите се врати топлия дъжд навън, после с тъжна въздишка се обръща към мен. Аз съм забил поглед в безкрайните редици от вратовръзки, после вдигам очи към тавана.

Убиване на дете в зоопарка

Минават няколко дни. Нощем спя на интервали от по  двайсет минути. Чувствам се лишен от цел, всичко е в тъмни краски, страстта ми да убивам ту излиза на повърхността, ту потъва, появява се, изчезва и лежи полузаспала, докато обядвам кротко в "Алекс отива на къмпинг", където хапнах салата от агнешки салам с раци и зрял фасул поръсен с лимон и оцет. Облечен съм в изтъркани джинси, яке "Армани" и бяла тениска "Ком де гарсон" за сто и четирийсет долара. Обаждам се по телефона у дома, за да проверя кой ме е търсил. Връщам няколко взети под наем видеокасети. Спирам пред един банкомат. Снощи Жанет, ме попита:

– Патрик, защо носиш бръсначи в портфейла си?

В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разтоваряха за някакво момче, което се влюбило в кутия сапун.

Неспособен съм да се държа нормално във висшите обществени кръгове и затова се озовавам в зоологическата градина в Сентръл Парк, където се шляя неспокойно насам-натам. Около портала висят търговци на наркотици, а миризмата на конските фъшкии от преминаващите файтони се стеле над главите им. Върховете на небостъргачите и жилищните сгради по Пето авеню, "Тръмп Плаза" и сградата на "Ей Ти енд Ти" обграждат парка, в който се гуши зоологическата градина, и прави още по-неестествено местоположението му. Чернокож кенефчия, който мие с парцал пода на мъжката тоалетна, ме помолва да пусна водата в писоара, след като си свърша работата.

– Пусни си я сам, снежинке – озъбвам му се.

Той понечва да се приближи към мен, но острието на ножа ми го спира. Всички бюра за информация, изглежда, не работят. Някакъв слепец дъвче щрудел. На съседна пейка двама пияни педерасти се утешават взаимно. Наблизо майка кърми бебето си и това събужда нещо ужасно у мен.

Зоопаркът изглежда празен, лишен от живот. Белите мечки са изпоцапани и сякаш упоени. В мръсните води на малко изкуствено езеро плува навъсен крокодил. Тупиците гледат тъжно от стъклените си клетки. Туканите имат клюнове, остри като нож. Глупавите тюлени се гмуркат от скалите в мръсночерна вода и лаят като полудели. Пазачите ги хранят с мъртви риби. Около басейна им се събира тълпа, предимно възрастни, някои – с деца. Отпред метална  табелка предупреждава: МОНЕТИТЕ МОГАТ ДА УБИВАТ. АКО БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ, ТЕ ЗАСЯДАТ В СТОМАХА НА ЖИВОТНИТЕ И ПРЕДИЗВИКВАТ  ЯЗВИ, ИНФЕКЦИИ И СМЪРТ. НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ  В БАСЕЙНА! А какво правя аз? Хвърлям цяла шепа дребни монети в басейна, когато никой от пазачите не гледа насам. Не че мразя тюлените. Не ми харесва как хората се забавляват с тях. Очите на белия бухал са също като моите, особено когато ги разтвори по-широко. И  докато стоя там и се взирам в него над рамките на тъмните си очила, между мен и птицата преминава нещо неизказано – някакво необичайно напрежение, опасен натиск, който предизвиква, подклажда и спомага за бързото осъществяване на онова, което ще последва.

В тъмното помещение, обитавано от пингвините, е хладно за разлика от влажния въздух навън. Пингвините в аквариума се плъзгат мързеливо под водата покрай стъклените стени, пред които се е събрала тълпа посетители. Пингвините върху камъните, извън водата, изглеждат потиснати, уморени и отегчени, непрекъснато се прозяват и само от време на време някой се протяга. Фалшиви пингвински  звуци, вероятно магнетофонен запис, огласят помещението, някой е надул до краен предел озвучителната  уредба, защото има много хора. Пингвините са готини. Дори забелязвам един, който много прилича на Крейг Магдърмот.

Детенце, което едва ли има и пет години, дояжда шоколадчето си. Майката му казва да хвърли опаковки и продължава разговора си с друга жена, която държи за ръка дете на приблизително същата възраст. Всичките гледат мръсносинята вода в аквариума на пингвините. Първото дете тръгва към тъмния ъгъл на отсрещния край на  помещението, където стои кофата за боклук, зад която съм се  спотаил. То се изправя на пръсти и внимателно пуска опаковката вътре. Прошепвам му нещо. Детето ме забелязва и замръзва на място, далеч от тълпата, леко уплашено и запленено. Издържам на погледа му.

– Искаш ли... сладкишче? – питам го и бръквам в джоба си.

То кимва с малката си главица нагоре, после надолу,  бавно, но преди да може да отговори, вбесен от собствената си непредпазливост, измъквам ножа си и го наръгвам мигновено в гърлото.

Стъписано, момченцето полита назад и опира гръб на кофата за боклук, издава гъгнещи звуци като бебе, но не може да изпищи или да извика заради кръвта, която започва да блика от раната в гърлото му. Въпреки че ми се ще да видя как умира това дете, бутвам го на земята зад кофата за боклук с нехаен вид се смесвам с тълпата в помещението, докосвам по рамото едно красиво момиченце и с усмивка му посочвам един пингвин, който се готви за скок във водата. Ако човек се вгледа по внимателно, ще види ритащите детски крачета зад кофата. Наблюдавам майка му, която след малко забелязва отсъствието на сина си и започва да оглежда навалицата. Отново докосвам рамото на онова момиченце, а то ми се усмихва и ми се извинява, но така и не схващам за какво.  Когато най-после майката го забелязва, тя не изпищява, защото вижда само крачката му, и решава, че детето просто на шега се е скрило от нея. Изглежда успокоена, че го е забелязала, и докато приближава кофата за боклук,го гълчи нежно:

– Хайде, миличък, на криеница ли ще си играем пък сега?

Но от мястото, където съм застанал, зад момиченцето, което се оказва чуждоземче, виждам много добре как майчиното лице побелява от страх. Тя мята чантата си на рамо, отмества кофата и вижда окървавеното лице на детето, което не може дори да отвори очи от заслепилата го кръв, стиснало гърлото си, подритващо вече едва-едва. Майката издава звук, който не мога да опиша – някакъв вой,който преминава в писък.

Когато се хвърля на пода до тялото, само няколко души се обръщат, а аз изведнъж се развиквам с топло съчувствие в гласа:

– Аз съм лекар, пазете се, аз съм лекар.

Падам на колене до майката, още преди да се е събрала любопитната тълпа, откъсвам ръцете ѝ от детето, което е легнало по гръб и се бори да си поеме дъх, а кръвта изтича равномерно от гърлото и напоява ризката му "Поло". Докато придържам главата му, като внимавам да не се изцапам с кръв, съвсем бегло през главата ми минава мисълта, че ако  някой още сега позвъни където трябва или наблизо наистина имаше лекар, момченцето щеше да има добри шансове  да оживее. Но вместо това аз държа безсмислено главата му, а майката – еврейска трътлеста повлекана, направила жалък опит да се поиздокара с джинси и пуловер на цветя, само пищи: