Американски психар

– А Артър?

– Същото.

– О, господин Бейтмън – смее се тя. – Обожавам чувството ви за хумор.

– Слушай, късно е. Уморен съм. – Правя се, че се прозявам.

– Събудих ли те? – пита тя угрижено. – Дано да не съм.

– Да, събуди ме. Но аз вдигнах слушалката, така че вината е моя, а не твоя.

– Кога ще вечеряме заедно, скъпи? Утре например? –  пита ме тя съвсем спокойно, защото очаква положителен отговор.

– Не мога. Имам работа.

Ти да не си се сгодил за тази проклета компания? – жалва се тя. – Каква работа? Какво изобщо работиш ти?  Не те разбирам.

– Ивлин – въздъхвам тежко, – моля те.

– О, Патрик, хайде сега през лятото да заминем някъде – предлага тя замечтано. – Да отидем в Едгартаун или в Хамптънс.

– Аз ще отида – отвръщам ѝ. – Да, да, може би ще го направя.

"Пол Смит"

Намирам се в "Пол Смит" и разговарям с Нанси и Чарлс Хамилтън, придружени от двегодишната им дъщерички Глен. Чарлс е с двуреден ленен костюм "Редаели" с четири копчета на сакото, памучна риза "Аскът Чанг", щампована копринена вратовръзка "Еудженио Венанци" и мокасини от "Брукс Брадърс". Нанси е облякла копринена блуза с пайети и пола "Валентино" от копринен шифон, на ушите си има сребърни обеци "Рийна Пакочи". Облякъл съм двуреден вълнен раиран костюм с щампована копринена вратовръзка от "Луис", Бостън, и памучна риза "Лучано Барбера". Докато продавачката пакетира покупките на Чарлс, аз си играя с детенцето, което Нанси държи на ръце. Подавам на Глен платинената  си кредитна карта "Американ Експрес" и тя протяга ръчичка да я сграбчи, поклащам глава и говоря с престорен детски глас, стискам с два пръста брадичката ѝ, размахвам картата пред лицето ѝ, говоря ѝ нежно. "Да, да, аз съм  абсолютен убиец-психопат, такъв съм си, обичам да убивам хора, ох, миличко, колко обичам да убивам, на чичо сладуранката..." След работа днес играх скуош с Рик Хендрикс, после пихме по чаша със Стивън Дженкинс във "Флейтите" и трябва да се видя с Бони Абът в осем на вечеря в "Пункейкс", новия ресторант на Бишъп Съливан в Грамърси Парк. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на оцелели от концентрационните лагери. Изваждам джобно телевизорче "Сони Уочмън" с шестсантиметров чернобял екран, тежащ само четиристотин грама, и го показвам на Глен.

– Бива ли го херинговият хайвер в "При Рафаели"? пита  ме Нанси.

 Навън пред магазина започва да се стъмва.

– O, страхотен е – измърморвам, без да откъсвам щастливи очи от Глен.

Чарлс подписва сметката и се обръща към мен. Докато прибира златната си кредитна карта "Американ Експрес" в портфейла си, забелязва някой зад гърба ми, когото поздравява усмихнат:

– Здрасти, Луис.

Обръщам се.

– Здравей, Чарлс. Здравей, Нанси. – Луис Kapyтърс  целува Нанси по бузата и поклаща ръчичката на бебето. – Оо, как си, Глен? Ама че голяма си станала.

– Луис, познаваш ли Робърт Чанк... – започва Чарлс.– Пат Бейтмън – прекъсвам го и си прибирам телевизорчето в джоба. – Не се притеснявай, знаем се с него.

– О, съжалявам. Точно така. Пат Бейтмън – извинява се Чарлс.

Луис е с костюм от вълнен креп, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Ралф Лоран". Също като мен и Чарлс той носи косата си зализана назад и е с очила "Оливър Пийпълс" с рамки от червено дърво. Но моите поне не са с диоптър.

– Е, добре – казвам, докато се здрависвам с Луис, който стисва дланта ми едновременно здраво и ужасяващи страстно. – Трябва да търся вратовръзка.

Махвам още веднъж за довиждане на малката Глен се вмъквам в мъжката галантерия. На мраморна закачалка  зървам хавлия за двеста долара и избърсвам ръцете си в нея.

Не след дълго с разсеян вид там се появява и Луис. Обляга се на щанда и се прави, че разглежда с интерес вратовръзките, също като мен.

– Какво правиш тук? – пита ме шепнешком.

– Избирам вратовръзка за брат си. Скоро ще има рожден ден ден. Извинявай.

Тръгвам покрай рафтовете, по-далеч от него.

– С брат като теб сигурно се смята за щастливец – подмята той и се присламчва пак до мен с открита усмивка. Може би, само че за мен е абсолютен отвратяга – отбелязвам. – На теб обаче може да се хареса.

– Патрик, защо не искаш да ме погледнеш в очите?– пита  Луис притеснен. – Погледни ме.

– Остави ме на мира, Луис, моля те – изричам със стиснати от гняв очи и юмруци.

– Хайде да пийнем по нещо в "При Софи" и да си поговорим та това – предлага той с молещ глас.

– За какво да говорим бе? – питам го и отварям очи, направо не мога да повярвам.

– Ами... за нас двамата – свива той рамене, сякаш това се подразбира от само себе си.

– Ти да не си ме проследил дотук? – питам подозрително.

– Докъде?

– Дотук. До "Пол Смит". Защо го направи?

– Аз? Да съм те следил? Боже мой! – Той се опитва да разсее със смях съмненията ми. – Какви ги приказваш?

– Луис – опитвам се да хвана погледа му, – моля те да ме оставиш на мира. Разкарай се.

– Патрик, много те обичам. Надявам се да разбереш това.

– Изохквам и се насочвам към щанда с обувки, усмихвам се разсеяно на една продавачка. Луис се влачи след мен.

– Патрик, защо стоим тук?

– Ами защото се опитвам да купя вратовръзка за брат си , а ти... – вземам да разгледам една мокасина – ...а ти се опитваш да ми духаш, разбра ли? Мамка му и късмет! Аз изчезвам.

Връщам се на щанда за вратовръзки, грабвам една, без изобщо да я погледна, и отивам на касата. Луис се мъкне зад мен. Правя се, че не го виждам, подавам на касиерката кредитната си карта и я уведомявам:

– Пред входа виси някакъв скитник. – Посочвам през витрината към ридаещия бездомник е торба вестници, подпрян на пейката до входа на магазина. – Извикайте полиция или го разкарайте някак.

Тя ми благодари c кимване и пуска кредитната ми карта за обработване от компютъра. Луис стои безмълвен и  неподвижен, забил засрамен поглед в земята. Подписвам сметката, вземам найлоновата торбичка и посочвам Луис на касиерката.

– Този не е с мен.

Излизам навън и започвам да махам за такси по Пето авеню. Луис изтичва след мен.

– Патрик, трябва да поговорим – надвиква той шума от уличното движение.

Настига ме и хваща ръкава на палтото ми. Извъртам се с отворен нож и мушвам заплашително острието под брадата му, предупреждавам го да ми се маха от главата. Хората се отдръпват от нас, някои ни поглеждат бегло  и отминават.

– Ей, какво ти става? Патрик? – отстъпва той назад с вдигнати ръце. – Патрик...

Изсъсквам насреща му и не прибирам ножа си. Едно такси приближава и спира до бордюра. Луис се опитва да ме приближи с все още вдигнати ръце, а аз държа ножа насочен срещу него, разсичам с острието му въздуха между двама ни. С едната ръка отварям вратата на таксито и вече съм вътре, но продължавам да съскам. Затръшвам вратата и казвам на шофьора да кара към "Пункейкс" в Грамърси Парк.

Рожден ден с брат ми

През целия ден си мислех на каква ли маса ще ни настанят с брат ми Шон на вечерята в "Препарирания жираф".

Тъй като има рожден ден и по една случайност е в града, счетоводителят на баща ми Чарлс Конрой и попечителят на наследството му Никълъс Лий ми се обадиха по телефона миналата седмица и ме убедиха, че ще е от полза за всички да използвам тази възможност като претекст да се видя с Шон и да разбера какво прави с живота си, а защо не и да му задам няколко уместни въпроса. Макар и двамата да знаят добре, че презирам Шон и че той храни и същото чувство към мен, щяло да бъде добре да го примамя на вечеря и ако се опита да откаже, да го прилъжа, като спомена, че се е случило нещо лошо. Подробностите обсъдихме с Конрой и Лий по телефона в сряда следобед миналата седмица.