Американски психар

– Кажи, Оуен – отвръщам, приближавайки.

– Защо тези вестници се въргалят из цялата къща? Да нямаш куче? Порода чау-чау, а?

– Не, Оуен.

Бавно заобикалям стола му и заставам пред него, точно пред очите му, но той е толкова пиян, че дори не може да види брадвата дори когато я вдигам високо над главата си. Нито когато решавам друго, свалям я и си я подпирам на кръста като бухалка за бейзбол, сякаш се готвя да замахна срещу връхлитащата топка, която в случая се оказва главата на Оуен.

С лед известно мълчание Оуен пак проговаря:

– Както и да е, някога не можех да понасям Иги Поп, мразех го, но откакто се комерсиализира, го харесвам много повече, отколкото...

На това място брадвата прасва лицето му, дебелото ѝ острие се врязва странично в отворената му уста и я запушва. Очите на Пол се обръщат нагоре към мен, после неволно потъват надолу и пак към мен, ръцете му се вкопчват  в дръжката, но шокът от удара съвсем го е обезсилил.

Отначало няма кръв, нито звук, с изключение на шумолящите вестници под ритащите му крака. Малко след удара от двете страни на устата му тръгват тънки струйки кръв и когато издърпвам брадвата, Оуен изхвръква от стола, повлечен от нея. Прасвам го още веднъж в лицето и то се разтваря, ръцете му безпомощно подскачат из въздуха, кръв пръсва от двете страни като гейзери и изцапва шлифера ми. Чува се ужасяващо кратко изсъскване, което идва от раните в черепа на Пол, от местата, където плът и кости вече не са съединени в едно. Със звук, подобен на пръдня, част от мозъка му, притиснат от разместените кости на черепа, изскача през раните на лицето му. Той пада на пода в агония с посивяло, окървавено лице, единствено едното му око играе неудържимо, устата му  е червено-розова каша от зъби, месо и челюсти, езикът му е провиснал през разцепената буза и се държи само на някаква тънка лилаво-червена жила. Изкрещявам му едно-единствено нещо

– Гнусно, тъпо копеле!

Докато стоя и чакам, оглеждам пукнатината над картината на Оника, която домоуправителят още не е оправил. След пет минути Оуен е напълно мъртъв, след още трийсет тялото му престава да кърви.

До апартамента на Оуен в Горен Ийст Сайд отивам с такси и докато прекосяваме Сентръл Парк в задушната юнска нощ, изведнъж се сещам, че все още съм с окървавения шлифер. В жилището влизам с ключовете, които измъкнах от джоба му, и вътре веднага заливам шлифера със спирт и го изгарям в камината. Холът е обзаведен крайно пестеливо, минималистично. Стените са сиво-бели, с изключение на едната, върху която има голяма рисунка, напомняща научна схема, напълно в тон с модната тенденция, а стената, гледаща към Пето авеню, е тапицирана с част от нещо, наподобяващо волска кожа. Под нея се шири черен кожен диван.

Включвам широкоекранния телевизор "Панасоник на предаването "В късната вечер с Дейвид Летърман" после отивам при телефонния секретар, за да променя съобщението на Оуен. Докато изтривам неговия запис (и който Оуен съобщава всички телефонни номера, на които може да бъде открит, включително в Сийпорт, мамка му, на фона на "Четирите годишни времена" от Вивалди), се чудя на глас къде да го пратя и след дълги колебания решавам –  в Лондон.

– Ще го пратя това копеле в Англия – кикотя се на глас и намалявам звука на телевизора.

След това записвам новото съобщение. Гласът ми много прилича на този на Оуен и по телефона сигурно никой няма да усети разликата. Тази нощ Летърман се е отворил за циркаджилъци с домашни любимци. Германска овчарка с шапка за бейзбол на главата обелва и изяжда портокал. Повтарят сцената на забавен кадър.

В кожен куфар "Ралф Лоран", ръчна изработка, с платнено  покритие в цвят каки, подсилени с метални пластини ъгли и златни закопчалки, слагам вълнен двуреден раиран костюм и още един – тъмносин, също вълнен, и двата от "Брукс Брадърс", електрическа самобръсначка "Мицубиши" с презареждащи се батерии, посребрена обувалка от "Барни", спортен хронометър "Таг-Хойер", черен кожен портфейл "Прада", портативен копирен апарат "Шарп", безжичен телефон "Шарп", паспорта му и сгъваем сешоар "Панасоник". За себе си открадвам портативен CD-плейър "Тошиба" заедно с диска с оригиналния запис на "Клетниците" в него. Банята е боядисана изцяло в бяло, с изключение на едната от стените, която е с тапет на черни петна, наподобяващ кожа на куче далматинец. Натъпквам една найлонова торба с тоалетни принадлежности.

Връщам се у дома, където тялото му съвсем се е вкочанило. Увивам го в четири големи хавлиени кърпи, купени заедно с шлифера от онази разпродажба, и го напъхвам с главата напред в спален чувал "Каналино", плътно затварям ципа и лесно го отнасям в асансьора. Промъквам се покрай нощния портиер във фоайето и тръгвам надолу по улицата. На първата пряка се сблъсквам с Артър Кристал и Кити Мартин, които се връщат от вечеря в "Кафе Люксембург". За мое щастие Кити Мартин ходи от известно време с Крейг Макдърмот, който тази нощ е в Хюстън, така че не им е много-много до разговор с мен. Все пак Кристал – тъпанарът му с тъпанар – успява да ме разпита какви са основните изисквания за носене на бяло сако на официална вечеря. Отговарям му лаконично и спирам едно  такси. Без особени усилия мятам спалния чувал на задната седалка, намествам се до него и казвам на шофьора адреса в "Хеле Кичън". Там изкачвам с чувала четирите етажа на обезлюдената сграда, в която съм наел помещение, и пускам тялото на Оуен в голяма порцеланова вана. Свалям костюма му марка "Абуд" и след като наквасвам трупа с вода, изсипвам вътре два чувала вар. По-късно, някъде около два часа, вече съм в леглото си и не мога да заспя. Ивлин ме сбарва по телефона, но я оставям да почака, докато прослушвам обажданията, записани от телефонния секретар, и зяпам видеозапис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", в което разговарят за хората с уродства.

– Патрик? – пита Ивлин.

Изчаквам малко, после с безизразен монотонен i ш спокойно обяснявам: .

– Този телефонен номер е на Патрик Бейтмън. Точно сега той не може да се обади. Затова, моля, оставете съобщение след сигнала... – Малка пауза и добавям: – Приятен и ден.

Пак пауза, през която се моля на Бога да се е вързала на номера, и издавам едно жално "би-и-и-й-п".

– О, Патрик, престани – сърди се тя. – Знам, че си ти. Какви са тия глупости, дето ги вършиш?

Протягам напред ръката, която държи телефона, и го пускам да падне на пода, после го удрям в нощното шкафче, докато го вдигам, натискам най-различни цифри с надеждата да чуя свободна линия.

– Ало? Ало? – викам стреснато. – Кой е? Обадете  се де!

– О, престани. Чуваш ли? Престани! – хленчи тя.

– Здравей, Ивлин – поздравявам я бодро, а лицето ми е изкривено в гримаса на досада.

– Къде се запиля тази вечер? – пита тя. – Мисля, че трябваше да вечеряме заедно. Доколкото си спомням, имахме запазена маса в "Космос".

– Не, Ивлин. Грешиш – отговарям ѝ уморено. – Нямахме резервация. Защо си решила, че имаме?

– Мисля, че така ми бе записано – негодува тя. – Казах на секретарката си да ми го запише.

– Е, значи една от вас двете е сбъркала – обяснявам ѝ, докато с дистанционното устройство връщам назад видеозаписа. – В "Космос" ли? Ти... да не си... откачена?

– Скъпи – мрънка тя, – къде беше тази вечер? Надявам се че не си отишъл в "Космос" без мен.

– Глупости – въздъхвам. – Просто трябваше да взема няколко видеокасети. Всъщност трябваше да ги върна, прощавай, обърках се.

– Какво друго прави? – пита тя все още нацупена.

– Ами срещнах Артър Кристал и Кити Мартин. Току-що бяха вечеряли в "Кафе Люксембург".

– Така ли? – Любопитството ѝ явно набира скорост. – С какво беше облечена Кити?

– Официална бална рокля "Лаура Маролакос" с голи рамене. Горната ѝ част беше от кадифе, а надолу – дантелена  пола на цветчета, ако не се лъжа.