Американски психар

– После ли? Спуках ѝ гъза от бой.

Отварям аптечката в банята, за да си взема презерватив. Когато се връщам в спалнята, продължавам:

– На табелката беше написала погрешно думата "инвалид". Не заради това я набих, но... нали знаеш. На всички отгоре беше толкова грозна, че не ставаше и да я изнасили човек.

Дейзи се изправя и оставя лъжичката до кутията от сладоледа върху нощното шкафче "Жилбер Род".

– Не там – соча ѝ с пръст. – Пусни я в кутията.

– О, извинявай.

Нахлузвам си презерватива, докато тя се възхищава на вазата "Палацети". Лягам върху нея и започваме да се чукаме, под мен тялото ѝ е само една форма, въпреки че светят всички халогенни лампи. След това лежим разделени в двата края на леглото. Протягам ръка и я докосвам по рамото.

– Мисля, че трябва да си вървиш.

Тя отваря очи и разтрива шията си.

– Мисля, че може... да те нараня – обяснявам ѝ. – Понякога не мога да се контролирам.

Дейзи ме поглежда и свива рамене.

– Добре. Изчезвам. – И започва да се облича. – И без това не ми се ще да задълбочаваме нещата.

– Имам усещането, че ще се случи нещо лошо – казвам ѝ.

Тя обува бикините си, пооправя косата си пред огледалото и ми кимва.

– Разбирам.

След като се е облякла и минават минути в мълчание,питам я не без надежда в гласа:

– Нали не искаш да те нараня?

Тя  закопчава роклята си догоре и въздъхва, без дори да погледне към мен.

– Затова се махам.

– Май се минах – казвам.

Пол Оуен

Цяла сутрин проверявах записаните обаждания ни телефонния секретар, но не отговорих на нито едно от тях, гледах тъпо безжичния телефон и се наливах с билков чай. После отидох в спортния клуб, където вдигах щанги два часа. Обядвах в бар "Здраве", като едва успях да поема половината от порцията салата от цикория и моркови. На връщане от обезлюдената сграда някъде в квартала "Хеле Кичън", в която бях наел едно таванско помещение, минах през "Барни". Ходих на козметик за лицето. Поиграх скуош с Брюстър Уипъл в "Йейл Клуб" и оттам за- пазих маса на името на Маркъс Халбърстам за осем часа в "Тексаркана", където имах среща с Пол Оуен за вечеря. Избрах "Тексаркана", защото знаех, че много хора от познатите  и колегите ми няма да вечерят там тази вечер. Освен това съм се затъжил за порция свинско печено с люти чушлета и една-две бири "Дикси". Юни е и съм облечен в ленен костюм, памучна риза, копринена вратовръзка ѝ кожени мокасини – всичко от "Армани". Пред "Тексаркана" чернокож скитник-веселяк ми прав знак с ръка да се приближа и ми обяснява, че бил брат на Боб Хоп, казва се Троп Хоп. Протяга към мен ръка със стиропорна чаша за кафе. Шегата му ми се струва добра и затова му дадох четвърт долар. Закъснял съм с двайсет минути. От отворен прозорец на Десета улица се чуват заключителните  акорди на A day in the life на Бийтълс.

 Барът в "Тексаркана" е безлюден, а в ресторанта има хора само на пет-шест маси. Оуен е седнал в едно ceпаре в дъното и се заяжда упорито с келнера, не го оставя на мира, иска да знае защо нямат тази вечер гъмбо с риба. Сервитьорчето, нелошо на вид копеле, вече се е отказало да спори с него и мънка някакви оправдания. Оуен съвсем не е в настроение за любезности, а аз още по-малко. Щом сядам, келнерът се извинява още веднъж и приема поръчката ми за аперитива.

– "Джей енд Би", чисто – подчертавам. – И една биричка "Дикси".

Той се подсмихва, докато записва това, дори премигва често-често, и тъкмо се каня да го предупредя да не подхваща с мен обсъждане на поръчката, Оуен сопнато повтаря своята: "Двойно мартини с "Абсолют", и магията се разваля.

– Голям живот, хм, кипи тук, Халбърстам – иронично подмята той, като сочи с ръка почти празното заведение. – Страхотна кръчма, няма що.

– Слушай, тук правят разкошна крем-супа и аругула на скара – ориентирам го в менюто.

– Добре, добре – мърмори той, загледан в мартинито си. –Закъсня.

– Ей, недей така, син съм на разведени родители. Не ме юркай толкова – оправдавам се, а на акъла си викам: " Абсолютен гъз си, Халбърстам." Преглеждам менюто и добавям: – Хм, виждам, че нямат от свинските рибици с лимонено желе.

Оуен е с двуреден ленено-копринен костюм, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Джоузеф Абуд", а тенът му е безупречен. Но настроението му е ужасно, изненадващо неразговорлив е и това попарва радостните ми очаквания за приятна вечеря. Съвсем се вкисвам и аз, та се ограничавам със забележки от рода на "Абе, това там не е ли Ивана Тръмп?", и се разсмивам. "Стига бе, Патрик, пардон, Маркъс, чий ще го търси Ивана в "Тексаркана"?" Това не прави вечерята по-малко  скучна. Не помага и за игнорирането на факта, че Пол Оуен е на моите години – двайсет и седем, нито го прави по-малко смущаващ.

Отначало мислех, че винаги се държи така надуто, и сега разбирам, че всъщност е пиян. Щом се опитам да измъкна някаква информация от него за сметката на "Фишър", той ми повтаря ненужни статистически данни, които отдавна са ми известни: как Ротшилд се оправял с  нея преди, как Оуен я придобил. Но въпреки че Джийн ми събира подобна информация от няколко месеца, не спирам да кимам с глава и се преструвам, че този смотаняк ми снася много важни неща, че ми разкрива неподозирани  тайни. От време на време подмятам по някоя фраза  като например: "Луд съм за връзване" и "Обичам да правя дисекции на момичета". Всеки път, когато успея да насоча разговора към тайнствената сметка на Фишър, той незабавно сменя темата и започва да ми разправя или за козметични салони, или за марки пури, или за някъкъв спортен клуб, за това, кои били най-добрите места за бягане в Манхатън – и през цялото време се кикоти на висок глас, което силно ме смущава. С предястието пия бира, после минавам на диетична пепси-кола, тъй като трябва да  съм леко трезвен. Тъкмо се каня да му кажа, че Сесилия, гаджето на Маркъс Халбърстам, има две влагалища и че смятаме да се оженим идната пролет в Ийст Хамптън, той ме прекъсва.

– Чувствам се поомекнал – признава си Оуен и изстисква лимон върху масата, защото не може да уцели   халбата си с бира.

– Ъхъ – съгласявам се и топвам коричка препечен хляб в горчицата, като се правя, че не забелязвам дивотиите му.

 До края на вечерята така се е натряскал, че: първо, прекарвам го да плати сметката, която е около двеста и петдесет долара; второ, убеждавам го да признае, че е тъпо копеле; и трето, откарвам го в апартамента си, къде то той веднага си налива още за пиене – набарва бутилка вино "Акация", която мислех, че съм скрил добре, и я отваря със сребърния тирбушон "Мулазони", който ми подари Питър Радлоф, след като двамата приключихме сделката "Хедърбърг". В банята изваждам брадвата, която бях прибрал под душа, вземам два валиума от по пет милиграма, преглъщам ги с чаша "Плакс", после отивам в антрето, където обличам евтин шлифер, купен в сряда от "Брукс брадърс", и тръгвам към Оуен, навел се да разглежда колекцията ми от компактдискове под стереоуредбата. Всички светлини в хола са запалени, щорите са плътно спуснати. Той се изправя и отстъпва бавно назад, като оглежда апартамента и отпива от чашата с вино. Накрая сяда на бял алуминиев сгъваем стол, който купих на празнична разпродажба преди няколко седмици, и тогава забелязва вестниците "Ю Ес Ей Тудей", W и "Ню Йорк Таймс", разпрострени по пода под него, за да предпазят полирания бял дъбов паркет от кръвта му. Приближавам към него с брадвата в едната ръка, с другата закопчавам шлифера.

– Ей, Халбърстам – подвиква той, като успява да разчлени двете думи.