Американски психар

– Как сервирате  супата от цикория?

– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.

– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?

– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре  предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.

– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?

– Искам каварма с праз и киселец. И супа от цикория с орехови ядки.

– За господина? – пита той учтиво.

– За мен... – Млъквам за миг, бързо преглеждам менюто. – За мен сепия с лешници и, ако е възможно, резен козе сирене, шевр – произнасям на френски и поглеждам към Бетани, за да доловя дали не се присмива на лошото ми произношение – и отделно салца.

Келнерът кимва и се оттегля, оставаме сами.

– Е, –  усмихва се тя и в този миг забелязва, че масата се полюшва. – Какво... ти става с крака?

– С крака ли? – Поглеждам под масата, после пак към нея. – А, нищо... от музиката е. Много харесвам тази музика. Дето са я пуснали.

– Какво е това? – пита тя и извърта глава, за да чуе нюейдж варианта на известна песен, който се лее от тонколоните над бара.

– Ами... мисля, че е Белинда Карлайл – гадая на глас. – Не съм много сигурен.

– Ho... – започва тя и млъква. – О, няма значение

– Какво "но"?

– Просто не чувам пеене – усмихва се Бетани и свежда очи, смутена.

Укротявам крака си и се правя, че слушам музиката.

– Но това е нейно парче – обявявам след малко. – Мисля, че се наричаше Heaven is a place on Earth. Не може да не го знаеш.

– Слушай, бил ли си скоро на концерт?

– Не – отговарям и съжалявам горчиво, че изобщо под- хванахме тази тема. – Не обичам музиката на живо.

– Музиката на живо ли? – пита тя заинтригувана и отпива от водата си.

– Да. Нали знаеш. Оркестри и други подобни –обяснявам ѝ по израза на лицето ѝ усещам, че говоря глупости.

– О, забравих. Ходих на концерт на "Ю Ту".

– Как бяха? – интересува се тя. – Много си падам по новия им компактдиск.

– Страхотни, направо велики. Направо... – Чудя се какво да кажа, Бетани вдига въпросително вежди и чака да научи повече. – Абе направо... ирландци.

– Чувала съм, че са много добри на живо – чак гласът ѝ става напевен. – Кои други харесваш?

– Ами... – съвсем оплитам конците – ..."Кингсмен". Louie Louie. Все от тоя сорт.

– Божичко, Патрик! – възкликва тя и се взира в лицето ми.

– Какво? – стресвам се и инстинктивно посягам към косата си. – Прекалил ли съм с пяната? Или не си падаш по "Кингсмен"?

– Не – разсмива се тя. – Просто не си спомням в университета да си имал такъв тен.

– Но имах някакъв тен, нали? Все пак не бях блед като духчето Каспар, а?

Подпирам лакът на масата и стягам бицепса си, моля я  да стисне мускула ми. След като го докосва без особено желание, продължавам с въпросите.

– Наистина ли нямах такъв тен в Харвард? – питам уж угрижен, а в действителност наистина съм притеснен.

– Не, не – смее се тя. – От осемдесет и четиримата души в класа  ти определено беше нашият Джордж Хамилтън.

– Благодаря – казвам доволен.

Келнерът донася питиетата ни – две бутилки вода "Сан Пелегрино". Сцена втора.

– Та значи ти си в "Мил..." Как му беше името?

– "Милбанк Туид" – уточнява тя. – Там работя.

– Браво – казвам, докато изстисквам лимон в чашата си. – Чудесно. Ще рече, че не си учила напразно.

– А ти си в... "Пи енд Пи"?

– Да.

Тя кимва, замълчава, иска да каже нещо, но се колебае дали трябва да го каже, накрая се решава и ме пита:

– Но твоето семейство не притежаваше ли...

– Не  желая да говоря за това – прекъсвам я. – Ала ще ти отговоря: да, Бетани, да.

– И въпреки това работиш в "Пи енд Пи"? – продължава да ме разпитва тя. Набляга на всяка сричка и те една по една  изкънтяват в ушите ми.

– Да –  отвръщам и крадешком оглеждам ресторанта.

– Но... – Тя е съвсем объркана. – Нали баща ти...

– Да, разбира се – прекъсвам я. – Опитвала ли си специалитетите в "Пункейкс"?

– Патрик!

– Кажи?

– Какво не е наред?

– Просто не желая да говоря за... за работа.

– Защо?

– Защото я ненавиждам – казвам. – Слушай, ходила ли си вече в  "Пункейкс"? Мисля, че Милър го взе под наем.

– Патрик – започва тя предпазливо, – щом не си падаш толкова по работата си, защо не я зарежеш? Не си принуден да работиш.

Поглеждам я право в очите.

– Защото... искам... да... си... намеря... място.

След дълго мълчание тя се усмихва.

– Разбирам.

Отново мълчание. Този път го нарушавам аз.

– Приеми го просто като... хм, нов подход към бизнеса.

– Колко... – запъва се тя – разумно. Колко хм... практично.

Постепенно обедът се превръща от бреме в загадка,  която трябва да бъде решена, в преграда и накрай леко навлиза в лоното на спокойствието и облекчението, та съумявам да се представя прекрасно – интелигентността ми влиза в действие и ми подсказва колко много ме желае тя, ала аз се държа на дистанция, не се поддавам. Тя също е резервирана, но въпреки това флиртува . Обеща нещо, когато ме покани на обед, и със сервирането на сепията започва да ме обхваща паника, че няма да се  оправя, докато то не се сбъдне. Мъжете, които минават покрай масата ни, сякаш по задължение се заглеждат в нея. От време на време снижавам гласа си почти до шепот. В главата ми е бъркотия от звуци: шум и тайнствени тонове. Устата ѝ се отваря, затваря, поглъща течност,  усмихва се, привлича ме като магнит, покрит с червило, споменава нещо за факс апарати, и то два пъти. Накрая си поръчвам моето "Джей енд Би" с лед, после удрям и един коняк. Тя похапва кокосово сорбе с джоджен. Докосвам ръката ѝ през масата, хващам я много по-нежно от чисто приятелски жест. Слънце облива ресторанта, в който оставаме само ние – вече е почти три часът. Тя  си поръчва чаша шардоне, после още една, накрая иска сметката. Вече е по-спокойна, но всичко може да се случи. Сърцето ми ту учестява, ту забавя ударите си, от време на време се стабилизира. Слушам я внимателни Въображаемите възможности се трупат една върху друга. Тя свежда очи и когато отново ги вдига към мен, аз свеждам моите.

– Е – пита тя, – ходиш ли с някоя?

– Начинът ми на живот е крайно опростен – признавам умислено, заварен неподготвен от въпроса.

– Какво означава това?

Отпивам от коняка и се усмихвам загадъчно на себе си за да събудя надеждата ѝ, мечтата ѝ да е отново с мен.

– Хайде, кажи ми, моля те, Патрик – упорства тя. – Излизаш ли с някоя?

В съзнанието ми изниква Ивлин и промърморвам повече на себе си:

– Да.

– С кого?

– С една голяма бутилка "Дезирел" – отвръщам с далечен и натъжен глас.

– Какво? – усмихва се тя, но изведнъж нещо ѝ прещраква в  главата и тя я тръсва. – Не трябваше да пия толкова.

– Не, не в този смисъл. – Нещо ме подтиква да говоря.– Всъщност някой изобщо излиза ли с някого? Прави ли го някой в този смисъл? Ти излизала ли си с мен? Излизам... Какво означава това? Ха! Какво излиза? Ха! Просто не мога да го разбера. Ха! – разсмивам се.

След като ме изслушва внимателно, тя кимва и проговаря:

– Малко е объркана тази логика, струва ми се.

Отново настъпва дълго мълчание, накрая се престрашавам да задам следващия логичен въпрос.

– А ти излизаш ли с някого?

Тя се усмихва, доволна от себе си, и все още със сведени очи, признава с несравнима яснота:

– Да, имам приятел и...

– Кой?

– Моля? – поглежда ме тя.

– Кой е? Как се казва?

– Робърт Хол. Защо?

– От "Саломон Брадърс"?

– Не, той е главен готвач.