Американски психар

– Е, какво има? – питам, все още прав, с кръстосани отпред ръце и нетърпеливо потропващ с крак.

– Съжалявам, но нямаме салон за непушачи, господине – осведомява ме управителят.

 Спирам да потропвам с крак и оглеждам ресторанта,  така нареченото бистро, като се чудя как ли изглежда косата ми. Изведнъж ми се приисква да не бях сменял марката на пяната си, защото сега я усещам някак по-различно отпреди малко, когато се огледах, и навярно косата ми си е променила вида, докато съм изминавал пътя от бара до масата. Усещам несломимо гадене, което ме връхлита на топли вълни, но тъй като всичко ми е като насън, успявам да задам следващия си въпрос:

– Значи казвате, че няма салон за непушачи. Така ли?

– Да, господине – отвръща управителят, който е по млад от мен, с невинен, малко педерастки вид и явно с добри актьорски данни. – Съжалявам.

– Много интересно, много интересно наистина!

Бръквам в джоба си за портфейла от кожа на газела и пъхвам двайсетачка в колебаещата му се длан. Той поглежда смутено банкнотата, промърморва едно "благодаря" и се оттегля като поразен от гръм.

– Не. Аз трябва да ви благодаря – извиквам подире му и сядам срещу Бетани, като кимвам учтиво на двойката пушачи от съседната маса и се опитвам да не я поглеждам, преди да мине определеното от етикета време, но не мога да се сдържа..

Бетани е направо зашеметяваща, досущ като фотомодел. Всичко е много подозрително. И аз съм нащрек. Трескави, романтични мисли...

– В Харвард като че ли пушеше?

Това е първото нещо, което казва.

– Пури – уточнявам. – Само пури.

– О , разбирам.

– Но и тях ги отказах – слъгвам набързо със задъхан глас  и стискам силно ръцете си една в друга.

– Добре си направил – кимва тя.

– Слушай, имаше ли проблеми със запазването на маса? –  питам я и целият треперя като лист.

Опирам ръцете си на масата с тъпата надежда, че острият ѝ поглед няма да забележи как се тресат.

– Тук не са необходими резервации, Патрик. – Тя протяга  ръка и я слага върху една от моите. – Успокой се. Имаш вид на побъркан.

– Спукан съм, пардон, спокоен съм – уверявам я с половин глас и се опитвам да се усмихна, но изведнъж усещам, че не мога да се сдържам повече, и питам: – Как е косата ми?

– Изглежда прекрасно – отвръща тя. – Шшшт. Нищо ѝ няма.

– Добре. Добре съм.

Пак опитвам усмивка, но по-скоро излиза като гримаса. След кратко мълчание тя отново подхваща разговора.

– Имаш много хубав костюм. От "Хенри Стюарт" ли е?

– Не – отговарям с обида в гласа и подръпвам ревера на сакото си. – От "Гарик Андерсън".

– Много е хубав – повтаря тя, но изведнъж лицето ѝ става угрижено. – Добре ли си, Патрик? Просто... трепериш целият.

– Знаеш ли, скапан съм. Току-що се върнах от Вашингтон. Пътувах със совалката на Тръмп сутринта – разказвам ѝ припряно, като старателно отбягвам погледа ѝ. – Беше страхотно. Обслужването им е превъзходно. Ще трябва да пийна нещо.

Тя се смее развеселена, изучава ме по особен начин.

– Така ли? – пита не без известна ирония.

– Да.

Просто не мога да я погледна в очите, разгъването на  салфетката се превръща в истинско изпитание за мсн, слагам я върху скута си, после я оправям, въртя из ръцете си чаша за вино и се моля отнякъде да се появи келнер защото настъпилото мълчание произвежда в ушите ми най-силния възможен звук.

– Гледа ли сутринта "Шоуто на Пати Уинтърс"?

– Не, тичах по разни работи навън – отвръща тя. – Не беше ли за Майкъл Дж. Фокс?

– Не – поправям я. – Беше за Патрик Суейзи.

– Ами? Вече не мога да им хвана края. Сигурен ли си?

– Да, за Патрик Суейзи беше. Абсолютно сигурен съм.

– Как беше?

– Ами доста интересно. Нещо като обсъждане на въпроса дали е станал циничен, или не.

– Според теб станал ли е циник? – пита ме тя, а усмивката не слиза от лицето ѝ.

– Абе, не, честно казано, не знам – започвам нервно.

– Интересен въпрос. Не беше разнищен основно. След "Мръсни танци" не бих казал, че е станал такъв. Но в "Тайгър Уорсоу" – просто не знам. Може и да съм откачен, ала усетих там някаква горчивина. Не съм много сигурен.

Тя ме наблюдава с все същия израз на лицето.

– А, съвсем бях забравил – казвам и бръквам в джоба си.  Написах стихотворение, посветено на теб. Ето – подавам ѝ листа.

Чувствам се болен, разбит, измъчен, почти на ръба на срива.

– О, Патрик! – възкликва тя. – Колко мило.

– Е, чак пък толкова – заявявам, свел срамежливо поглед.

Бетани взема листа и го разгръща.

– Прочети го! – настоявам ентусиазирано.

Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си,  обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.

Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.

– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.

Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.

– "Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в  думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.

– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.

Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.

– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."

Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.

– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.

– Да? – питам. – Какво ще кажеш?

– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.

Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като  правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и  държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.

– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло –  рапортува той.

– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с  ръка да продължи.

- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.

– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.

– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.

– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я  по-добре "Джей енд Би", ама чисто.

– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда  се Бетани.

– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.

– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.

– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.

– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.

– Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.

– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...

– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.

– Да, господине? – пита той смутен.

– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям  го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът  има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.

Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита: