Американски психар

– Да, наистина – съгласява се тя.

– Питай ме нещо! – предлагам, обзет от внезапен ентусиазъм.

Тя дръпва от цигарата си и изпуска дима.

– Добре тогава, какво работиш?

– Ти как мислиш?

– Фотомодел? Или актьор?

– Не позна. Поласкан съм, но...

– Добре де, кажи.

– Ами занимавам се предимно с убийства и екзекуции. Зависи  кога как.

– Харесва ли ти? – пита тя, не особено впечатлена.

– Мм, зависи... Защо?

Гребвам си от сорбето.

Ами защото повечето ми познати, които се занимават с корпоративни сливания и покупки на фирми, всъщност не си  харесват професията.

– Такова нещо не съм казал – усмихвам ѝ се малко насила и допивам уискито си. – Няма значение. Забрави го.

– Сега ти ме питай нещо – предлага тя.

– Окей. Къде... – запъвам се объркан, но се окопитвам  – прекарваш лятото?

– В Мейн – отговаря тя. – Питай ме нещо друго.

– Къде спортуваш?

– Имам си частен треньор. А ти?

– В "Ексклузив". Горен Уест Сайд.

– Сериозно? – Тя се усмихва, забелязва някой познат зад гърба ми, но гласът и изразът на лицето ѝ си остават безразлични. – Франческа. Божичко, тя е! Виж.

– Дейзи! И Патрик, старият мошеник! – възкликва Франческа. – Дейзи, как си попаднала в ръцете на този  расов жребец Бейтмън?

Тя направо превзема сепарето, намъква се заедно с някакво русокосо маце, което не познавам. Франческа е с кадифена рокля "Сен Лоран Рив Гош", а непознатия с вълнена рокля "Джефри Бийн". И двете са се накичили с перли.

– Здравей, Франческа – поздравявам.

– Дейзи, няма да повярваш, Бен и Джери са тук. Страшно си падам по тях – избърборва тя нещо от този род, задъхано, на висок глас, за да надвика – и yспява – музиката на джазоркестъра. – Вие не си ли падате по Бен и Джери? – пита тя и се провиква към една келнерката. – Портокалов сок! Искам портокалов сок! Мамка му, персоналът тук отдавна е за смяна. Само да видя Нел. Веднага ще ѝ го кажа. – Погледът ѝ шари наоколо, най-накрая се спира на Дейзи. – Как съм в лицето? Бейтмън,  Бен и Джери са тук. Не ме гледай като някой идиот. Няма нищо, бъзикам се. Обожавам Патрик, но... ей, Бейтмън, събуди се, Бен и Джери са тук.

Тя намига сладострастно и облизва и двете си устни. Франческа пише за "Венити Феър".

– Да, ама аз вече... – угрижено си поглеждам купичката – поръчах това сорбе от грейпфрут.

– Мамка му, Бейтмън, тук е Джагър. Мик. И Джери. Франческа не спира да приказва, но погледът ѝ непрестанно щъка из заведението. А пък тази Дейзи как веднъж поне не смени израза на лицето си.

– Ужасно юпи е той – обяснява Франческа на русокосата с нея,  но очите ѝ попадат на сорбето ми и аз грижовно придърпвам купичката към себе си.

– О, да казвам. – Just another night, just another night with you^[25]  – запявам. – Знам го аз.

– Много си тънка, Дейзи, създаваш ми комплекси. Както и да е, това е Алисън Пуул, която също е стройна и ми създава комплекси. – Франческа потупва дланите ми, закрили купичката със сорбе, и си я придърпва пред себе си. Това са Дейзи Милтън и Патрик...

– Ние се познаваме – проговаря Алисън и ме гледа кръвнишки.

– Здрасти, Алисън. Пат Бейтмън, приятно ми е – казвам и подавам ръка.

– Познаваме се – повтаря тя и погледът ѝ става още по-злобен.

– А... така ли? – питам.

Франческа пак се развихря.

– О, не! Погледнете профила на Бейтмън. Чисто римски. А тези мигли! – превъзнася се тя.

Дейзи се усмихва одобрително. Аз се правя на ударен.

Припомням си коя е Алисън – оправих я миналата пролет по време на конните състезания "Кентъки Дерби". Отидох с Ивлин и родителите ѝ. Спомням си как викаше, когато се опитах да напъхам във влагалището ѝ цялата си ръка, с ръкавица, омазана с вазелин, паста зъби, каквото имаше там. Беше пияна и дрогирана с кокаин до козирката. Завързах я с кабел и ѝ сложих лепенка на устата. Франческа пък ми е правила минет. Не помня точно къде и кога, но ми направи минет и определено ѝ хареса. Внезапно се сещам, че онази пролет много ми се искаше да видя как Алисън ще свърши пред очите ми след мъчения, но нещо тогава ме спря. Беше ѝ толкова гот, че през цялото време стенеше, от носа ѝ извираше кръв, но тя не пророни и една сълза. Може би това ме спря. Може би това я спаси. През оня уикенд спечелих много пари, след като заложих на кон, който се казваше "Среден пръст".

– Е, тогава... здрасти.

Усмихвам се колебливо, но бързо възстановявам увереността си. Алисън едва ли е разказала тази история на  друг човек. Навярно няма жива душа, която да знае за този  прекрасен, ужасяващ следобед. Усмихвам ѝ се в тъмното.

– Да, помня те. Беше голяма... ммм... майсторка.

Тя не казва нищо, само ме гледа така, сякаш нямам нищо общо с цивилизацията.

– Майко мила! Този Тейлър спи ли, или просто е умрял? – пита Франческа, която вече довършва каквото  е  останало от сорбето ми. – Абе четохте ли днес шеста страница? Писали са за мен. И за Дейзи. И за Тафи също.

  Алисън се изправя и без да ме погледне, съобщава!

– Отивам долу да потърся Скип, за да потанцуваме И се разкарва.

В този момент се връща Макдърмот, който се разминава с нея и се обръща да я огледа по-добре, след това се  тръшва на стола до мен.

– Успя ли? – питам го.

– Къде ти! – отговаря той и си обърсва носа с опакото на ръката. Подушва чашата ми, отпива от нея и запалва от цигарите на Дейзи. През това време ме поглежда и се  представя на Франческа, преди да ме погледне отново.

– Не ме гледай като... гръмнат, Бейтмън, това е положението. Случва се понякога.

Съзерцавам го известно време мълчаливо, накрая го питам:

– Майтап ли си правиш с мен, Макдърмот?

– Не. Не стана работата.

Пак се умълчавам, гледам в скута си и въздишам.

– Слушай, Макдърмот, не ми се прави на интересен. Много добре те познавам.

– Ей, тая съм я чукал – подсмърча той и ми сочи някякво маце в сепарето до вратата.

Целият е плувнал в пот и смърди на "Сириус".

– Така ли? Чудесно. Чуй ме сега... – В този момент забелязвам нещо с периферното си зрение. – Франческа...

– Какво? – вдига тя глава, по брадичката ѝ се стича сорбе.

– Ядеш ми от сладкото – посочвам купичката.

Тя преглъща и ме поглежда злобно.

– Не се мръщи, Бейтмън. Какво искаш от мен, магаре такова? Тест за СПИН ли? О, като стана дума за това, да ти кажа : ей онзи пич там, май Крафт се казваше, няма да го бъде дълго. Не е голяма загуба.

Въпросният тип седи в едно сепаре до сцената, на която свири оркестърът. Косата му е зализана назад и открива момчешко лице, носи костюм с широки панталони, копринена риза и светлосива вратовръзка на точки от "Ком де гарсон", пие мартини и явно тази нощ няма да е сам в леглото. Вероятно ще си вземе да го топли мацето, което е с него –  руса, с големи цици, облечена в рокля на "Джорджо ди Сантанжело", цялата обсипана с метални пластинки.

– Да ѝ кажем ли? – подпитва някой.

– О, не – обажда се Дейзи. – Няма смисъл. Не виждате ли, че е най-обикновена курва.

– Слушай, Макдърмот – навеждам се към него. – Взел си дрога, ясно ми е. Познавам по очите ти. Да не говорим как си се разсополивил.

– Не. Не позна. Не стана работата бе, човек – поклаща той глава.

Аплодисменти за джазоркестъра. Всички на нашата маса ръкопляскат, дори и Тейлър, когото Франческа безмилостно е разбудила. Отдръпвам се от Макдърмот и започвам да пляскам с ръце като останалите. Карън и Либи приближават към нас и Либи казва:

– Карън пътува утре за Атланта. Има снимки за "Вог". Трябва да се прибираме.

Донасят ни сметката и Макдърмот плаща със златната си кредитна карта "Американ Експрес", което доказва, че се е нашмъркал с кокаин, защото е известен като голяма циция.

Навън е задушно, ръми лек дъждец, почти като мъгла проблясва светкавица без гръм. Опитвам се да настигна Макдърмот, за да продължа да се разправям с него, и връхлитам върху някакъв сакат в инвалидна количка. Спомням си, че се появи, когато влязохме, и все още кръстосва с количката край въжетата около входа, но никой от портиерите не му обръща внимание.