Американски психар

– Нещо лошо ли? Какво например? – попитах ги, като се опитвах да се съсредоточа върху цифрите, пробягващи на монитора пред мен, и в същото време нервно отпратих Джийн с махване на ръка, въпреки че ми носеше някакви книжа за подпис. – Че закриват пивоварните "Будвайзер"? Или че агенциите за компаньонки вече не предлагат момичета по домовете?

– Не – отвръща Чарлс, после тихо добавя: – Кажи му, че майка ти е... по-зле.

Обмислих набързо този трик и отбелязах:

– Може да не прояви интерес.

– Кажи му... – Никълъс спря, за да се изкашля, – че въпросът опира до нейното имение.

Откъснах очи от монитора, смъквайки на върха на носа си тъмните авиаторски очила "Уейфарър", и хвърлих поглед към Джийн. После започнах да прелиствам справочника "Загат", който лежи на бюрото ми до компютъра. В "Пастелите" беше абсурдно да успея да запазя маса. В "Дорсия" също. Последния път, когато се обадих там, ми  затвориха телефона, преди да попитам щом не може за следващия месец, няма ли да стане за януари. И въпреки че си обещах на всяка цена някой ден да се сдобия с  резервация в "Дорсия" (ако не тази календарна години, и поне преди да съм чукнал трийсетте), изразходването на  толкова енергия заради Шон просто щеше да е на вятъра. Пък и "Дорсия" е ресторант, прекалено шикозен за него. Ще ми се тази вечеря да е мъчение за брат ми, да не може да се разсейва, зазяпан след готините гаджета, дошли да хапнат, преди да продължат към "При Нел". Трябваше ми място с пазач в мъжката тоалетна, за да го видя как ще се гърчи под натиска на хроничната си зависимост от кокаина. Подадох справочника на Джийн и я помолих ди ми намери най-скъпия ресторант в Манхатън. Тя ми направи резервация за девет часа в "Препарирания жираф".

– Нещата в "Сандстоун" нещо се сговниха – казвам му днес следобед около четири часа.

Той е отседнал в апартамента на баща ни в хотел "Карлайл". В слушалката се чува здраво усилен телевизор, настроен на Ем Ти Ви, някакви гласове се надвикват шии друг. От банята долита плющящият звук на душа.

– Какво? Мамчето да не си е глътнала възглавницата?

– Няма да е зле да вечеряме заедно.

– Доминик, намали това чудо! – извиква той на някого  и запушва слушалката с ръка, чувам само приглушен говор.

– Ало, Шон? Какво става?

– Ще ти се обадя пак – отвръща той и затваря.

Вратовръзката, която купих за Шон от "Пол Смит", ми хареса и реших да не му я подарявам (макар че мисълта да го видя как ще си я върже на врата ме изпълва със задоволство). Всъщност реших да бъда с нея довечера в "Препарирания жираф". Вместо вратовръзката ще подаря на Шон кварцов часовник "Касио" с вграден в него калкулатор  и електронна памет, съхраняваща до петдесет имена с телефонните номера към тях. Приближаваш го до устата си и казваш името на някой познат, на екрана веднага излизат телефоните, на които можеш да го намериш. Напушва ме смях, докато прибирам тази ненужна играчка в кутийката ѝ, защото се сещам, че Шон няма толкова много познати. Не би могъл дори да им запомни имената. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта беше посветено на заведенията, в които клиентът може сам да си направи салата.

В пет часа Шон ми се обажда от "Ракет Клуб", за да ми каже, че ще ме чака довечера в "Дорсия". Току-що разговарял с Брин, собственика, и уредил маса за девет часа.

Всичко в главата ми се обърква. Не знам какво да мисля и как да се чувствам.

Пристигам в "Дорсия" точно в девет, но Шон закъснява с половин час. Салонният управител отказва да ме настани, докато не се появи брат ми. Най-лошото ми предчуствие се сбъдва. Първокласно сепаре точно срещу бара стои празно в очакване Шон да благоволи да го удостои с височайшето си присъствие. Гневът ми донякъде се поуталожва, след като глътвам един ксанакс и чаша "Абсолют" с лед. Отивам да пусна една вода и докато пикая, се втренчвам замислен в някаква тънка като паяжина пукнатина в стената над писоара. Мисля си, че ако изчезна в тази цепнатинка, ако мога някак да се смаля и да се вмъкна в нея, почти сигурно е, че никой няма да забележи липсата ми. Никой... няма... да си разплете... чорапите... от мъка. Всъщност някои, ако изобщо забележат, че ме няма, вероятно ще усетят странно, необяснимо облекчение. Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят. Един от тях, между впрочем, е брат ми Шон, вече седнал в запазеното от него сепаре, когато излизам от тоалетната, след като съм звъннал до дома по телефона, за да проверя кой ме е търсил (Ивлин била пред самоубийство, Кортни искала да си купи куче, Луис ме кани на вечеря в четвъртък). Шон пали цигара от цигара и изведнъж се изругавам наум – ама че съм тъпанар, как не се сетих да поискам маса в залата за непушачи? Той се здрависва със салонния управител, когато приближавам, но не си прави труда дори да ни запознае. Сядам и кимам. Шон също кима. Вече е поръчал бутилка "Кристал", защото знае, че аз ще плащам; освен това знае много добре, убеден съм в това, че съм наясно, че той не пие шампанско.

Шон, който е на двайсет и три, отиде миналата есен в  Европа, или поне така е казал на Чарлс Конрой, и въпреки че Чарлс получил за осребряване доста тлъста сметка от "Плаза Атене", подписът под разписките не приличаше на този на Шон и всъщност никой не знае колко време е бил във Франция и изобщо там ли е бил. След това се влачи известно време, без да се захване с нищо, презаписа в "Камдън", но изкара едва три седмици. Сега бил в Манхатън и преди да отлети за Палм Бийч или за Ню Орлиънс. Можеше да се очаква, че тази вечер настроението му ще се сменя рязко и той ще се държи арогантно. Сега чак забелязвам, че е започнал да си скубе космите между веждите. Преодолявам огромното си желание да му подметна нещо по този въпрос, като стисвам юмрука си толкова силно, че  ноктите ми нараняват кожата на дланта, а бицепсът на лявата ми ръка подскача няколко пъти, преди да се успокои под ленената риза "Армани", която съм облякъл.

– Значи харесва ти това място, а? – пита той ухилен :

– То ми е... любимото – процеждам шегата през стиснатите си зъби.

– Давай да поръчваме – предлага той и без да ме погледне, махва на една стройна келнерка, която ни донася листа с менюто и напитките, усмихва се предано до немайкъде на Шон, но той изобщо не ѝ обръща внимание.

Отварям менюто и... мамка му и късмет! – няма предварително  фиксирани комбинации, което автоматично означава, че... да, Шон си поръчва омари с хайвер и равиоли за ордьовър и пушени омари със сос от ягоди за антре – двете най-скъпи блюда от менюто. Аз си избирам пъдпъдък сашими и млади рачета с желе от грозде. Сервитьорка ни отваря бутилката "Кристал" и налива шампанско в кристални чаши, предварително охладени, както допускам. След като тя се оттегля, Шон забелязва, че го гледам малко укорително.

– Какво има? – пита ме.

– Нищо – отвръщам.

– Какво... има... Патрик? – повтаря той, като отвратително разчленява думите.

– Започваш с омари. И за антре – същото?

– Ти да не искаш да си поръчам пакетче чипс?

– Не, но две порции омари?

– Тези кибритени кутии са малко по-големи от порцийките омари, които сервират тук – обяснява той. – Пък и не съм чак толкова гладен.

– Още по-лошо.

– Ще ти пусна писмено извинение по факса.

– И все пак, Шон!

– Рокендролът...

– Да, знам, знам, рокендролът ще оправи всичко, нали така? –  прекъсвам го с вдигната ръка, докато отпивам от шампанското.

Чудя се не е ли късно да поръчам на сервитьорката да донесе парче торта със свещ, та да го поставя на мястото му това тъпо копеленце. Но вместо това оставям чашата и го питам: