Американски психар

– Та значи така! – започвам и плясвам с ръце, за да привлека вниманието им. – Днес беше топличко. Нали?

– Къде отиде Грег? – пита Либи, забелязала едва сега, че Макдърмот го няма.

– Ами знаеш ли, долу го чака Горбачов – обяснявам ѝ най-сериозно. – Макдърмот, или както ти му викаш Грег, ще подпише с него договор за мир между Съединените щати и Русия. – Спирам за миг да видя реакцията ѝ, после добавям: – Макдърмот е горещ привърженик на гласността, така да знаеш.

– Е... да – отвръща тя с невъзможно безизразен глас. – Но той ми каза, че се занимава с корпоративни сливания и... подводен риболов.

Поглеждам Тейлър, който си спинка кротко. Опъвам и пускам тирантите му да изплющят върху гърдите му, но реакция няма, той дори не помръдва.

– Това не те притеснява, нали? – питам Либи.

– Не –  повдига тя рамене. – Хич даже.

– Горбачов не е долу – внезапно се обажда Карън.

– Будалкаш ли ни? – пита с усмивка Дейзи.

" Ами сега?", мисля си.

– Да. Карън е права. Горбачов не е долу. Той е в "Тунела". Извинете. Сервитьорката! – Пресягам се към минаваща крий нас келнерка в тъмносиня дантелена рокля "Бил Баас" с копринена панделка. – Донесете ми едно "Джей енд Би" с лед и касапски нож от кухнята. За вас, сладурчета?

И трите мълчат като риби. Келнерката се е втренчва в Тейлър. Поглеждам ту Тейлър, ту нея. Накрая не се сдържам.

– За него едно сорбе с грейпфрут и, да речем, малък скоч за разсънване.

Тя не откъсва очи от Тейлър.

– Ехей, сладур! – размахвам ръка пред очите ѝ. – "Джей енд Би"! С ледче! – опитвам се да надвикам джазбанда, койтo е по средата на прекрасно изпълнение на Take five.

– Най-после тя кимва, че е разбрала поръчката.

– А, и за тях – посочвам трите мацки, – донесете им от това, което пият. Джинджифилова бира? Сайдер?

– Не, шампанско – намесва се Либи, посочва чашите и се обръща към Карън. – Нали така?

– Като че ли да – отвръща Карън.

– С кайсиева ракия – подсеща я Дейзи.

Значи шампанско – повтарям на келнерката – с... ммм кайсиева ракия. Това е.

Тя кимва, записва си нещо и тръгва, а аз с интерес разглеждам задника ѝ, докато се отдалечава. После внимателно се вглеждам в трите мацки на масата, изучавам ги една по една с надеждата да открия някакъв издайнически знак, някой жест, който да наруши роботизираните им действия, но явно това са си само мои благопожелания, та затуй пак плясвам с ръце и поемам дълбоко дъх.

– Ама наистина голяма жега беше днес. Нали така?

– Имам нужда от ново кожено палто – въздъхва Либи, загледана в чашата си.

– Дълго или късо? – интересува се Дейзи със също толкова равен глас.

– С шал-яка? – подпитва Карън.

– Или дълго, или... – Либи млъква и мисли усилено цяла минута. – Видях едно късо с пухкава яка...

– Но от норка, нали? – пита Дейзи. – Сигурно о от норка.

– О, да. От норка – въздъхва Либи.

– Ей, Тейлър – прошепвам и го сръгвам. – Събуди се. Тези проговориха. Ще изпуснеш голям майтап.

– Но какво точно беше? – упорства Карън.

– Някои палта от норка не ви ли се струват прекалено пухести? – пита Дейзи.

– Някои норки са много пухести – съгласява се Либи.

– Сега се търсят най-вече сребърни лисици – пpомърморва Дейзи.

– Да, и бежовото е на мода – добавя Либи.

– Кои кожи са в такъв цвят? – пита някоя от трите

– Рис. Чинчила. Сибирска белка. Бобър...

– Ало? – събужда се Тейлър и мига на парцали. – Тук съм.

– Спинкай, спинкай – съветвам го.

– Къде е господин Макдърмот? – протяга се той.

– Отиде долу да търси кокаин.

– Сребърната лисица е много на мода сега – заявява една от хубавиците.

– Енот. Пор. Катерица. Воден плъх. Монголска овца.

– Абе да не би да сънувам? – пита ме Тейлър. Или наистина говорят.

– Е, водят нещо като разговор – намигвам му. – Шишт Слушай. Вдъхновяващо е.

В ресторанта тази вечер Макдърмот съвсем се бе отчаял от тях и ги попита дали знаят името на някоя от деветте планети. Либи и Карън се сетиха за Луната. Дейзи не много уверено назова... Комета. Тя си мислеше, че това е име на планета. Изпаднали в умопомрачение и тримата – Макдърмот, Тейлър и аз – я уверихме, че е точно така.

– Е, сега не е проблем да намериш хубаво кожено палто –   отбелязва Дейзи. – След като повече моделиери на конфекция  се захванаха с кожени облекла, разнообразието е голямо, защото всеки избира различни кожи в стремежа си колекцията му да се отличава от другите.

– Ууу, чак страх да те хване – потреперва Карън.

– Не се плаши – успокоява я Дейзи. – Кожите са само аксесoap. Не трябва да те стряскат.

– Но луксозен аксесоар – отбелязва Либи.

И аз се включвам в разговора.

– Абе случайно някоя от вас да е използвала девет сантиметров "Узи-ТЕК"? Това е автоматичен пищов. Не сте ли? Много е удобен, защото на този модел дулото е с нарез отпред за завиване на заглушител или удължител – уведомявам ги и поклащам глава.

– Кожите не трябва да ни плашат – повтаря Тейлър и се обръща към мен. – Постепенно изкопавам тук невероятни познания.

– Аксесоар, но луксозен – отново подчертава Либи.

 Появява се келнерката и слага на масата питиетата, а с тях и сорбе с грейпфрут. Тейлър гледа купичката подозрително и заявява:

– Аз такова не съм поръчвал.

– Поръча, поръча – убеждавам го. – Насън си го поръча.Честна дума.

– Не е вярно – промърморва той с известно съмнение в гласа.

– Добре де, аз ще го хапна. Ти слушай и попивай – съветвам го и потропвам по масата с пръсти.

– Карл Лагерфелд постави началото – подмята Либи.

– Така ли? – пита Карън.

– Ами да, с колекцията "Фенди" – заявява Дейзи и пали цигара.

– Страшно си падам по монголската овца в комбинация  с къртица или... – Карън спира и се разсмива – ...или черно кожено яке с подплата от ангорска вълна.

– Какво ти е мнението за Джефри Бийн? – пита Дейзи.

Карън се замисля.

– Абе белите сатенени яки... горе-долу стават.

– Обаче с тибетска вълна прави страхотни неща –  намесва се Либи.

– А Каролина Ерера? – подхвърля Карън.

– Не, не, прекалено пухести ги прави – върти глава Дейзи.

– Някак ученически изглеждат – съгласява се Либи.

– Ама най-хубавите кожи от руски рис има Джеймс Галанос – отсича Дейзи.

– Не забравяйте Арнолд Скази. С хермелина – подсеща ги Либи. – Ммм, умирам за тях.

– Айде бе, наистина ли? – ухилвам ѝ се накриво. – Чак  пък да умреш?

– Честно, умирам – заявява тя, за първи път толкова убедена тази вечер.

– Едно палтенце на Джефри Бийн ще те отвори много, Тейлър – майтапя се и стоварвам ръка върху рамото му, но той отново е заспал и шегата ми отива на вятъра.

Свалям ръката си с въздишка.

– Но това е Майлс...

Карън наднича към съседното сепаре, където се е раз- положила застаряваща горила с подкастрена посивяла коса и с единайсетгодишно бебче, сгушено в скута му.

Либи се обръща, за да се увери с очите си.

– Мислех, че снима онзи филм за Виетнам във Филаделфия.

– Не! На Филипините – поправя я Карън. – Никаква Филаделфия.

– Да де, нещо такова беше – съгласява се Либи. – Ти сигурна ли си?

– Всъщност той го завърши – продължава Карън, но си личи, чене е убедена в думите си. – Дори мисля, че филмът излезе по екраните... Всъщност май излезе още миналата година, не знам.

Двете гледат унило към съседното сепаре, но когато обръщат глави и виждат хъркащия Тейлър, Карън пита Либи:

– Дали да не идем да му кажем здрасти?

Либи кимва бавно и се изправя.

– Извинете ни.

И отиват. Дейзи остава и отпива от шампанското на Карън.Представям си я гола, убита, бели червейчета ровичкат из нея, щъкат по корема ѝ, циците ѝ са почернели от гасени в тях фасове и Либи изяжда трупа ѝ. Леко се покашлям.

– Та днес щях да пукна от тази жега.