Черния красавец

— Добре, добре — отвърна Джейкс и отново се изсмя. — Ще направя всичко, което ще достави удоволствие на една дама. Колко искате да я отпусна, госпожо?

— Цялата. Освободете главата му изцяло.

Юздата беше свалена и аз веднага отпуснах глава до коленете си. Какво блаженство! После я тръснах няколко пъти нагоре-надолу, за да пораздвижа вдървения си врат.

— Горкото животно! Нали това искаше? — каза тя, като ме галеше и потупваше с нежната си ръка. — А сега, ако му говорите кротко и го водите спокойно, той ще се справи по-добре, ще видите.

Джейкс пое юздите и извика: „Хайде, Черньо!“

Аз наведох глава и натиснах с цялата си тежест върху хамута. Изобщо не щадях сили. Каруцата се помести и аз бавно я изтеглих до горе, където спрях, за да си поема дъх. Дамата се изкачи по пешеходната алея и застана при нас на пътя. Тя започна да ме милва и тупа по шията, така както не ме бяха милвали много отдавна.

— Виждате ли колко беше усърден, когато му дадохте възможност. Сигурна съм, че е благородно същество и бих се заклела, че е познавало и по-добър живот. Няма да му слагате отново тази юзда, нали?

Джейкс тъкмо се канеше да ми я нагласи.

— Вижте, госпожо, не отричам, че когато освободих главата му, той по-лесно изтегли товара, за което ви благодаря. Ще го запомня и ще го правя и друг път. Но нали ако го оставя без късата юзда, ще стана за посмешище на всички каруцари! Модата е такава, нали разбирате…

— А не е ли по-добре да откриеш нова, по-разумна мода, вместо да следваш глупавата? Много благородници вече не използуват късата юзда. Нашите коне например не я познават от петнайсет години и работят с много по-голяма лекота. Освен това — добави тя с много сериозен тон — ние нямаме право да измъчваме божите създания без причина. Наричаме ги безсловесни създания и те наистина са такива, защото не могат да ни кажат какво чувствуват, но това не означава, че страдат по-малко. Но аз не бива да ви бавя повече. Благодаря ви, че се вслушахте в съвета ми и съм сигурна, че той ще ви е по-полезен от камшика. Приятен ден! — Като ме потупа още веднъж по шията, тя леко закрачи по алеята и повече не я видях.

— Готов съм да се обзаложа, че това беше истинска дама — продума Джейкс. — Говореше с мен така любезно, сякаш й бях равен. Ще се вслушам в съвета й — поне за нанагорнищата.

И за негова чест трябва да призная, че отпусна юздата ми с няколко дупки, а изкачвахме ли стръмнини, винаги освобождаваше главата ми. Тежките товари обаче не спряха. Обилната храна и добрата почивка възстановяват силите след непосилна работа, но нито един кон не може да издържи на претоварване. И аз така забележимо започнах да слабея, че ме замениха с по-млад кон. Тук трябва да спомена, че по това време имах и друго страдание. Бях чувал да говорят за него, но никога не го бях изпитвал. Причината за болестта бе лошо осветената конюшня, в която имаше само едно мъничко прозорче, така че боксовете ни бяха почти тъмни.

Освен потискащия ефект върху духа полумракът силно отслаби и зрението ми. Очите силно ме боляха от рязката смяна на тъмнина с ярка дневна светлина. Няколко пъти се спъвах на прага и почти не виждах къде вървя.

Мисля, че ако се бях застоял в тази конюшня, щях да остана полусляп, а това е голямо нещастие. Чувал съм хората да казват, че било по-безопасно да караш сляп кон, отколкото кон с лошо зрение, тъй като те били много плахи. Аз обаче се отървах без трайно увреждане на зрението и ме продадоха на един от богатите собственици на кабриолети.

Глава четиридесет и седма

Тежки времена

Никога няма да забравя новия си господар. Той имаше черни очи, гърбав нос, устата му беше зъбата като на булдог, а гласът му беше рязък като скрибуцането на каруца върху чакъл. Казваше се Николас Кожодера и според мен беше същият човек, за когото работеше Дрипавия Сам.

Бях чувал хората да казват, че за да повярваш, трябва да видиш, но според мен трябва и да го почувствуваш. Независимо че много неща бях видял през живота си, аз не познавах несравнимата трагедия на файтонджийския кон.

Кожодера разполагаше с долнопробни кабриолети и долнопробни кочияши. Той се държеше брутално с мъжете и те се държаха жестоко с нас. Нямаше неделна почивка, бяхме в разгара на летните горещини.

От време на време в неделя сутрин някоя разпусната мъжка компания наемаше кабриолета за цял ден. Четирима седяха вътре, а петият на капрата до кочияша и аз трябваше да ги возя по десет-петнайсет мили извън града и обратно. Как пък не се случи някой да слезе и да повърви по най-стръмното и в най-големия пек! Слизаха само ако ги накараше кочияшът, когато ставаше ясно, че няма да се справя. Случваше се така да се изтощя и сгорещя, че почти не се докосвах до храната. Как мечтаех за чудесната каша от трици със селитра, която Джери ни даваше в горещите съботни вечери. Тя ни охлаждаше и ободряваше. Следваха две нощи и цял ден непрекъсната почивка, а в понеделник сутрин бяхме отново свежи като млади жребчета. Тук обаче нямаше почивка и кочияшът ми беше зъл като господаря си. Биеше жестоко с камшик с нещо толкова остро на края, че понякога разкървавяваше гърба ми. Случваше се да ме удря и по корема, и по главата. Подобни унижения силно сломяваха духа ми и въпреки това се стараех, без да клинча. Както казваше клетата Рижка: „Няма смисъл. Хората са по-силни.“

Сега животът ми бе толкова окаян, че и аз като нея си мечтаех да падна и да умра както си работя, за да се свършат мъките ми. Един ден желанието ми почти се сбъдна.

Излязох на пиацата в осем сутринта. Вече бях поработил здравата, когато се наложи да закараме един клиент до гарата. Очакваше се пристигането на дълга композиция и господарят ми спря на редицата от кабриолети, за да използува възможността да изкара нещо и на връщане. Влакът беше дълъг и бързо наеха всички кабриолети. Скоро дойде и нашият ред. Бяха четирима души — шумен, наперен мъж, жена с малко момченце и едно младо девойче. Имаха много багаж. Жената с момченцето се качи и докато мъжът се разпореждаше с багажа, девойчето дойде да ме разгледа.

— Татко — рече тя, сигурна съм, че този нещастен кон не може да ни закара с целия багаж толкова далеч. Виж колко е слаб и изнемощял.

— О, нищо му няма, мис — обади се кочияшът. — Достатъчно е силен.

Носачът, който влачеше тежките сандъци, предложи на мъжа да наеме втори кабриолет.

— Ще може ли конят ти да се справи или не? — попита напереният.

— О, разбира се, че ще се справи, сър. Качвай сандъците, носач, той може и повече!

Кочияшът им помогна да качат един толкова тежък сандък, че почувствувах как пружините се слегнаха.

— Татко, татко, моля те, вземи още един кабриолет — замоли девойчето. — Сигурна съм, че не сме прави, сигурна съм, че извършваме жестокост.

— Глупости, Грейс, влизай вътре веднага и престани да опяваш. Само това остава на цялата ми заетост да проверявам всеки файтонджийски кон. Човекът си познава работата. Хайде, качвай се и си затваряй устата!

Крехката ми приятелка трябваше да се подчини. А носачът влачеше сандък след сандък и ги трупаше отгоре и на седалката до кочияша. Най-после всичко беше готово и с обичайното дърпане на поводите и изплющяване на камшика, ние потеглихме.

Товарът беше много тежък, а аз от сутринта не бях ял, нито почивал. И все пак напрягах всички сили, както правех винаги, въпреки жестоката несправедливост.

Придвижвах се сравнително добре, докато стигнахме до хълма Лъдгейт, където тежкият товар и собственото ми изтощение ми дойдоха твърде много. Опитвах се да не спирам, непрестанно подтикван от юздата и плясъка на камшика, когато изведнъж — и аз не знам как — краката ми се подкосиха и тежко паднах на една страна. Неочакваният удар сякаш изкара целия въздух от тялото ми. Лежах съвсем неподвижен. Нямах сили да помръдна и си мислех, че всеки миг ще умра. Чувах, че наоколо се суетят, че някакви хора викат ядосано, че свалят багажа, но всичко беше като сън. Стори ми се, че отново чух нежния, жалостив гласец, който казваше: „О, нещастното животно! Ние сме виновни за всичко!“. Някой освободи юздата и каишите на хамута, които силно ме стягаха. Друг каза: „Умрял е, няма да се изправи.“ После чух как един полицай се разпорежда, но аз дори не отворих очи. Само от време на време на пресекулки си поемах дъх. Заляха главата ми със студена вода, сипаха в устата ми лекарство и ме покриха. Нямам представа колко дълго съм лежал, но почувствувах, че животът ми се възвръща, а някакъв мъж с благ глас ме потупваше и ме увещаваше да се изправя. Дадоха ми лекарство и след един-два безуспешни опита, най-после разтреперан се изправих на крака и бавно ме отведоха в близката конюшня.