Черния красавец

Annotation

Ана Сюел е родена през 1820 година в Англия. След случайно падане на връщане от училище тя остава инвалид за цял живот. Семейството й има малка ферма и момиченцето расте сред природата, заобиколено от любимите си животни. Понито, което тегли двуколката на Ана — тя не може да се придвижва по друг начин става неин любимец. С времето болестта й се влошава и през последните седем години на своя живот Ана Сюел дори не може да държи писалка. Ала точно тогава — от 1870 до 1877 година, тя описва с помощта на майка си патилата и радостите на Черния красавец. Благородната и цел е „да събуди любов разбирателство и състрадание към тези умни и предани приятели на човека — конете“. Ана Сюел очевидно я постига, тъй като повече от век историята на Черния красавец трогва децата по цял свят.

Ана Сюел

Част първа

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Част втора

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Глава двадесет и седма

Глава двадесет и осма

Глава двадесет и девета

Глава тридесета

Глава тридесет и първа

Част трета

Глава тридесет и втора

Глава тридесет и трета

Глава тридесет и четвърта

Глава тридесет и пета

Глава тридесет и шеста

Глава тридесет и седма

Глава тридесет и осма

Глава тридесет и девета

Глава четиридесета

Глава четиридесет и първа

Глава четиридесет и втора

Глава четиридесет и трета

Глава четиридесет и четвърта

Глава четиридесет и пета

Част четвърта

Глава четиридесет и шеста

Глава четиридесет и седма

Глава четиридесет и осма

Глава четиридесет и девета

info

notes

1

2

3

Ана Сюел

Черния красавец

Част първа

Глава първа

Първият ми дом

Първото място, което добре си спомням, беше обширна, хубава ливада с бистро езерце. Над него се надвесваха сенчести дървета, а в по-дълбоката му част растяха тръстики и водни лилии. От едната страна на ливадата, отвъд живия плет, се виждаше изорана нива, а от другата, зад портата и съвсем близо до пътя — къщата на нашия господар. В най-високата част на ливадата растяха ели, а в ниската ромолеше поточе с надвиснали стръмни брегове.

Докато бях малък, се хранех с млякото на майка ми, защото не можех да паса трева. Денем тичах край нея, а нощем лежахме близо един до друг. Когато беше горещо, стояхме край езерцето в сенките на дърветата, а за по-студено време имахме уютен топъл обор близо до еловата горичка.

Щом пораснах достатъчно, за да мога да паса, майка ми започна да излиза денем на работа и да се прибира вечер.

Освен мен на ливадата имаше още шест жребчета, но те бяха по-големи, някои почти млади коне. Обичах да тичам с тях — доставяше ми огромно удоволствие. Обикаляхме поляната в галоп и всеки препускаше колкото сили има. Понякога играта ни ставаше доста груба, защото освен че препускаха, те често ритаха и хапеха.

Един ден, когато здравата се ритахме, майка ми изцвили да отида при нея.

— Искам много да внимаваш в това, което ще ти кажа. Жребчетата, които живеят тук, са чудесни, но те са товарни коне и естествено не са научени на обноски. Ти си от добра порода и добро семейство. Името на баща ти е много известно по нашите места; дядо ти две години е печелил купата на надбягванията в Нюмаркет; баба ти бе кобила с благ нрав, а мен, мисля, никога не си ме виждал да ритам и хапя. Надявам се, че ще израснеш кротък и добър и няма да се научиш на лоши навици. Върши работата си съвестно, повдигай краката си високо, когато се движиш в тръс, никога не хапи и не ритай, дори на игра.

Цял живот помних мамините съвети. Знаех, че е мъдра кобила и че господарят високо я цени. Казваше се Херцогиня, но той често и викаше Любимка.

Нашият господар бе мил и добър. Хранеше ни и ни гледаше отлично и винаги се обръщаше към нас с блага дума. Говореше ни така гальовно, както говореше на децата си. Всички го харесвахме, а мама много го обичаше. Видеше ли го край вратата, тя изцвилваше от радост и се втурваше да го посрещне. Той пък я галеше и казваше: „Е, стара приятелко, как е твоят Чернушко?“ Викаше ми така, защото косъмът ми беше черен. После ми даваше вкусен комат хляб, а понякога носеше и моркови за майка ми. Всички коне идваха при него, но мисля, че ние му бяхме любимци. В пазарен ден винаги мама го водеше до града, впрегната в малка двуколка.

Имаше един орач, младо момче на име Дик, който идваше да бере къпини до нашия жив плет. Когато се наядеше до насита, започваше „да се забавлява с жребчетата“. Замерваше ни с камъни и пръчки, за да ни накара да тичаме в галоп. Не му обръщахме особено внимание, защото винаги можехме да избягаме, но от време на време някой камък ни удряше и нараняваше.

Един ден Дик отново се забавляваше по този начин, без да знае, че господарят е в съседната нива. Той обаче го наблюдаваше. Прехвърли плета с един скок, сграбчи момчето за ръката и му зашлеви такъв шамар, че го накара да зареве от болка и изненада. Щом видяхме господаря, ние доприпкахме по-близо, за да видим какво става.

— Лошо момче! — Извика той. — Лошо момче! Да преследва жребчетата! Това не ти е нито за първи, нито за втори път, но ще бъде за последен! Ето — вземи си парите и си отивай в къщи! Не искам да те виждам повече в моето стопанство!

И така ние никога повече не видяхме Дик. Старият Даниъл, който се грижеше за конете, беше благ като господаря ни и ние живеехме много добре.

Глава втора

Ловът

Преди да навърша две години, се случи нещо, което никога няма да забравя. Беше ранна пролет. През нощта се бе появил лек скреж и над ливадите и горичките все още се стелеше мъглица. Аз и останалите жребчета пасяхме в долната част на нивата, когато ни се счу, че някъде далеч лаят кучета. Най-възрастният жребец повдигна глава, наостри уши и рече: „Ето ги хрътките!“ И веднага препусна към горната част на нивата. Всички го последвахме и застанахме край живия плет, откъдето можехме да виждаме надалеч. Мама и един стар яздитен кон на господаря също бяха застанали наблизо и по всичко личеше, че знаеха какво ще последва.

— Открили са заек — каза майка ми — и ако минат оттук, ще видим преследването.

Съвсем скоро кучетата се втурнаха през нивата с млада пшеница, която граничеше с нашата. Никога дотогава не ги бях чувал да издават такива звуци. Те не лаеха, не виеха, не джавкаха, а бясно задавено квичаха. Следваха ги няколко ездачи. Някои от мъжете бяха облечени в зелени костюми и всички препускаха с все сила. Старият кон жално изпръхтя подире им, а на нас, жребчетата, ни се прииска да препуснем покрай тях. Те обаче скоро се изгубиха надолу из нивята. После спряха. Кучетата млъкнаха и затичаха наоколо, забили носове в земята.

— Изгубиха следата — каза старият кон. — Може би заекът ще се отърве.

— Кой заек? — попитах.

— О, откъде да знам кой. Спокойно може да бъде и някое от нашите зайчета, дето живеят в горичката. На кучетата и хората е нужен просто заек, когото да преследват.