Черния красавец

— Не, сър, не, не мога да направя това, благодаря. Имам пари само колкото да се върна. Моля ви покажете ми пътя.

— Слушайте, госпожо, аз също имам жена и любими деца и знам какво значи да си родител. Качвайте се на кабриолета, ще ви закарам без пари. Бих се срамувал от себе си, ако оставя една жена с болно дете да поеме такъв риск.

— Бог да ви благослови! — извика жената и се разрида.

— Хайде, хайде, успокойте се, мила. Ей сегичка ще ви закарам. Чакайте да ви настаня.

Докато Джери слизаше да отвори вратата, дотичаха двама мъже със знаменца по шапките и петлиците. „Кабриолет! Кабриолет!“ — викаха те.

— Зает е — отговори Джери, но единият бутна жената и скочи вътре. Другият веднага го последва. Джери ги изгледа сурово като полицай.

— Кабриолетът е зает, господа. От тази дама.

— Дама! — извика единият. — Как не! Тя може да почака, а нашата работа е по-важна. Освен това ние бяхме първи и правото е на наша страна. Няма да мръднем.

Докато Джери затваряше вратата след тях, върху лицето му се появи хитра усмивка.

— Добре, господа, стойте вътре колкото ви харесва. Аз мога да почакам, докато си починете. — И като им обърна гръб, той се приближи до младата жена, която стоеше край мен. — Ей сега ще си тръгнат. Не се притеснявай, мила.

И те наистина скоро си тръгнаха. След като разбраха номера на Джери, господата излязоха от кабриолета и го наругаха, заплашиха го, че ще му вземат данните и ще го извикат на съд. Макар и с малко закъснение, ние се отправихме към болницата, като се стараехме да се придържаме към страничните улички. Джери позвъни на вратата и помогна на младата жена да слезе.

— Хиляди благодарности — каза тя. — Никога не бих стигнала сама до тук.

— Не съм сторил кой знае какво и се надявам, че детенцето скоро ще се оправи. — Той я изчака да влезе и тихичко си каза:

„Сторих го за истински сиромах“. А после ме потупа по шията, както правеше винаги, когато беше доволен.

Дъждът валеше силно и тъкмо си тръгнахме, когато вратата на болницата се отвори отново и портиерът извика: „Кабриолет!“ Спряхме и по стълбите слезе една дама. Джери като че ли я позна веднага. Тя вдигна воалетката си и извика:

— Баркър! Джеремая Баркър! Това ти ли си? Толкова се радвам, че те виждам. Точно от приятел като теб имам нужда, защото днес е почти невъзможно да се намери кабриолет в тази част на Лондон.

— Ще се гордея, ако мога да ви услужа, госпожо, и съм щастлив, че се случих тук. Докъде да ви закарам, госпожо?

— До гара „Падингтън“ и ако стигнем по-рано, както се надявам, ще ми разкажеш всичко за Поли и децата.

Пристигнахме навреме и тъй като бяхме на сушина, дамата си поприказва с Джери. Разбрах, че навремето била господарка на Поли и след като подробно разпита за нея и децата, тя рече:

— Как намираш работата си през зимата? Знам, че Поли доста се притесняваше за теб миналата година.

— Да, госпожо, така беше. Имах лоша кашлица, която не ме остави чак докато се стопли. Освен това, задържат ли ме клиентите до по-късно, тя много се тревожи. Нали разбирате, работата ми по всяко време и във всички сезони е истинско изпитание за здравето. Но пък се справям доста добре и ще се чувствувам много нещастен, ако нямам коне, за които да се грижа. Така съм научен и се боя, че няма да се справя с никоя друга работа.

— Ще бъде много жалко, ако сериозно рискуваш здравето си, и то не само заради теб, ами заради Поли и децата. Има много места, където търсят добри кочияши и коняри. Ако някога решиш да напуснеш тази работа, обади ми се. — И след като изпрати много поздрави на Поли, тя сложи нещо в ръката му: — Тук има по пет шилинга за децата. Поли знае как да ги използува.

Джери много се зарадва и й благодари. Сетне излязохме от гарата и най-после се прибрахме да си починем, защото аз поне се чувствувах изморен.

Глава четиридесет и четвърта

Старият Капитан и неговият наследник

Ние с Капитан бяхме големи приятели. Той беше изключително благороден, отличен другар и аз изобщо не вярвах, че ще му се наложи да напусне дома ни и завинаги ще се раздели с този свят. Но и неговият ред дойде. Ето как стана това. Аз не съм бил там, но чух, когато го разказваха.

С Джери закарали някаква компания до централната гара през Лондонския мост и се връщали обратно. Били някъде около моста, когато Джери забелязал, че насреща им се задава празната товарна кола на някаква пивоварна, теглена от два силни коня. Коларят непрекъснато шибал конете с тежкия си камшик. Колата била лека и се носела със страхотна скорост. Човекът нямал никакъв контрол върху конете, а движението по улицата било много оживено. Бутнали и прегазили едно момиче. В следващия миг връхлетели върху нас. Двете колелета се откачили и кабриолетът се преобърнал. Капитан бил повлечен, тегличите се разбили и единият се забол в тялото му. Джери също изхвръкнал, но само се натъртил. Отървал се по чудо. Той поне твърди, че е така. Когато изправили клетия Капитан на крака, оказало се, че е много наранен. Джери бавно го доведе в къщи — беше тъжно да гледаш как кръвта просмуква бялата му кожа и се стича по хълбоците и шията му. Оказа се, че каруцарят бил много пиян и веднага го глобиха, а пивоварят трябваше да плати обезщетение на Джери. Само че нямаше кой да плати обезщетение на клетия Капитан.

Ветеринарният лекар и Джери направиха всичко, каквото можаха, за да облекчат болките му. Кабриолетът трябваше да се поправи, не излизахме няколко дни и Джери нищо не спечели. Още първия ден, в който излязохме след нещастието и застанахме на пиацата, шефът дойде да пита как е Капитан.

— Никога няма да се възстанови — отвърна Джери, — поне за тази работа. Така каза лекарят днес. Би могъл да тегли каруца или нещо подобно. — Това много ме разстрои! Представяш ли си — Капитан да тегли каруца! Виждал съм на какво приличат конете, които вършат тази работа в Лондон. Бих искал всички пияници да ги затварят в лудницата, а не да ги оставят да мачкат трезвите. Ако трошаха собствените си кости, разбиваха собствените си коли и осакатяваха собствените си коне, това щеше да си е тяхна лична работа и никой нямаше да им се бърка. Но според мен винаги страдат невинните. А после ще ми говорят за компенсации! Не може да има никаква компенсация на всичките тези тревоги, ядове и загуба на време, а да не говорим, че губиш добър кон, който ти е като стар приятел. Глупаво е изобщо да се говори за компенсация! Ако има някой дявол, когото най-горещо желая да зърна на дъното на преизподнята, това е дяволът на пиянството.

— Ех, Джери — въздъхна шефът, — твоите камъни падат в моята градина, така да знаеш, защото аз не съм като теб. И ме е срам. А ми се иска да не пия…

— Добре де, шефе, защо не се откажеш? Прекалено добър човек си, за да робуваш на такова нещо.

— Защото съм глупак, Джери. Веднъж се опитах два дни да не пия и имах чувството, че ще умра. А ти как успя?

— Аз се борих няколко седмици. То аз никога не съм се напивал истински, но и тогава ми беше ясно, че не съм господар на себе си и допиеше ли ми се, много трудно казвах „не“. Разбрах, че единият ще бъде победен дяволът на пиянството или Джери Баркър и реших, че с божията помощ това не бива да е Джери Баркър. Но ми беше трудно и се нуждаех от всичката помощ, която ми се предлагаше, защото чак когато се опълчих срещу навика, разбрах колко е силен. Поли обаче полагаше огромни усилия винаги да имам хубава храна, а когато желанието ми ставаше прекомерно силно, изпивах чаша кафе, смучех ментови бонбони или четях от книгата си и това ми помагаше. Понякога ми се налагаше непрекъснато да си повтарям: „От пиенето ли да се откажа, или да изгубя душата си? От пиенето ли да се откажа или да съсипя Поли?“ Благодарение на бога и на милата ми съпруга веригите се разкъсаха и вече десет години не съм слагал капка в уста, а нямам и желание.