Черния красавец

— И на мен ми се иска да е така — рече месарят, — защото това би ми спестило сума тревоги, да не говорим, че ако знаех предварително желанието на клиентите си, щях да ги обслужвам далеч по-добре. Но какъв смисъл има да си приказваме? Кой изобщо се замисля за удобството на месаря или на коня му? Хайде, отведи го и се погрижи добре за него. И внимавай, днес този кон повече не бива да излиза. Ако искат още нещо, ти сам ще го занесеш с кошницата.

Месарят се прибра, а момчето отведе коня.

Не всички момчета обаче са жестоки. Виждал съм някои така привързани към понитата и магаренцата си, както към любимите си кученца. Дребосъците пък работят така добре и усърдно за младите си колари, както аз работя за Джери. Е, понякога работата може да е тежка, но гласът и ръката на приятеля винаги я правят по-лека.

По нашата улица често минаваше младо коларче, разнасящо зеленчуци. Понито му беше старо и не много красиво, но пък най-веселото и юначно същество, което съм срещал. Беше истинско удоволствие да гледаш колко силно бяха привързани един към друг. Понито следваше господаря си като куче — щом се качеше в каручката, то потегляше без удар на камшик или подканяща ругатня и припкаше по улицата така бодро, сякаш бе излязло от кралските конюшни. Джери харесваше момчето, викаше му принц Чарли и твърдеше, че някой ден щяло да стане цар на кочияшите.

Имаше и един старец, който минаваше по нашата улица с въглищарска каручка. Носеше и въглищарска шапка, беше дрипав и мръсен. Той и старият му кон кретаха по улицата като двама верни другари, които отлично се разбират. Конят сам спираше пред къщите, където продаваха въглища и винаги държеше едното си ухо наведено към въглищаря. Викът на стареца се разнасяше из квартала много преди неговото появяване. Никога не разбирах какво казва, но децата го наричаха Стария Б-а-а-а-р Х-у-у: така звучеше викът му. Поли купуваше въглищна от него и се държеше много мило, а Джери казваше, че на човек му става приятно, като вижда колко щастлив може да бъде един кон и при беден господар.

Глава четиридесет и втора

Изборите

Когато един следобед се прибрахме в двора, Поли излезе да ни посрещне и каза:

— Джери, днес идва мистър Б. да ме пита за кого ще гласуваш. Освен това иска да те наеме за изборите. Ще дойде за отговор.

— Виж какво, Поли, можеш да му кажеш, че кабриолетът ми ще бъде зает. Не желая да го облепят целия с огромните си афиши и освен това смятам, че е обидно за Джак и Капитан да препускат по кръчмите и да разкарват полупияни избиратели. Тая няма да я бъде!

— Предполагам, че ще гласуваш за господина? Той каза, че си имал същите убеждения като него.

— В някои отношения, да, но няма да гласувам за него, Поли. Ти нали знаеш с какво се занимава той?

— Да.

— Е, човек, който е забогатял от този занаят, може и да е добър в някои отношения, но е сляп за нуждите на работниците. Аз не мога с чиста съвест да го изпратя да измисля законите. Сигурно ще ми се разсърди, ала всеки човек трябва да прави онова, което смята, че е най-добро за страната му.

Сутринта преди изборите Джери ме впрягаше, когато Доли влезе разплакана в двора, а синята и рокличка и бялата престилчица бяха целите изпръскани с кал.

— Какво има, Доли, какво се е случило?

— Тези отвратителни момчета — изхлипа тя, — замеряха ме с кал и ме наричаха малка пар… пар…

— Викаха и малка синя парцалана, татко — обади се Хари, който дотича много ядосан, — но аз им дадох да се разберат. Повече няма да обиждат сестра ми. Така ги набих, че ще ме запомнят. Долни, страхливци, оранжеви мерзавци!

Джери целуна детето и каза:

— Тичай при мама, душичката ми, и й кажи, че днес ще е по-добре да си останеш в къщи и да й помагаш. — После строго се обърна към Хари: — Слушай, момчето ми, надявам се, че винаги ще защищаваш сестра си и здравата ще натупваш всеки, който я обижда — така и трябва да бъде. Но запомни, че не желая никакви изборни разпри в двора си. Колкото са сините мерзавци, толкова са и оранжевите, и белите, и червените, и всички останали цветове, затова не желая никой от моето семейство да се забърква с тях. Дори жените и децата са готови да се карат за някакъв цвят, а надали и един на всеки десет знае кой цвят какво означава.

— Но, татко, аз мислех, че синьото означава свобода?

— Свободата не идва от цветовете, моето момче. Те са символ на съответната партия и единствената свобода, която можеш да получиш от тях, е свободата да пиеш на чужда сметка, свободата да те закарат до избирателния пункт в стар, мръсен файтон, свободата да обиждаш всеки, който не носи твоя цвят и да прегракнеш от викане на лозунги, които почти не разбираш — това е твоята свобода!

— О, татко, ти се шегуваш.

— Не, Хари, говоря ти сериозно и се срамувам, като гледам какво правят някои умни хора. Изборите са нещо много сериозно. Или поне така би трябвало да бъде. Всеки човек трябва да гласува според собствената си съвест и да остави съседа си да стори същото.

Глава четиридесет и трета

Приятел в нужда

Най-после денят на изборите настъпи. Ние с Джери не можехме да се оплачем от липса на работа. Първо дойде як, дебел господин с пътна чанта. Искаше да отиде до гара „Бишъпсгейт“. После ни нае една компания, която желаеше да я откараме до парка „Риджънт“. След това ни повикаха в една уличка, където плаха, развълнувана стара дама чакаше да я закараме до банката. Постояхме, докато си свърши работата и я върнахме обратно, но тъкмо я оставихме и един червендалест господин, натоварен с книжа, долетя задъхан и още преди Джери да слезе, отвори вратата, настани се и извика: „Полицейският участък на улица «Боу»! Бързо!“ Потеглихме, а когато се върнахме, на пиацата нямаше нито един кабриолет. Джери ми нагласи торбата със зоб. Той твърдеше, че: „В такива дни човек трябва да си хапва често-често. Затова лапай, Джак, хубавичко се наяж!“

В торбата имаше чудесен смлян овес, размесен с малко трици. Тази храна се смяташе за деликатес и бе особено добре дошла в такъв момент. Джери беше толкова мил и грижовен — кой кон не би дал всичко за господар като него? Той извади една от баничките на Поли, застана наблизо до мен и започна да се храни. Улиците бяха пълни с народ, а кабриолетите с цветовете на различните партии препускаха сред хората, като че ли животът и крайниците им не струваха пет пари. Този ден видяхме двама прегазени, едната жертва беше жена. Клетите коне — голям зор виждаха! Но избирателите изобщо не ги интересуваше. Мнозина бяха полупияни и съзираха ли техен привърженик, викаха ура. Надаваха възгласи от прозорците на кабриолетите. За пръв път в живота си присъствувах на избори и не желая това да се повтори, макар да казват, че нещата били променени.

С Джери почти не бяхме яли, когато по улицата се зададе бедна млада жена, понесла голямо дете на ръце. Тя се озърташе и изглеждаше съвсем объркана. Приближи се до Джери и го попита къде е болницата „Сейнт Томас“ и дали е далеч. Тази сутрин пристигнала от провинцията с каруца. Не знаела за изборите и не познавала града. Трябвало да заведе момченцето си в болницата. Детето проплакваше с немощен, жален гласец.

— Бедничкият ми! — въздъхна тя. — Така го боли. Четиригодишен е, ала почти не може да ходи. Но лекарят каза, че ако успея да го доведа в болницата, има вероятност да се оправи. Моля ви, сър, кажете ми далече ли е и къде се намира?

— Но, госпожо — отвърна Джери, — вие не можете да стигнете дотам през тези тълпи! Разстоянието е три мили, а това дете е тежко.

— Да, тежичък е, да е жив и здрав, но аз, слава богу, съм силна и ако знам пътя, сигурна съм, че все някак ще се добера дотам. Моля ви, кажете ми откъде да мина.

— Няма да се справите — рече Джери. — Могат да ви блъснат и прегазят с детето. Качвайте се, аз ще ви закарам до болницата. Не виждате ли, че всеки миг може да завали.