-->

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први), Конрад Джоузеф-- . Жанр: Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Название: Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 110
Читать онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) - читать бесплатно онлайн , автор Конрад Джоузеф

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

Перейти на страницу:

Малко преди вечеря, чувствувайки се по-неспокоен от всякога, отидох пак за момент при моето второ аз. И за мен бе изненада да го намеря да си седи невъзмутимо, сякаш това бе нещо противно на природата, нещо нечовешко.

С трескав шепот развих плана си:

— Ще задържа кораба близо, колкото ми позволява смелостта, и после ще го обърна в другата посока. Още сега ще намеря начин да ви измъкна незабелязано оттук до склада за платната, който се свързва с коридора. Но има отвор, нещо като квадратна дупка за извличане платната навън; той извежда направо на средната палуба и никога не се затваря при хубаво време, за да позволява достъп на въздух до платната. Когато движението на кораба бъде умъртвено при лавирането и всички хора са отзад при гротбрасовете, пътят ви ще бъде свободен да се измъкнете и прехвърлите през борда през един от отворените илюминатори на юта. Наредих и двата да бъдат добре закачени. Използвайте края на някое въже, за да се спуснете във водата, като избегнете шума от цопването, нали разбирате? Може да го чуят и да причини някое отвратително усложнение.

Той помълча за малко и после прошепна:

— Разбирам.

— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.

— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.

След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.

Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.

— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.

Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:

— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.

— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.

Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.

— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.

Той поклати глава.

— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…

Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.

Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…

— Прислужник!

Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.

Той се огледа плахо.

— Сър!

— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?

— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.

— Идете и вижте.

Той изхвърча нагоре по стълбите.

— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.

Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.

— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?

— Оставете.

Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.

Продължих да наблюдавам, докато почувствувах, че мога да владея гласа си.

— Ще падне по вятъра — рекох тогава със спокоен глас.

— Нима ще опитате това, сър? — запелтечи той недоверчиво.

Не му обърнах внимание и повиших глас, колкото да бъда чут от рулевия:

— Дръжте го с натегнати платна.

— Натегнати платна, сър.

Вятърът лижеше бузата ми, платната стояха неподвижни, целият свят мълчеше. Напрежението да наблюдавам как мрачните очертания на сушата стават все по-големи и по-плътни се оказа не по силите ми. Бях затворил очи — защото корабът трябваше да отиде по-близко. Трябваше! Тишината бе непоносима. Дали не стояхме на едно място?

Когато отворих очи, втората гледка накара сърцето ми да подскочи от уплаха. Черното южно възвишение на Кох-ринг сякаш бе надвиснало право над кораба като стърчащ високо отломък от вечната нощ. По тази огромна черна маса не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук. Тя продължаваше да се плъзга непредотвратимо срещу нас и ето че вече изглеждаше само на една протегната ръка. Съзрях неясните фигури на хората, които бяха на вахта, събрани в група на средата на кораба, да се взират втрещени и онемели.

— Ще продължавате ли, сър? — запита несигурен глас до мен.

Не му обърнах внимание. Трябваше да продължа.

— Дръжте го с натегнати платна. Не пречете на движението му. Това сега не е нужно — казах с предупредителен тон.

— Не виждам достатъчно добре платната — отговори ми рулевият с необичаен, треперещ глас.

Дали корабът беше достатъчно близо? Той вече беше стигнал не в сянката на сушата, а в самата нейна черна тъмнота, вече, така да се каже, погълнат, навлязъл прекалено близо, за да може да бъде върнат, изплъзнал се напълно от ръцете ми.

— Повикайте помощника — казах на младия човек, който стоеше до мен безмълвен като смъртта. — И извикайте всички хора горе.

Ехото на високия бряг придаваше на гласа ми допълнителна сила. Няколко гласа извикаха ведно:

— Всички сме на палубата, сър.

После пак тишина, а големият силует се плъзгаше все по-близко, издигаше се още по-нависоко, без светлинка, без звук. Такава дълбока тишина бе паднала върху кораба, че той можеше да бъде взет за лодка с мъртъвци, плаваща бавно пред самите порти на Ереб.

Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название