Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

След като успя да смути спокойствието ми по този начин, той поклати глава с вид на знаещ човек. Ако съм бил видял гледката, ме увери той, нямало да я забравя, докато съм жив. Времето било твърде лошо, за да могат да погребат трупа в морето, както се полагало. И тъй, на следния ден на разсъмване го занесли на задната палуба, лицето му покрито с малко плат от знаме; той прочел кратка молитва и после, както онзи си бил облечен в мушамата и високите ботуши, го хвърлили сред грамадните вълни, които като че ли били готови всеки момент да погълнат самия кораб с ужасните хора на борда му.

— Зарифованият фок ви е спасил — подхвърлих аз.

— С божия помощ да — възкликна той пламенно. — Твърдо вярвам, че по силата на някаква особена милост „Сефора“ устоя на вихрените напори на бурята.

— Поставянето на това платно е, което… — започнах аз.

— Това беше ръката на самия бог — прекъсна ме той. — Нищо друго не би могло да го извърши. Не ме е страх да ви кажа, че едва се осмелих да дам заповедта. Изглеждаше невъзможно да се опитаме да се докоснем до нещо, без да го загубим, а тогаз и последната ни надежда бе изчезнала.

Ужасът от бурята още не го беше напуснал. Оставих да продължи за малко и после казах небрежно, сякаш се връщах на второстепенен въпрос:

— Били сте твърде нетърпелив да предадете вашия помощник на хората на сушата, предполагам?

Точно така. В ръцете на закона. В мрачната му упоритост по този въпрос имаше нещо непонятно и малко ужасяващо, нещо, бих казал, мистично, съвсем отделно от усърдието му да не бъде заподозрян в „поощряване на дела от този род“. Тридесет и седем благоприятни години на море, от които над двадесет като безукорен капитан, и последните петнадесет на „Сефора“ като че бяха причина да чувствува някакво безмилостно задължение.

— И знаете ли — продължи той, — не аз ангажирах тоя млад човек. Неговите хора имали някакъв дял при моите собственици. Бях, така да се каже, принуден насила да го взема. Изглеждаше много способен, много възпитан и прочие. Но, знаете ли — някак си никога не съм го харесвал. Аз съм прям човек. Виждате ли, той не беше точно оня род човек, който подхожда за първи помощник на кораб като „Сефора“.

Така се бях свързал в мислите и впечатленията си с тайния спътник в моята кабина, че почувствувах как сякаш на мен лично ми се даваше да разбера, че и аз не съм от оня род, който би подхождал за първи помощник на кораб като „Сефора“. В мислите си ни най-малко не се съмнявах в това.

— Съвсем не този тип човек. Нали разбирате? — настоя той, като ме гледаше упорито.

Усмихнах се вежливо. За момент ми се стори объркан.

— Предполагам, че ще трябва да съобщя за самоубийство — додаде той.

— Моля?

— Са-мо-у-бий-ство! Това ще трябва да пиша на собствениците на моя кораб веднага, щом пристигна.

— Освен ако не успеете да го намерите до утре — съгласих се безстрастно… — Искам да кажа, жив.

Той смънка нещо, което аз действително не успях да доловя, и обърнах ухото си към него озадачено. Той почти изрева:

— Брегът, казвам, сушата, е най-малко на седем мили от мястото, където съм хвърлил котва.

— Толкова горе-долу.

Липсата на вълнение у мен, на любопитство, на изненада, на какъвто и да било подчертан интерес започна да събужда недоверие у него. Като изключим обаче успешното ми преструване на глух, не се бях опитвал да го мамя с нищо друго. Бях се почувствувал съвсем неспособен да играя както трябва ролята на несведущ и затова се страхувах да опитам. Сигурно е също така, че той бе дошъл с някои готови подозрения и че гледаше на моята учтивост като на необичайно и неестествено явление. И въпреки това как другояче бих могъл да го посрещна? Не сърдечно! Това беше невъзможно поради психологически причини, които не е нужно да изтъквам тук. Единствената ми цел беше да не допусна разследване от негова страна. Навъсено? Да, но навъсеността би могла да предизвика въпрос, насочен право в целта. Педантичната учтивост от гледна точка на това, че бе нещо ново за него, и от гледна точка на естеството й бе най-добре пресметнатият маниер да се удържи този човек. Но имаше опасност той да пробие грубо отбраната ми. Мисля, че не бих могъл да го посрещна направо с лъжа пак поради психологически (неетични) причини. Ако знаеше само колко ме беше страх да не би да постави на изпитание чувството ми за идентичност с другия! Но колкото и странно да звучи — за това помислих едва по-късно, — вярвам, ни най-малко не беше смутен от обратната страна на това чудновато положение, от нещо в мен, което му напомняше за човека, когото търси, което намекваше за някаква тайнствена прилика с младия мъж, на когото не бе имал вяра и когото не бе харесал още от самото начало.

Мълчанието не продължи дълго. Той предприе друга обиколна стъпка.

— Смятам, че сме гребали не повече от две мили до вашия кораб. В никакъв случай повече.

— Съвсем достатъчно, нали, в тая страхотна жега — рекох.

Последва пауза, изпълнена с недоверие. Нуждата, казват, била майка на изобретателността, но и страхът не е безплоден откъм находчиви хрумвания. А аз именно се страхувах, че ще ме запита направо да му кажа нещо за другото ми аз.

— Хубав малък салон, нали? — подхвърлих, сякаш за пръв път забелязвах как очите му шарят от една затворена врата към друга. — И много добре обзаведен при това. Тук например — продължих аз, като се пресегнах небрежно през облегалото на стола и отворих вратата — е моята баня.

Той направи нетърпеливо движение, но само й хвърли бегъл поглед. Станах, затворих вратата на банята и го поканих да поразгледа наоколо, като че бях много горд с моите удобства. Той трябваше да стане и позволи да го разведа наоколо, но не прояви никакъв ентусиазъм във връзка с това.

— А сега ще хвърлим поглед на моята кабина — заявих аз с висок глас, колкото смелостта ми позволяваше, като прекосих салона по посока на десния борд със съзнателно тежки стъпки.

Той ме последва вътре и се заоглежда. Моят умен двойник беше изчезнал. Продължих да играя ролята си.

— Много удобна, нали?

— Много хубава. Много удоб… — Той не довърши и излезе рязко навън, сякаш искаше да избяга от някаква нечестна моя уловка. Но нямаше такова нещо. Бях прекалено уплашен, за да се чувствувам отмъстителен; усетих, че съм го принудил да започне да се движи, и възнамерявах да не го оставя да спре. Трябва да е имало нещо заплашително в учтивата ми настойчивост, защото той внезапно капитулира. И не го оставих да пропусне нито едно местенце: каютата на помощника, килера за провизии, складовете, дори складчето за платната, което също беше под задната палуба — той трябваше да огледа всичко. Когато най-после го изведох навън на туиндека, той издаде дълга бездушна въздишка и измърмори унило, че трябвало наистина вече да се върне на кораба си. Поисках от помощника ми, който се беше присъединил към нас, да се погрижи за лодката на капитана.

Мъжът с бакенбардите наду свирката, която имаше обичай да носи завързана на врата си, и извика: „“Сефора" тръгва!" Моят двойник там долу, в кабината ми, трябва да беше чул и сигурно се бе почувствувал не по-малко облекчен от мен. Четирима мъже изскочиха отнякъде, изтичаха напред и се прехвърлиха през борда, а моите собствени хора, появили се също така на палубата, се наредиха покрай перилата. Придружих госта до мостчето за слизане с всичките му церемонии и за малко не се престарах. Той беше упорито животно. На самата стълба се позабави и с оня неповторим, виновно добросъвестен маниер на придържане към въпроса понечи да запита:

— Хей… Вие… Вие не смятате ли, че…

Заглуших гласа му високо:

— Разбира се, не… Много се радвам. Довиждане.

Имах представа за онова, което искаше да каже, и просто се избавих благодарение на предимството ми да чувам зле. Беше твърде разколебан, общо взето, за да настоява, но помощникът ми, непосредствен свидетел на тази раздяла, изглеждаше озадачен и лицето му прие замислен израз. Понеже не исках да си давам вид, че желая да избягна всякакъв разговор с моите офицери, той има възможността да ме заговори.