Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Изглежда много мил човек. Екипажът на лодката му разказал на нашите момчета една съвсем необикновена история, ако онова, което ми довери прислужникът, е вярно. Предполагам, че вие сте я чули от капитана, сър?

— Да. Чух историята от капитана.

— Много отвратителна работа, нали, сър?

— Да.

— Бие всички онези клюки, които чуваме за убийства, извършени на американски кораби.

— Смятам, че ги бие. Не смятам, че прилича на тях и най-малко дори.

— За бога — не може да бъде! Но, разбира се, аз не познавам никак американските кораби, така си е, тъй че не бих могъл да оспорвам вашите знания. За мен тази история е достатъчно отвратителна… Но най-странното е, дето тия приятели, изглежда, са си наумили, че човекът бил скрит тук, на нашия кораб. Да, най-сериозно. Чували ли сте някога подобно нещо?

— Нелепост, нали?

Разхождахме се насам-натам през туиндека. Напред не се виждаше никой от екипажа (беше неделя) и помощникът продължи:

— Имало малък спор във връзка с това. Нашите момчета се обидили. „Нима бихме приютили подобен тип — казали. — Не бихте ли искали да го потърсите в нашия бункер за въглища?“ Доста се поскарали. Но се оправили накрая. Предполагам, че той се е удавил. А вие, сър?

— Не предполагам нищо.

— Значи не се съмнявате в това, сър?

— Никак.

Оставих го неочаквано. Чувствувах, че правя лошо впечатление, но като си представих моя двойник там долу, беше съвсем мъчително да стоя на палубата. Обаче почти еднакво мъчително беше и да си долу. Както и да погледнеше човек, това беше едно положение, което опъва нервите. Но все пак чувствувах се по-малко разкъсван на две, когато бивах при него. Нямаше нито един човек в целия кораб, на когото бих посмял да се доверя. Тъй като хората от екипажа бяха научили неговата история, щеше да бъде невъзможно да го представя за някой друг и сега повече от всякога трябваше да се страхувам да не бъде случайно открит…

Тъй като прислужникът се занимаваше с нареждане на масата за обед, ние можехме да разговаряме само с очи, когато най-напред слязох при него. По-късно следобед направихме предпазлив опит да си шепнем. Неделната тишина на кораба беше против нас; неподвижността на въздуха и водата наоколо бяха против нас; природата, хората бяха против нас — всичко беше против нас в нашето тайно съдружие; и времето дори — защото това не можеше да продължава вечно. И вярата в провидението дори бе отказана на виновния, предполагам. Да си призная ли, че тази мисъл ме хвърли в твърде силно униние? А колкото до главата за случайностите, която има толкова голямо значение в книгата на успеха, можех да смятам сигурно, че е завършена. Защото каква ли благоприятна случайност би могла да се очаква?

— Чухте ли всичко? — бяха първите ми думи веднага след като заехме нашите места един до друг, наведени над моето легло.

Той беше чул всичко. И доказателство за това бе усърдното му шепнене.

— Той ви каза, че едва се бил осмелил да даде заповедта.

Разбрах, че иска да намекне за онова спасително предно платно.

— Да. Страхувал се да не го загуби при поставянето му.

— Уверявам ви, че не е давал никаква заповед. Може да си мисли, че е дал, но никаква заповед не е давал. Той стоеше там с мен на планшира на задната палуба, след като главното платно беше отнесено, и хленчеше за изгубената и последна наша надежда — безусловно хленчеше за това и нищо повече, — а нощта наближаваше! Да чуеш своя капитан да се държи така в такова време бе достатъчно да подлуди когото и да било. Това ме доведе до нещо като безразсъдно отчаяние. Просто взех нещата в собствените си ръце, махнах се от него, кипящ от яд, и… Но каква полза да ви разправям? Вие знаете!… Мислите ли, че ако не се бях държал доста жестоко с хората, бих могъл да ги накарам да свършат каквото и да било? Не онова, което извършиха, във всеки случай! Боцманът може би? Може би! Та това не беше развълнувано море — това беше полудяло море! Предполагам, че краят на света ще бъде нещо подобно; а човек може да има сърце да го види веднъж и толкоз — но да си принуден да се сблъскваш с него ден след ден… Не виня никого. Бях съвсем малко по-добър от останалите. Само че… аз все пак бях офицер на тоя стар въглищен кораб…

— Разбирам напълно — изразих тази искрена увереност в ухото му. Беше се запъхтял от шепнене; чувах как се задъхва. Всичко беше много просто. Същата тази сила, опъната като лък от напрежение, която бе дала на двадесет и четирима мъже шанс поне да се спасят, беше смазала с нещо като възвратно действие едно недостойно, размирно съществуване.

Но не бях оставен спокойно да претегля достойнствата на въпроса — чух стъпки в салона, силно почукване.

— Има достатъчно вятър, за да можем да се движим, сър.

Това бе призивът на едно ново изпитание на мислите и дори на чувствата ми.

— Изкарайте хората навън — провикнах се през вратата. — Идвам веднага на палубата.

Отивах навън да се запозная с моя кораб. Преди да напусна каютата, очите ни се срещнаха — очите на единствените двама непознати хора на борда. Посочих към уединената част на каютата, където малкото сгъваемо столче очакваше моя двойник, и сложих пръст на устните си. Той направи някакъв жест — малко неясен, малко тайнствен, съпроводен от лека усмивка, като че ли на съжаление.

Не му е тук мястото да описвам в подробности какво преживява човек, когато почувствува за първи път, че корабът под краката му се движи по негова собствена и независима заповед. В моя случай тези преживявания не бяха без примеси. Не бях съвсем самичък в ролята си на капитан, защото в каютата ми беше онзи чужд човек. Или по-точно, не бях напълно и изцяло с моя кораб. Част от мен отсъствуваше. Това психическо усещане да бъдеш на две места едновременно ми бе повлияло физически, сякаш настройката ми за потайни действия бе проникнала в самата ми душа. Преди да беше изтекъл и час, откак корабът бе потеглил, се наложи да помоля помощника си (той стоеше до мен отстрани) да засече по компаса положението ни спрямо пагодата и се улових как се накланям към ухото му, за да му говоря шепнешком. Казвам улових се, но вече достатъчно се бе изплъзнало от устата ми, за да уплаши човека. Не мога да опиша това другояче, освен като кажа, че той се дръпна настрана подплашен. От този момент нататък мрачното, предубедено държане не го напусна вече, сякаш се бе добрал до някакви обезпокоителни сведения. Малко по-късно тръгнах да погледна компаса с такава потайна походка, че рулевият забеляза това — а и аз не можех да не видя необичайното ококорване на очите му. Това са дребни примери, макар че не е в интерес на никой началник да бъде подозиран в смешни ексцентричности. Но аз бях засегнат още по-сериозно. За моряка има известни думи, жестове, които би трябвало при дадени условия да следват така естествено, така инстинктивно, както мигането на застрашено око. Дадена команда би трябвало да се отрони от устните му съвсем непринудено; даден знак би трябвало да бъде направен, така да се каже, без обмисляне. Но цялата ми несъзнателна будност ме бе напуснала. Трябваше да положа усилия на волята, за да върна обратно себе си (от каютата) към условията на момента. Чувствувах, че съм станал нерешителен командир в очите на тези хора, които ме наблюдаваха повече или по-малко критично.

А освен това имаше и моменти на внезапна уплаха. Например на втория ден, откакто бяхме тръгнали на път, когато следобед се прибрах от палубата (бях със сламени чехли на босите си крака), спрях при отворената врата на складчето за провизии и заговорих прислужника. Той правеше нещо там с гръб към мене. При звука на моя глас едва не изскочи от кожата си, както се казва, и неволно счупи една чаша.

— Какво, за бога, става с вас? — запитах учуден. Беше извънредно объркан.

— Моля за извинение, сър, сигурен бях, че сте си в кабината.

— Виждате, че не съм.

— Не, сър. Бих могъл да се закълна, че ви чух да се движите там вътре преди миг само. Това е съвсем необикновено… много съжалявам, сър.