Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Продължих нататък, изтръпнал от страх. Така се бях отъждествил с тайния си двойник, че дори не споменах за този факт при оскъдните плахи шушукания, които си разменихме. Предполагам, че той бе издал някакъв лек шум. Би било чудно наистина, ако не бе сторил това по някое и друго време. И все пак, макар и с измъчен израз, той винаги изглеждаше запазил пълно самообладание, повече от спокоен — почти неуязвим. По мое внушение той оставаше почти непрекъснато в банята, която, общо взето, беше най-сигурното място. Действително не можеше да има и най-малко извинение за когото и да било, ако поискаше да влезе там, след като прислужникът е свършил с почистването й. Помещението беше съвсем мъничко. Понякога той полягваше на пода със свити крака, с глава, опряна на лакът. Друг път го намирах седнал на сгъваемото столче, със сивата пижама, с избуялата тъмна коса като търпелив, равнодушен затворник. Вечер го вмъквах тайно в моето легло и ние двамата разговаряхме шепнешком, а отмерените стъпки на вахтения офицер стигаха до нас, когато той се движеше напред-назад над главите ни. Това бяха безкрайно неприятни дни. Имахме късмет, че известно количество висококачествени консерви бяха прибрани в килера на стаята ми; корав хляб можех винаги да взема; и тъй, той се хранеше с пилешко задушено, pâté de foie gras 19, аспержи, сготвени миди, сардини — с всякакъв вид отвратителни имитации на деликатеси в консервни кутии. Кафето ми рано сутрин го изпиваше винаги той; и това бе всичко, което се осмелявах да направя за него по отношение на храната.

Всеки ден трябваше да извършваме ужасни маневрирания, за да бъдат почиствани и подреждани по установения ред стаята ми, а после и банята. Стигнах дотам, че не можех да понасям прислужника, че се ужасявах, като чуех гласа на този безобиден човечец. Имах чувството, че тъкмо той ще ни докара нещастието да бъдем разкрити. То висеше като меч над главите ни.

Мисля, че беше на четвъртия ден, след като бяхме тръгнали на път (по това време се движехме бавно покрай източната страна на Сиамския залив, с непрекъснати лавирания, при лек вятър и гладко море), та, казвам, на четвъртия ден, откакто започна тази ужасна измамна игра с неизбежното, както седяхме на вечеря, този човек, от чиито най-малки движения се страхувах, след като сервира храната, изтича улисано на палубата. В това не би могло да има нищо опасно. Но скоро той пак се върна долу и тогава се разбра, че се сетил за моето сако, което бях проснал на парапета да се суши, след като проливният дъжд, минал над кораба този следобед, ме беше измокрил. Както си седях равнодушно начело на масата, изведнъж ме обзе ужас, когато видях дрехата, преметната на ръката му. Разбира се, той се насочи към моята врата. Време за губене нямаше.

— Прислужник! — извиках гръмогласно. Нервите ми бяха така разклатени, че не бях в състояние да овладея гласа и да прикрия възбуждението си. Ето това бе едно от онези неща, които караха моя помощник със страхотните бакенбарди да почуква с показалец по челото си. Бях го забелязал да прибягва към този жест, когато с поверителен тон приказваше с дърводелеца на палубата. Те бяха твърде далеч от мен, за да мога да доловя някоя дума, но не се и съмнявах, че тази пантомима можеше да бъде във връзка единствено с чудноватия нов капитан.

— Да, сър — обърна се покорно към мен бледоликият прислужник. Именно тази подлудяваща последователност да викат по теб, да те спират без никаква разумна причина, да те гонят произволно от кабината и после внезапно да те викат пак да се върнеш в нея, да те изпращат светкавично от складчето ти с непонятни поръчения обясняваше растящото силно отчаяние в неговия израз.

— Къде отивате с това сако?

— Във вашата кабина, сър.

— Има ли вероятност да завали нов проливен дъжд?

— Съвсем не зная, сър. Да се кача ли пак горе и да видя, сър?

— Не! Няма нужда.

Целта ми бе постигната, защото без съмнение моето друго аз там вътре щеше да чуе всичко. През целия този промеждутък двамата ми офицери нито веднъж не вдигнаха очи от чиниите пред тях, но устната на този проклет недодяланик, втория помощник, видимо потрепери.

Очаквах прислужникът да остави сакото ми на куката и да излезе веднага. Но той много се забави; все пак надмогнах в достатъчна степен нервността си, за да не извикам по него. Изведнъж ми стана ясно (това можех съвсем добре да чуя), че този приятел поради една или друга причина отваряше вратата на банята. Това беше краят. Там мястото беше такова, че буквално нямаше къде да се обърне човек. Гласът ми замря в гърлото и целият се вкамених. Очаквах да чуя вик на изненада и ужас и направих някакво движение, но нямах сили да се изправя на крака. Всичко си бе все тъй тихо. Може би моето второ аз бе сграбчило окаяния нещастник за гърлото? Не зная какво бях в състояние да направя следващия миг, ако не бях видял прислужника да излиза от стаята ми, да затваря вратата и после да застава спокойно до бюфета.

„Спасен!“, си помислих. Но не! Загубен! Избягал! Той беше избягал!

Сложих ножа и вилицата си в чинията и се облегнах назад на стола. Главата ми се въртеше. След малко, когато се бях окопитил достатъчно, за да мога да приказвам със спокоен глас, дадох указания на помощника си сам да извърши маневрата в осем часа.

— Няма да дойда на палубата — продължих аз. — Смятам да си легна и не искам да ме безпокоят до полунощ, освен ако вятърът промени посоката си. Чувствувам се неразположен.

— Вие наистина преди малко не изглеждахте съвсем добре — забеляза първият помощник без особена загриженост.

Двамата излязоха и аз впих очи в прислужника, който прибираше масата. Нищо не можеше да се прочете по лицето на този нещастник. Но защо отбягва моя поглед, питах се аз. После реших, че бих желал да чуя тона на гласа му.

— Прислужник!

— Сър! — сепна се той както обикновено.

— Къде закачихте онова сако?

— В банята, сър. — Все същият разтревожен глас. — Още не е съвсем изсъхнало, сър.

Останах още малко в офицерския салет. Беше ли моят двойник изчезнал, както беше дошъл? Но за идването му имаше обяснение, докато изчезването му би било необяснимо… Влязох бавно в неосветената си кабина, затворих вратата, запалих лампата и отпърво не смеех да се обърна. Когато най-после сторих това, видях го да стои като истукан в тясната уединена част на кабината. Би било невярно да кажа, че бях поразен, но за миг се усъмних във физическото му съществуване. Възможно ли е, питах се аз, да е невидим за други очи освен за моите? Сякаш виждах призрак. Неподвижен, с мрачно лице, той вдигна леко ръцете си към мен с един жест, който явно означаваше: „Боже мой! Едва се отървах!“ Наистина едва. Мисля, че неусетно бях стигнал близо до обезумяване. Този негов жест ме задържа, така да се каже.

Помощникът със страхотните бакенбарди сега правеше галс. В момента на дълбоко мълчание, който настъпва, след като хората са заели съответните места, чух на задната палуба неговия силен глас: „Легни на попътен вятър!“ и далечния вик от повторената команда на главната палуба. При този слаб вятър платната издаваха само лек трептящ шум. Той престана. Корабът се завърташе бавно; затаих дъх сред настъпилата наново тишина на очакване; човек би помислил, че няма жива душа на палубите. Внезапен, енергичен вик: „Натегни грота!“ наруши спокойствието и под шумните викове и раздвижване на хората над главите ни, които тичаха с гротбраса, ние двамата се събрахме долу в моята кабина на обичайното си място при леглото.

Той не дочака въпроса ми.

— Чух го да се вмъква тук и едва успях да приклекна ниско във ваната — прошепна ми той. — Момчето само отвори вратата и мушна ръката си вътре да окачи сакото. Все едно…

— Не се бях сетил за това — отвърнах му шепнешком, дори още по-ужасен от близостта на избягнатата опасност, удивлявайки се на онази твърдост в характера му, която му помагаше да се оправя така успешно. В шепота му нямаше никакво вълнение. Ако някой бе почти обезумял, това във всеки случай не беше той. Беше напълно с ума си. И доказателство за здравия му разсъдък беше онова, което ми каза, когато поднови шепненето си: