Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Шепотът му ставаше все по-слаб и по-слаб и през всичкото време той се взираше навън през илюминатора, в който не можеше дори една звезда да видиш. Не бях го прекъснал. Имаше нещо, което правеше невъзможни всякакви коментарии — в разказа му или може би в него самия, някакво чувство, качество, за което не мога да намеря име. И когато спря да говори, всичко, което можах да прошепна, бе ненужното:

— И тъй, плувахте към нашата светлина?

— Да — право към нея. То беше нещо, към което си заслужаваше да се плува. Не беше възможно да съм видял някакви звезди толкова ниско, защото брегът препречваше пътя на погледа ми, нито пък можех да видя сушата. Водата беше като стъкло. Човек би могъл да помисли, че плува в някакъв проклет резервоар, дълбок хиляда фута, без да може да намери някъде място да изпълзи навън; но най-вече ме тормозеше мисълта да не би да плувам, обикаляйки все в кръг като пощръклял вол, докато капитулирам; и тъй като нямах намерение да се връщам обратно… Не. Представяте ли си как ме мъкнат обратно съвършено гол от едно от тези малки островчета, хванат за врата, и как се дърпам като див звяр? Някой положително щеше да бъде убит, а не желаех такива неща. И продължих да плувам. А сетне вашата стълба…

— Защо не отправихте зов към кораба? — запитах малко по-високо.

Той докосна леко рамото ми. Лениви стъпки идваха точно над главите ни, после спряха. Вторият помощник бе прекосил задната палуба и може би бе стоял наведен над парапета, знаехме ли!

— Не би могъл да ни чуе, като приказваме, нали? — Разтревожен, моят двойник прошепна това право в ухото ми.

Тревогата му бе отговор, достатъчен отговор на въпроса, който му бях задал. Отговор, който съдържаше цялата трудност на положението. Затворих илюминатора тихичко, за по-сигурно. Една дума, казана по-високо, би могла да бъде чута.

— Кой е този? — прошепна той.

— Вторият ми помощник. Но не зная много повече за тоя приятел, отколкото вие.

Разказах му накратко за себе си. Как бях назначен да поема командуването на кораба преди по-малко от две седмици, когато най-малко очаквах подобно нещо. И това, че не познавах нито кораба, нито хората. Как не бях имал време на пристанището да се огледам или да си съставя мнение за когото и да било. Що се отнася до екипажа, всичко, което знаеха подчинените ми, бе, че съм назначен да откарам кораба в родината.

А за останалото казах, че съм почти толкова чужд на борда, колкото и той самият. И в момента чувствувах това най-осезателно. Чувствувах, че много малко е необходимо, за да стана подозрителен в очите на екипажа.

Междувременно той се бе обърнал и ние, двамата чужди хора на кораба, се гледахме един-друг в еднакво положение.

— Вашата стълба… — промърмори той след кратко мълчание. — Кой би помислил, че ще намеря стълба да виси през борда нощем на кораб, хвърлил котва тук. Точно тогава почувствувах много неприятна отпадналост. След оня живот, който бях водил в продължение на девет седмици, всеки би се почувствувал зле. Повече не бях способен да доплувам дори до котвените ви вериги. И изведнъж! Виждам стълба, за която да се хвана. След като я сграбчих, казах си: „Каква полза?“ Когато видях главата на човек да поглежда отгоре, помислих да отплувам веднага и да го оставя да вика — на какъвто и език да го стори. Нямах нищо против да ме гледат. На мен… на мен то ми харесваше. И после, когато вие ми заговорихте така тихо — сякаш ме бяхте очаквали, това ме накара да се застоя малко повечко. Бях дяволски самотен — искам да кажа, не по време на плуването ми. Жадувах да поприказвам с някого, който не е от „Сефора“. Колкото до занитването ми за капитана, то беше казано просто така. Не можеше да има никаква полза, ако целият кораб знае за мен, още повече че другите от моя кораб съвсем положително ще бъдат тук сутринта. Не зная — исках ли някой да ме види, да разговарям с някого, преди да продължа. Не зная какво бих казал: „Чудесна нощ, нали?“ или нещо подобно.

— Мислите ли, че не след много те ще бъдат тук? — запитах с известно недоверие.

— Твърде вероятно — рече той унило.

Изведнъж ми се видя крайно изтощен. Главата му климаше на раменете.

— Хм. Ще видим. А сега лягайте в това легло — прошепнах аз. — Да ви помогна ли? Готово.

Леглото беше сравнително високо, с един ред чекмеджета отдолу. Този изумителен плувец действително се нуждаеше от помощта ми. Аз го повдигнах за крака, той се претърколи на леглото, завъртя се по гръб и преметна ръка през очите си. И в това положение, с почти скрито лице, навярно е изглеждал точно както аз обикновено изглеждах в това легло. Взрях се в моето друго аз за момент, преди да дръпна внимателно двете завеси от зелен серж, които се движеха по месингов прът. Помислих си, че трябва да ги забода за по-голяма сигурност, но седнах на кушетката и веднъж отпуснал се на нея, почувствувах неохота да стана и да потърся карфица. Можех да го направя в един миг само. Но бях крайно уморен, по някакъв необичаен вътрешен начин, от напрежението на потайността, от усилието на шепненето и от потайността изобщо на това силно преживяване. Вече беше станало три часът, аз бях на крака от девет, но не ми се спеше; не бих могъл да си легна. Седях там капнал, гледах завесите, мъчех се да очистя мисълта си от обърканото усещане, че съм на две места едновременно, и бях много обезпокоен от вбесяващото чукане в главата ми. Почувствувах облекчение, когато разбрах, че то съвсем не е в главата ми, а от външната страна на вратата. Преди да мога да дойда на себе си, думата „влез“ се изтръгна от устата ми и прислужникът влезе, като носеше подноса със сутрешното кафе. Бях спал в края на краищата и бях така изплашен, че извиках: „Насам! Тук съм, прислужник“ — като че ли той беше на цели мили далеч. Влезлият сложи подноса на масата до кушетката и едва тогава каза съвсем тихо: „Виждам, че сте тук, сър.“ Усетих как ме погледна проницателно, но в момента не посмях да срещна погледа му. Трябва да се е зачудил защо съм дръпнал завесите на леглото, преди да легна да спя на кушетката. Излезе, като закачи вратата отворена на куката, както правеше обикновено.

Чух хората от екипажа да мият палубите над мен. Знаех, че ще бъда уведомен веднага, ако имаше някакъв вятър. Тихо е, помислих и изпитах още по-силно безпокойство. Наистина се чувствувах раздвоен повече от всякога. Внезапно прислужникът се появи отново на вратата. Скочих от кушетката така бързо, че той се стресна.

— Какво търсите тук?

— Да затворя илюминатора, сър — мият палубите.

— Той е затворен — казах, почервенявайки.

— Много добре, сър. — Но не мръдна от вратата и известно време отговаряше на втренчения ми поглед, като ме гледаше по необичаен, двусмислен начин. После очите му се поколебаха, целият му израз се промени и с необикновено благ глас, почти увещавайки ме, рече:

— Мога ли да вляза да прибера празната чаша, сър?

— Разбира се! — Обърнах му гръб, докато той се шмугна вътре и излезе. След това откачих вратата от куката, затворих я и дори поставих резето. Това не можеше да продължава дълго. Отгоре на всичко в кабината беше горещо като в пещ. Надзърнах да видя моя двойник и открих, че не се е помръднал, ръката му още стоеше над очите, но гърдите му се надигаха, косата му бе мокра, брадичката му лъщеше от пот. Пресегнах се над него и отворих илюминатора.

„Трябва да се покажа на палубата“ — помислих си.

Естествено теоретически можех да правя каквото си искам, без никой, додето стигаше хоризонтът наоколо, да ми каже не, но да заключа кабината си и да взема ключа със себе си не посмях. Веднага, щом подадох глава от стълбата, видях двамата мои офицери — втория помощник бос, първия с високи гумени ботуши — отпред, на задната палуба, и прислужника до половината на трапа, който говореше нещо много усърдно. Той ме съзря случайно и веднага се спусна надолу, вторият помощник изтича към главната палуба, давайки някоя и друга команда на висок глас, а първият помощник дойде да ме посрещне, като вдигна ръка за поздрав към шапката си.