-->

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први), Конрад Джоузеф-- . Жанр: Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Название: Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 110
Читать онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) - читать бесплатно онлайн , автор Конрад Джоузеф

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

Перейти на страницу:

— За мен никога не ще бъде удобно да се върна отново към живот.

Думи, които би могъл да изрече само един призрак. Но това, за което намекваше, бе неохотно приетата от стария му капитан теория за самоубийството. Тя очевидно би му свършила добра работа — ако въобще бях разбрал добре възгледа, който, изглежда, определяше неизменната цел на неговите действия.

— Вие трябва да ме свалите на брега веднага, щом успеете да се доберете до онези островчета край брега на Камбоджа — продължи той.

— Да ви сваля на брега ли? Та ние не сме герои от детска приключенска приказка — запротестирах аз. Бях прекъснат от презрителния му шепот.

— Не сме наистина! В това няма нищо от детските приказки. Но друго не може да се направи. Не искам нищо повече. Нима смятате, че ме е страх от онова, което могат да сторят с мен? Затвор или бесилка, или каквото там им е угодно. Не може обаче да смятаме, че ще се върна, за да обясня тези неща на някой старик с перука и дузина достопочтени търговци, нали? Какво могат те да знаят: дали съм виновен, или не — или пък, ако съм виновен, къде е вината ми. Това си е моя работа. Какво казва Библията? „Прогонени от лицето на земята.“ Много добре, сега аз съм прогонен от лицето на земята. Както дойдох през нощта, така и ще си отида.

— Невъзможно! — измърморих аз. — Не можете.

— Не мога ли?… Не, разбира се, гол като човешка душа в деня на Страшния съд. Ще се срасна с тая пижама. Ден последен още не е настъпил и… разбрахте всичко докрай. Нали?

Изведнъж се почувствувах засрамен от себе си. Мога да кажа откровено, че бях разбрал — и колебанието ми да позволя на този човек да отплува от моя кораб бе само фалшива сантименталност, някакво малодушие.

— Това не може да стане сега, до следващата нощ — казах аз тихо. — Корабът се отдалечава от брега и може вятърът да не ни позволи да го доближим.

— Стига да зная, че разбирате — прошушна той. — Но няма съмнение: наистина разбирате. Голямо удовлетворение е да имаш някого, който разбира. Изглежда, че бяхте там нарочно. — И все със същия шепот, сякаш винаги, когато си приказвахме, имахме да си кажем неща, които не бяха подходящи да бъдат чути от никого, той добави:

— Това е просто удивително.

Продължихме така един до друг да си приказваме по нашия потаен начин — но понякога мълчахме или през дълги интервали само разменяхме някоя и друга дума. И както обикновено той се взираше през илюминатора. От време на време лек ветрец ни лъхваше по лицата. Човек можеше да помисли, че корабът е привързан на кея, така плавно и на равен кил се плъзгаше той по водата, която не издаваше никакъв шум, мрачна и безмълвна като призрачно море.

В полунощ излязох на палубата и за голяма изненада на моя помощник смених посоката на движението на кораба. Страхотните му бакенбарди пърпаха около мен в мълчалив упрек. Без съмнение не би трябвало да правя това, ако беше въпрос само да се измъкнем колкото може по-скоро от този задрямал залив. Предполагам, че каза на втория помощник, който го смени, че това било голяма липса на умение и на чувство за правилна преценка. Другият само се прозина. Този нетърпим недодяланик се тътреше насам-натам така сънливо и се облягаше на парапета по такъв отпуснат и невъзможен начин, че го смъмрих остро.

— Още ли не сте се събудили както трябва?

— Не, сър! Буден съм.

— Тогава бъдете така добър да се държите, както подобава на буден човек. И бъдете нащрек. Ако има течение, ще се приближим до едни острови още преди да съмне.

Източната страна на залива е оградена с острови, някои единични, други на групи. На самия фон на високия бряг те като че ли плават върху сребристи ивици спокойна вода, пусти и сиви или тъмнозелени и заобиколени като купчинки от вечнозелени храсти, като на по-големите от тях, дълги една-две мили, се забелязват очертанията на хребети и ръбове от сива скала изпод влажното наметало от преплетени листа. Непознати за търговците, пътешествениците, дори и за географите; начинът на живот, който те крият, е неразгадана тайна. На най-големите от тези острови би трябвало да има села — селища на рибари поне, и вероятно някаква връзка със света се поддържа с помощта на местни плавателни средства. Но през целия онзи предобед, когато държахме курс към тях, подпомагани от най-слабия възможен ветрец, не видях никакво подобие на човек или кану в полето на далекогледа, който държах насочен към пръснатата група острови.

По обед не дадох никаква команда за промяна на курса и бакенбардите на помощника ми започнаха да приемат твърде загрижен вид; те като че прекомерно често се натрапваха на моето внимание. Най-сетне му казах:

— Ще продължавам да държа курс към брега. Право към брега — дотам, докъдето мога да стигна с кораба.

Опулените му от безкрайна изненада очи придаваха на погледа му и свирепост, та за момент той изглеждаше наистина страшен.

— Движим се много бавно в средата на залива — продължих аз небрежно. — Ще потърся крайбрежните ветрове довечера.

— За бога! Искате да кажете, сър, в тъмното, сред всичките тези острови и рифове, и плитчини?

— Е, да — ако изобщо има постоянни крайбрежни ветрове по тези места, би трябвало да отидем съвсем близо до брега, за да ги хванем, нали?

— Боже опази! — възкликна той шепнешком.

Целия следобед моят двойник имаше замечтан, умислен вид, което при него беше признак на озадаченост. След като се наобядвахме, отидох в стаята си, сякаш имах намерение малко да си почина. Там ние двамата наведохме тъмнокосите си глави над една полуразвита морска карта, която лежеше на леглото ми.

— Ето тук — рекох. — Само Кох-ринг и никъде другаде. Наблюдавам го непрекъснато още от разсъмване. Има две възвишения и една ниска точка. Трябва да е населен. И, както изглежда, на сушата срещу него е устието на доста голяма река — с някой и друг град, без съмнение, не много далеч нагоре. Това е най-добрата възможност за вас, която мога да видя.

— Каквото ще да е. Нека бъде Кох-ринг.

Той се загледа съсредоточено в картата, като че изследваше възможностите и разстоянието от голяма височина — и сякаш следваше с очите си собствената си фигура, скитаща се по непопълнената на картата земя на Кохиншина и после по-нататък, извън това парче хартия, съвсем извън погледа, на ненанесени на картата области. И сякаш корабът имаше двама капитани, които се бяха събрали да определят курса му. Бях толкова угрижен и неспокоен при тичането ми ту горе, ту долу този ден, че нямах търпение да се облека. Стоях си по пижама, със сламените пантофи и с меката, увиснала шапка на глава. Непоносимата жега в залива потискаше така силно, че хората от екипажа бяха свикнали да ме виждат да се разхождам в тези леки одеяния.

— Корабът ще мине покрай южния му край, както се е насочил сега — прошепнах в ухото му. — Един господ знае кога, но положително след като се стъмни. Ще го вкарам навътре да се движи на половин миля от брега, доколкото ще бъда в състояние да преценя в тъмното…

— Бъдете внимателен — смънка той предупредително и аз изведнъж почувствувах, че цялото ми бъдеще, единственото бъдеще, за което бях годен, щеше може би да се разруши безвъзвратно при евентуално нещастие сега, когато за първи път бях капитан.

Не можех да остана нито миг повече в каютата. Дадох му знак да се скрие и се запътих към задната палуба. Онзи недодялан младок беше на вахта. Поразходих се нагоре-надолу за малко, докато обмислях нещата, и после му махнах да се приближи.

— Изпратете един-двама от хората да отворят двата илюминатора на юта — казах кротко.

Той действително имаше дързостта или пък така се беше забравил в почудата си от непонятната заповед, че повтори:

— Да се отворят двата илюминатора на юта! С каква цел, сър?

— Имате основание да проявявате интерес единствено защото аз ви казвам да направите това. Вижте там да бъдат широко отворени и закачени илюминаторите както трябва.

Той пламна и се отдалечи, но вярвам, че е казал някоя подигравателна забележка пред дърводелеца за разумната практика да се проветрява юта на кораба. Зная, че е надникнал и в кабината на първия помощник, за да му съобщи този факт, защото бакенбардите се появиха на палубата, тъй да се каже, случайно и почнаха да ме следят с потайни погледи, отправени към мен отдолу — с надежда да открият признаци на умопобъркване или напиване, предполагам.

Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название