Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Той ще вдигне готвача и прислужника в четири — казах в заключение, — а после ще повика вас. Разбира се, при най-малкия признак за какъвто и да е вятър ще вдигне всички хора и веднага ще тръгнем.

Той прикри учудването си.

— Много добре, сър.

Щом излезе от салета, първият помощник мушна глава във вратата на втория помощник, за да го осведоми за нечувания ми каприз да поема сам дежурството на палубата за цели пет часа. Чух другия да повишава недоверчиво глас:

— Какво? Капитанът лично?

След това още няколко промълвени думи, една врата се затвори, после още една. Два-три мига по-късно отидох на палубата.

Чувството, че съм нов на кораба, което не ми даваше сън, ме бе накарало да прибягна до това необичайно нареждане, сякаш бях очаквал през тези самотни часове на нощта да мога да се сближа с кораба, за който не знаех нищо и за чийто екипаж ми бе известно съвсем малко повече. Вързан за кея, отрупан като всеки кораб в пристанище с цял куп всевъзможни неща и с всевъзможни хора, нахлули в него от брега, аз почти не бях имал възможност да го разгледам както трябва. Сега, когато вече беше готов да поеме в открито море, ширналата се, очистена от всичко главна палуба ми изглеждаше много хубава под звездите. Много хубава, много просторна за големината му и много привлекателна. Слязох от задната палуба и преминах през средната част, като си представях предстоящото пътуване през Малайския архипелаг, надолу по Индийския океан и после нагоре по Атлантическия. Всичките фази на това пътуване ми бяха достатъчно познати, всяка особеност, всички възможни случаи, с които имаше вероятност да се сблъскам в открито море — всичко!… освен необичайно новата за мен отговорност като капитан. Но аз черпех кураж от приемливата мисъл, че корабът е като всички други кораби, екипажът като всички други екипажи и че е малко вероятно морето да крие някакви особени изненади само за да ми създаде неприятности.

Стигнал до това утешително заключение, почувствувах, че ми се ще да запаля една пура, и слязох долу да си взема. Там всичко бе спокойно. На кърмата всички спяха дълбоко. Излязох отново на горната задна палуба, чувствувайки се удобно в пижамата си в тази гореща безветрена нощ, бос, със светеща пура между зъбите, и щом се запътих към бака, бях посрещнат от пълната тишина на носа на кораба. Единствено когато минавах покрай бака, чух дълбоката, спокойна и доверчива въздишка на някой, който спеше вътре. И отведнъж бях обладан от насладата, която идва от голямата сигурност на морето, сравнена с неспокойния живот на сушата, от това, че бях избрал този непридирчив живот, който не поднася тревожни проблеми, живот, пропит с първична духовна красота благодарение на абсолютната му прямота и целеустременост.

Котвената светлина гореше с ярък, спокоен, сякаш символичен пламък, уверен и бодър сред тайнствените сенки на нощта. Когато минавах по обратния път към кърмата по другия борд, забелязах, че страничната въжена стълба, очевидно спусната през борда за капитана на влекача, когато той бе дошъл да отнесе писмата ни, не бе изтеглена обратно горе, както би трябвало да бъде. Бях неприятно подразнен от това, защото акуратността в някои дребни неща е всъщност душата на дисциплината. После разсъдих, че сам бях безусловно освободил моите офицери от дежурство и че с тази си постъпка попречих да поставят редовна вахта при котвата и да се погрижат съответно и за останалите неща. Зададох си въпроса, дали е разумно въобще да се меся в установения ред за дежурства, дори и да изхождах от най-доброжелателни съображения. Постъпката ми би могла да ме направи да изглеждам особняк. Кой знае как онзи там мой помощник с невъзможните бакенбарди бе „обяснил“ поведението ми и какво мислеше целият кораб за това несъблюдаване на установения от техния капитан ред. Ядосах се на себе си.

Понечих сам да прибера стълбата — не от някакво угризение, разбира се, а просто механически. Една странична стълба от този вид естествено е нещо леко и се измъква лесно, обаче в резултат на енергичното ми теглене, което би трябвало да я прехвърли през борда, тялото ми само почувствува едно съвсем неочаквано дръпване напред. По дяволите, това пък какво беше!… Бях така поразен от неподвижността на тази стълба, че останах вцепенен като дърво, опитвайки се като онзи глупак, моя помощник, да си обясня какво става. Накрая, разбира се, подадох глава над перилата.

Сянката от борда на кораба образуваше непроницаем пояс върху мрачната, със стъклен блясък повърхност на водата. Все пак веднага забелязах нещо продълговато и светло да плава съвсем близо до стълбата. Преди да успея да направя каквато и да било догадка, слаб проблясък на фосфоресцираща светлина, излъчен сякаш внезапно от голото тяло на мъж, протрептя в сънната вода с неуловимата тиха игривост на лятна светкавица върху нощното небе. Със затаен дъх видях да се разкриват пред втренчения ми поглед в зеленикавата мъртвешка светлина чифт ходила, дълги крака и широк сивобелезникав гръб, потопен чак до шията. Едната ръка, на повърхността, стискаше здраво най-долната стъпенка на стълбата. Беше цял, без главата само. Труп без глава! Пурата падна в зиналата му уста, цопна леко с кратко изсъскване, което прозвуча съвсем отчетливо сред пълната тишина наоколо. Това, предполагам, го накара да вдигне лицето си — неясен блед овал в сянката на кораба. Но дори и тогава едва можех да различа там долу формата на чернокосата му глава. Все пак това бе достатъчно да прогони ужасното вледеняващо усещане, което ме бе стегнало в гърдите. Моментът на празни възклицания бе също така отминал. Покачих се на резервния рангоут и се наведох над перилото колкото ми бе възможно, за да доближа очи до тази загадка, която плаваше на повърхността край борда на кораба.

Човекът бе увиснал над стълбата като плувец, който си почива, а морето святкаше около нозете му при всяко помръдване и в тази светлина той изглеждаше призрачен, сребрист, сякаш беше риба. И също като риба продължаваше да бъде ням. Нито пък правеше някакво движение да излезе от водата. Беше просто невероятно, че не е направил опит да се качи на борда, а странно обезпокоително бе и подозрението, че може би не желаеше това. Първите ми думи бяха подбудени тъкмо от обезпокоителното съмнение, което ме бе обзело.

— Какво се е случило? — запитах с обичайния си тон, говорейки надолу към лицето, обърнато точно срещу морето.

— Схващане — отговори то с не по-висок глас. И после с лека тревога: — Чуйте, няма нужда да викате никого.

— Нямах намерение — рекох аз.

— Сам ли сте на палубата?

— Да.

Някак си имах впечатлението, че е готов да пусне стълбата и да си отплува надалеч, извън моя кръгозор — там, откъдето така тайнствено бе дошъл. Но за момента, с вид на човек, който току-що е изплувал от дъното на морето (без съмнение това бе най-близката земя до кораба), той поиска само да узнае колко е часът. Казах му. А той, там долу, продължи да опипва почвата:

— Предполагам, че капитанът ви си е легнал?

— Сигурен съм, че не е — отговорих.

Изглежда, че се бореше със себе си, защото чух нещо като сподавен, горчив шепот на двоумение: „Каква полза?“ Следващите му думи бяха изречени с колебливо усилие.

— Слушайте, човече. Можете ли да го извикате тихичко навън?

Реших, че е дошло времето да се издам.

— Аз съм капитанът.

Чух едно „За бога!“, прошепнато на повърхността на водата. Фосфоресциращата светлина блесна във въртежа на водата около краката му, а другата му ръка хвана стълбата.

— Казвам се Легат.

Гласът бе спокоен и решителен. Хубав глас. Самообладанието на този човек бе успяло някак си да предизвика у мен същото състояние. Съвсем тихо отбелязах:

— Трябва да сте много добър плувец.

— Да. Във водата съм фактически от девет часа. За мен въпросът сега е дали да пусна тая стълба и да продължа да плувам, докато потъна от изтощение, или да се кача тук на кораба.

Чувствувах, че това не са просто думи, изречени от отчаяние, а действителен въпрос за разрешаване от един силен дух. Оттук би трябвало да разбера, че той е млад: наистина само младите се сблъскват с такива ясно разграничени проблеми. Но в онзи момент то бе чиста интуиция от моя страна. Някаква тайнствена връзка бе вече установена между нас двамата — пред очите на безмълвното и мрачно тропическо море. И аз бях млад, достатъчно млад, за да се въздържа от всякакви забележки. Изведнъж човекът във водата започна да се изкачва по стълбата и аз бързо се махнах от перилата, за да отида и донеса някакви дрехи.