Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Макола мълчеше.

— Аз… аз… ще — запелтечи Кайер. Най-сетне изкрещя: — Ти си звяр!

— Аз направил най-добро за вас и за Компания — рече Макола невъзмутимо. — Защо вие вика така? По-добре да поглежда този бивник.

— Уволнявам те! Ще напиша доклад срещу теб — няма да гледам никакъв бивник! Забранявам ти да ги докосваш! Заповядвам ти да ги хвърлиш в реката! Ти… ти!

— Вие много нервен, господин Кайер. Ако така много се ядосва на слънце, вие ще хваща треска и умира като първи началник на станция! — Макола произнесе тези думи с внушителна интонация.

Те не помръднаха, докато се изучаваха един друг с поглед, напрегнато и вторачено, сякаш очите им бяха вперени в някаква далечна точка. Кайер потрепери. Думите на Макола не съдържаха нищо повече от това, което означаваха, но на Кайер те се сториха изпълнени със злокобна заплаха! Той рязко се обърна и се запъти към къщата. Макола се оттегли в лоното на семейството си; а бивниците, оставени пред вратата на склада, изглеждаха огромни и скъпоценни под лъчите на слънцето.

Карлие се върна на верандата.

— Всички са заминали, така ли? — с приглушен глас попита Кайер от другия край на общата стая. — Никого ли не откри?

— О, не — отвърна Карлие. — Видях един от хората на Гобила мъртъв, с простреляно тяло. Снощи чухме изстрела.

Кайер бързо излезе навън. Той намери другаря си на верандата, отправил навъсен поглед над двора, към бивниците край склада. Поседяха известно време в мълчание. След това Кайер предаде разговора си с Макола. Карлие не каза нищо. На обяд ядоха много малко. През този ден не си размениха почти нито една дума. Над станцията сякаш се беше спуснала някаква тягостна тишина, която сковаваше устните им. Макола не отвори склада; той прекара деня в игра с децата си. Беше се проснал по гръб върху една рогозка пред вратата на колибата си, а децата възсядаха гърдите му и се катереха по него. Гледката беше трогателна. Както обикновено, госпожа Макола беше заета цял ден с готвене. Вечерта белите мъже хапнаха малко по-добре. След вечеря Карлие, с лула в уста, се отправи към склада, постоя доста време над бивниците, докосна с крак един-два от тях, дори се опита да повдигне най-големия откъм острия му край. След това се върна при началника си, който не беше напускал верандата, тръшна се на стола и каза:

— Сега разбирам всичко! Били са нападнати, докато са спели, след като са изпили всичкото това палмово вино, което Макола им даде с твое разрешение. Цялата работа е била предварително нагласена! Разбираш ли? Най-лошото е, че там е имало и хора на Гобила, които също са били отвлечени. Най-трезвият се е събудил и е бил наказан за това със смърт. Що за страна, боже мой! Какво ще правим сега?

— От само себе си се разбира, че не можем да докоснем тази слонова кост — каза Кайер.

— Естествено, че не — съгласи се Карлие.

— Робството е нещо страшно — изрече Кайер с пресекващ глас.

— Ужасяващо; всички тези страдания — изсумтя Карлие с убеждение в гласа.

Те вярваха на думите си. Всеки показва определено предпочитание към известни звуци, които той и себеподобните му могат да издават. Но що се отнася до чувствата, хората не знаят нищо за тях. Ние говорим с възмущение или ентусиазъм, говорим за потискане, жестокост, престъпления, преданост, саможертва, добродетели, а всъщност не знаем какво точно се крие зад тези думи. Никой не знае какво означават страдание или жертва — освен може би жертвите на тайнственото предназначение на тези илюзии.

Сутринта те видяха Макола с усърдие да монтира големия кантар за теглене на бивници в двора. След известно време Карлие каза:

— Какво се гласи да прави този долен мошеник?

С ленива крачка той се запъти към двора. Кайер го последва. Застанаха наблизо и започнаха да наблюдават. Макола не им обръщаше внимание. След като нагласи кантара, той се опита да качи върху него един от бивниците. Бивникът обаче се оказа прекалено тежък. Негърът се огледа безпомощно и мълчаливо; известно време и тримата стояха неми и вкаменени като статуи. Изведнъж Карлие проговори:

— Хвани го от другия край, Макола, негодник такъв!

Заедно успяха да метнат бивника върху кантара. Кайер трепереше целият. Като мърмореше „О, господи! О, господи!“, той пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам къс смачкана хартия и парче молив. Обърна гръб на другите двама, сякаш се готвеше да прави нещо тайно, и скришно записа теглата, които Карлие извикваше ненужно високо. Когато всичко свърши, Макола промърмори под носа си:

— Тук слънце много силно за бивници.

Карлие подхвърли към Кайер с безгрижен тон:

— Виж какво, шефе, ще взема да му помогна да прехвърлим тези неща в склада, а?

По пътя обратно към къщата Кайер отбеляза с въздишка:

— Така или иначе тази работа трябваше да се свърши.

А Карлие допълни:

— Случаят е достоен за съжаление, но тъй като хората бяха собственост на Компанията, то и слоновата кост е слонова кост на Компанията.

— Разбира се, аз ще изготвя доклад до директора — каза Кайер.

— Естествено, нека той реши — отвърна одобрително Карлие.

На обяд похапнаха с охота. От време на време Кайер изпускаше по някоя въздишка. Винаги, когато трябваше да споменат името на Макола, те прикачваха към него някой оскърбителен епитет. Това облекчаваше съвестта им. Макола си даде почивка от един ден и окъпа децата си в реката. През този ден никой от селото на Гобила не се приближи към станцията. Така беше и на следващия, и на по-следващия ден. Измина една седмица. Липсваха всякакви признаци на живот в селото на Гобила, сякаш всички там бяха измрели. Но жителите му всъщност само жалееха за онези, които бяха изгубили в резултат на злата сила на белите, довели лоши хора в родината им. Лошите хора си бяха отишли, но страхът беше останал. Страхът винаги остава. Човек може да унищожи всичко в себе си — любов, омраза, вяра, дори съмнение, но докато е вкопчен в живота, той не може да унищожи страха: страх коварен, неунищожим и ужасен, който пронизва съществото му, който обагря мислите му, който се таи в съзнанието му, който наблюдава усилието на последното издихание върху устните му. В страха си старият и благ Гобила предложи извънредни човешки жертвоприношения на всички зли духове, обладали белите му приятели. На душата му беше тежко. Някои воини заговориха за пожари и смърт, но предпазливият стар дивак успя да ги разубеди. Кой би могъл да предвиди злините, които можеше да донесе гневът на тези тайнствени същества? Трябваше да ги оставят на мира. Може би и те щяха да изчезнат в земята, както беше постъпило първото същество. Гобила беше на мнение, че неговите хора трябва да стоят настрана от белите и да се надяват на по-добри времена.

Кайер и Карлие съвсем не изчезнаха, а останаха над земята, която като че ли беше станала още по-голяма и пуста в мислите им. Те се измъчваха не толкова от пълната, дълбока тишина на станцията, колкото от смътното усещане, че нещо си е отишло от вътрешния им мир, нещо, което обезпечаваше безопасността им и отблъскваше попълзновенията на заобикалящия ги див свят към техните души. Образът на дома, спомените за хора като тях, хора, които мислят и чувствуват, както те някога мислеха и чувствуваха, отплуваха далеч-далеч и избледняха при яркия блясък на слънцето в безоблачното небе. Безнадеждността и свирепостта сякаш се процеждаха от огромната тишина и се прокрадваха все по-близо до тях, за да ги вкопчат неусетно в лапите си, да ги огледат, да ги обгърнат с непреодолимо, познато и противно внимание.

Дните преминаваха в седмици, сетне в месеци. Хората на Гобила ознаменуваха всяко пълнолуние с викове и удари на барабаните си както винаги досега, но не се приближаваха към станцията. Макола и Карлие веднъж се качиха в едно кану и се опитаха да възобновят връзките си с тях, но бяха посрещнати с дъжд от стрели и трябваше с бяг да спасяват живота си. Този опит предизвика много шум и врява в земите нагоре и надолу по реката, които не стихнаха няколко дни. Параходът закъсняваше. Отначало те коментираха закъснението с наперен тон, който по-късно премина в загриженост, а сетне стана мрачен. Положението ставаше сериозно. Запасите бяха на привършване. Карлие хвърляше въдиците си в реката, но нивото й беше спаднало и рибата се беше насочила към дълбочините в средата й. Не смееха да се отдалечават много от станцията, когато ходеха на лов. Още повече че в непроходимата гора нямаше никакъв дивеч. Веднъж Карлие уби един хипопотам в реката. Не разполагаха с лодка, за да го измъкнат, и той потъна. Когато изплува отново, реката го отнесе надолу и хората на Гобила го прибраха. Това даде повод за всеобщ празник в селото, а Карлие изпадна в бяс, като заговори за необходимостта от изтребване на всички негри, преди тези земи да станат обитаеми. Кайер мълчаливо се шляеше наоколо, прекарваше цели часове в гледане на портрета на своята Мели. Портретът изобразяваше малко момиченце с дълги русоляви коси и продълговато нацупено лице. Краката му бяха отекли и той едва се движеше. Карлие, чиито сили бяха подкопани от треската, не можеше вече да се перчи, но продължаваше да се клатушка насам-натам, все още с нехайно изражение на лицето, както подобава на човек, който живее със спомените си за елитния си полк. Беше станал груб, саркастичен и разви склонност да говори неприятни неща. Той наричаше това „откровеност“. Отдавна бяха изчислили процентите си от търговията, включително и от последната сделка на „този отвратителен Макола“. Освен това се бяха разбрали да не споменават нищо за нея. Отначало Кайер се колебаеше, защото изпитваше страх от директора.